Тръпка

43

В настоящето

Ръката на Къртис ме е прихванала през кръста, куцукам на излизане от ресторанта.

В главата ми се върти ръждивото острие на брадвата за лед.

Искам да кажа на Къртис, но ако той я е взел от стената?

— Чакай тук — казва ми той и влиза в кухнята.

Отваря едно чекмедже. Поглежда ме изумен.

— Какво има? — питам аз.

— Ножовете. Всичките са изчезнали.

— Какво? — Куцукам към него. — По дяволите. Докато правех вечерята, бяха тук.

Къртис блъска с всичка сила по плота. Подскачам от трясъка. Значи някой е взел брадвата и всички ножове и ни е оставил тук обезоръжени.

Поразява ме ужасна мисъл.

— Надявам се, че не са ни взели багажа и бордовете.

— Права си.

Забързваме се по коридора. Засега има ток, но очаквам пак да спре. Стигаме до главния вход и с облекчение установявам, че нещата ни още са там. Натъпквам очилата, ръкавиците, въжетата и предавателя в джобовете си, връзвам обувките една за друга и ги премятам през врата.

Къртис закопчава обувките върху своя борд и върху борда на Брент и ги взима под двете си мишници.

— Ще се оправиш ли?

— Разбира се. — Взимам моя борд, но забелязвам борда на Дейл, останал сам на стената. И в този момент осъзнавам.

Къртис също е забил поглед в него.

— Повече няма да го видим, нали? — казвам с разтреперан глас.

Той свива устни.

— Не знам.

Мрачни и мълчаливи се запътваме към стаите. Като стигаме до моята, стоварвам борда на пода, предпазливо бутам вратата и пак псувам наум, че може да се заключва само отвътре. Всеки би могъл да влезе. Дори може още да е вътре.

— Чакай. — Къртис влиза в стаята, проверява гардероба и банята. — Чисто е.

— Благодаря — казвам смутено.

Той се вглежда в мен, може би забелязва страха ми, защото погледът му омеква:

— Щом се съмне, се махаме оттук. Блъскай по стената, ако имаш нужда от нещо.

Заключвам вратата след него. Още съм нащрек, оглеждам се наоколо, но всичко изглежда както го оставих.

Отпусни се, Мила. Сега никой не може да влезе.

Ако има брадва, някой може да разбие вратата, но поне ще го чуя. И после какво? Да викам за помощ?

Ами ако никой не се отзове?

Поглеждам към малкия прозорец. В най-лошия случай сигурно мога да разбия стъклото и да се измъкна оттам. По някакъв начин. Като влача болния си крак. Достатъчно широк ли е? Дърпам пердето. И почти изпищявам.

Върху запотеното стъкло са изписани две думи: ЛИПСВАШ МИ.

Кожата ми настръхва. Не е тя. Не може да е тя.

Вторачвам се в написаното. Изписано е с главни букви, също като тайните в кутията на Пандора и ВИНОВНИ на огледалото на Хедър. Преди малко Брент е минал по коридора. Може да е той. Надявам се да е той. Трябва да разбера. Събирам сили да изляза навън, отварям рязко вратата и оглеждам коридора.

Брент отваря врата на стаята си с бутилка бренди в ръка.

— Ти ли си написал онова нещо на прозореца ми? — казвам аз.

Той примигва.

— Какво?

Влизам вътре, накуцвайки, и затварям вратата зад нас.

— Някой е написал ЛИПСВАШ МИ.

— Не съм аз.

Дъхът ми спира. Не може да е тя. Едва ли ѝ липсвам.

Не и след това, което направих.

Брент се взира в мен.

— Мислиш, че е Саския?

— Не знам.

Погледът му се втвърдява.

— На теб липсва ли ти?

Залива ме чувство на вина.

— Брент… — Знам точно какво има предвид.

Той отпива от брендито.

— Лека нощ, Мила.

Не ме прегръща за лека нощ, подобни жестове вече са неуместни между нас. Куцукам навън. Отношенията ни са толкова развалени, че никога няма да се оправят. Аз ги съсипах. Съсипах и него.

Връщам се в стаята и изтривам написаното на прозореца — или самата Саския, или някой друг се носи като привидение из тази сграда. Резето на вратата вече не ми изглежда сигурно. Търся с какво да го заклещя, за всеки случай. Тубата със слънцезащитен крем е единственото, което имам подръка.

Лягам в студеното, тясно легло и гласът на Брент отеква в главата ми. Късаш с мен, защото не съм безразличен?

Той е мило момче — тогава беше съвсем млад — и не ми е направил нищо лошо. Саския беше права — използвах го. Сноубордът прави нещо с мен. Превръща ме в звяр, който не го е грижа за никого. И днес го забелязах, когато се вълнувах повече за моя бек флип, отколкото за Хедър.

Взирам се в тъмното и мисля за Стефан.

Не става дума за канадската борба. Става дума за теб, Мила. Непременно трябва да спечелиш всеки шибан спор. Дори всеки шибан разговор.

Мисля за Вини, треньора по бойни изкуства във фитнеса, с когото ходех допреди няколко месеца. Уморих се да се надпреварвам с теб, Мила.

Май не е само сноубордът? Просто това съм аз.

Гласът на Брент отново. Победата не е всичко.

Но за мен победата е всичко. Когато искам нещо, отивам до края, за да го постигна, независимо от последствията. Приятелството няма значение, нито чувствата на другите хора. И ако само така може да се стигне до върховете в спорта, това определено създава проблеми в живота извън него.

Затова нямам истински приятели. Затова всичките ми връзки се провалят. И сега плащам цената. Аз съм напълно и абсолютно сама.

Лицето на Одет изплува пред очите ми. Потъвам в още по-дълбок мрак. Тя продължава да е в инвалидна количка. Къртис каза, че едва движи ръцете си. В наши дни технологията е много напреднала. Дали може поне донякъде да се справя без чужда помощ?

Не мога да повярвам, че Къртис я е потърсил онлайн, а аз не го направих. Не съм никаква приятелка. Тя каза, че вече никога не иска да ме вижда, но това беше веднага след злополуката. След като е минало толкова време, може би е приела случилото се и мисли по друг начин.

Дължа ѝ го, трябва да опитам отново.

Само че не знам дали съм достатъчна силна да се изправя пред нея след това, което направих.

Гласът на Къртис. И ти си същата като нея.

Свивам се на кълбо. Болката в крака е непоносима, но напълно я заслужавам. Надявах се, че това събиране ще ми даде възможност да поправя някои грешки, но съм се издънила много лошо и грешките са непоправими. Брент все още го боли от нашето скъсване, Къртис подозира, че съм направила нещо ужасно — и аз наистина направих нещо ужасно — а с Хедър сме твърде различни, за да се разбираме.

Колкото до Дейл, егоистичното ми желание да опитам бекфлип забави останалите в търсенето на Хедър. И може да е станало причина за смъртта му.

Притискам очите си с кокалчетата на пръстите. Не мога да понеса мисълта, че е някъде навън. Но няма да рева, не и докато не сляза долу.

Тайната ми ме изяжда отвътре. Време е да си призная. Отмятам юргана и отново куцукам в коридора. Чукам на вратата на Къртис.

Стъпки, щракване на резето и вратата се отваря. Къртис стои пред мен, облечен с черните си термофланелка и долнище. Насилвам се да срещна погледа му. Кажи му. Отварям уста, но не мога да изрека думите.

Къртис дълго ме гледа — отчасти тъжен, отчасти уморен. Отчасти любопитен. Коридорът е леден. Обгръщам гърдите си с ръце. Той отстъпва назад и ми посочва леглото.

Не съм го очаквала, но краката ми решават вместо мен. Куцукам по дъските и се отпускам в тясното легло. Юрганът ме плесва по бузата, гладък и мек, матракът още пази топлината на тялото му.

Къртис запалва лампата в банята, гаси лампата в стаята и скача в леглото до мен.