Тръпка

38

Десет години по-рано

Снегът ме притиска отвсякъде, смазва гърдите ми. Не мога да дишам. Отчаяна, размахвам ръце.

— Хей — гласът на Брент се промъква в съзнанието ми.

Отварям очи. Не е лед. Просто юрганът. Топлият, мек, неизпран цял сезон юрган на Брент. Вдишвам миризмата му и се опитвам да изравня дишането си.

— Добре ли си?

— Лош сън.

— Ела тук.

Заравям лице в гърдите му. Сънят беше толкова истински. Не знам дали днес ще се престраша да се кача на пистите. Какво ще ми погоди Саския следващия път? Ако продължавам по същия начин, трябва да приема, че ще има следващ път.

Имам чувството, че съм на кръстопът. Имам две възможности: да се дистанцирам от групата, да продължа да тренирам сама и да избягвам да ходя у Брент, когато Саския е там. Или да се преборя с нея.

Не мога да ѝ позволя да победи.

Но имам ли сили да се преборя?

— По-добре ли си? — казва Брент в ухото ми.

— Да.

Той се измъква от леглото и дърпа пердето. Лицето му грейва.

— Има половин метър пресен сняг. Искаш ли да се качим на ледника за няколко спускания, докато е пухкав? Халфпайпът ще бъде затрупан.

Потрепервам само при думата „затрупан“.

Павираната главна улица на Лю Роше е разчистена, снегът е струпан от двете ѝ страни. Дебел бял килим покрива всичко друго наоколо. Върху уличните знаци има снежни калпачета, половин метър сняг е натрупан по покривите и балконите. Паркираните коли се виждат едва.

С Брент и Къртис вървим по главната улица.

Снежните навеи са засипали малката каменна църква, кръстът и оградата от ковано желязо са сковани от лед. Продавачите почистват плочките пред магазините.

Днес е 1 април, но е по-студено, отколкото беше през февруари. Вдигам догоре ципа на якето. Наскоро бях при доктора, за да ми предпише по-силни приспивателни. Доста силни са и тази сутрин още съм леко замаяна.

— Трябва да отида до „Спорт 2000“ — казва Брент, — вчера ми се спука поддръжката за гърба.

С Къртис седим и го чакаме върху снежния насип пред магазина. Миризмата на шоколад се носи от близката сладкарница и устата ми се пълни със слюнка.

— Говорил ли си с Ясинта? — питам аз.

— Да, обадих ѝ се снощи — казва Къртис, — след две седмици ще ѝ свалят гипса и ще започне рехабилитация, за да е готова за австралийската зима.

— Чудесно. Поздрави я от мен.

— Непременно.

Мъж гони жена по улицата със снежна топка в ръка. Не мога да не се засмея. И двамата са към петдесетте. Пресният сняг събужда детето, скрито в душата на всеки от нас.

Далечен гръм отеква през долината и смехът ми секва. Това са планинските спасители, гърмят по пистите, за да предизвикат лавини, които иначе биха затрупали хора. Днес имат много работа. Няма да пуснат никого горе, докато не се убедят, че е безопасно. Взирам се в затрупаните със сняг писти. След това, което стана вчера, имам чувството, че съм изгубила смелостта си. Не искам никога да бъда затрупана.

Още по-силен тътен ме кара да трепна. Очите ми търсят снежния облак, който показва, че има лавина.

— От всички спортове на света защо избра халфпайпа — пита Къртис, — защо не бягане? Или нещо друго?

Дали е усетил как се чувствам? Може би.

— Сигурно е заради Човека паяк.

Той не разбира:

— Какво?

— Като малки с брат ми бяхме очаровани от способността на Човека паяк да залепва по стените. И решихме да опитаме. Слагахме матраци на пода и с всичка сила се хвърляхме към стената. После опитах халфпайпа, стените са високи колкото двуетажна сграда. И в известен смисъл ние се лепим по тях.

Къртис се смее. Сигурно си мисли, че съм доста странна.

— Ами ти — казвам аз, — защо халфпайп?

Той се замисля.

— Когато се спускаш в сноу парка, можеш да направиш колко, максимум четири или пет скока. В биг еър имаш само един. В халфпайпа можеш да се отблъснеш от стените десетина пъти в рамките на една минута. Адреналинът не може да се сравни с нищо друго. Главата ми обикновено е доста заета, мисля едновременно за хиляди неща, но когато съм в пайпа, главата ми е празна. В зоната съм. Владее ме силата или нещо подобно. — Той спира. Ухилва се. — Този разговор не бих могъл да го водя с никой друг.

— И аз.

Той задържа погледа ми секунда по-дълго, отколкото трябва. Засиявам.

Брент излиза и Къртис се изправя. Не говори с мен така, когато Брент е наблизо. Предполагам, че е заради респекта помежду им.

— Доскоро. Люк — казвам под нос, — нека силата бъде с теб…

— Стига — измърморва той.

Като се замисля, ако в онази нощ на ледника бях отишла при Къртис, вместо при Брент, сигурно досега щяхме да сме скъсали, и то брутално, и нямаше дори да си говорим. Като му отказах, получих шанса да го опозная по начин, който иначе би бил невъзможен. Така че в края на краищата е било за добро.

Макар че това не ме спира да го желая.

Качваме се на въжената железница. По дяволите. Саския вече е вътре, с Одет. Къртис кимва на Одет и отива в най-далечния край на вагонетката, без да каже нито дума на сестра си.

Но Брент отива право при нея.

— Защо си такава кучка?

Недей, Брент. Не го прави.

Вагонетката затихва. Оглеждам се безпомощно.

Брент вдига ръка, сякаш да я сграбчи.

— Остави Мила на мира. Разбра ли?

Саския извива високо вежди, сякаш иска да се разсмее. Брент не е от онези, които могат да те сплашат.

Къртис започва да си проправя път към нас.

— Не мога да повярвам, че някога съм те харесвал. Ти си просто една разглезена пикла без самочувствие, и това всички го знаят. — След като го изрича, Брент сваля ръката си и идва при мен.

Издишам. Беше ужасно неловко. Брент мрази сблъсъците, затова съм смаяна, че го направи заради мен.

— Благодаря ти — прошепвам, — но мога да се защитя и сама.

В другия край на вагонетката усмивката на Саския се е постопила. Дали успя да ѝ натрие физиономията? Мисля, че наистина успя. Нали зад всичките ѝ изцепки все пак е човешко същество.

Одет я тупа по бедрото. Ръката ѝ се задържа там. А, да не би да са заедно?

Саския ми хвърля бърз поглед, сякаш може да чуе мислите ми. Блясъкът в погледа ѝ се връща и устните ѝ пак се извиват в усмивка. Знае, че ги видях.

Главата ми пламва.

Приятелите ти не са твоя собственост. Когато бях малка, майка постоянно ми го повтаряше. Но греши. Винаги има степенуване на лоялностите. Мислех, че Одет е толкова моя приятелка, колкото е и на Саския, но както изглежда, през цялото време е принадлежала само на нея.

Сега, след като го разбрах, се чудя как не съм го видяла по-рано. Всички сигнали бяха налице. Малките тайни усмивки, които си разменяха, как винаги сядаха една до друга. Знаех, че Саския прекарва много време при Одет, но смятах, че е, за да избягва останалите.

Защо трябва да се крият? Защото и двете са известни сноубордистки? Или защото не искат семействата им да разберат?

Всичките ни разговори с Одет бяха за трикове и скокове… Аз се ласкаех от нейния интерес, а тя сигурно през цялото време е предавала информацията на своята приятелка. Чувствам се предадена.

Одет ми изпраща извинителна усмивка, но аз не ѝ отговарям със същото.

Вагонетката влиза в междинната станция.

Когато слизам, Саския ме чака на платформата. Тя се навежда към мен и прошепва в ухото ми:

— Не се тревожи, ще си го върна обратно.

С Брент и Къртис взимаме кабинката към ледника, оставяйки Саския и Одет зад нас, и аз се насилвам да мисля за сноуборда. Разговорът с Къртис, независимо от мотивите му, ми припомни какво ме отведе на халфпайпа. Това усещане, че залепваш за стените и преодоляваш гравитацията. Никога не му се наситих и все още не съм му се наситила. Няма да позволя на Саския да ме уплаши.

Точно затова трябва да продължа да се боря. И за да имам шанс да вляза в първата тройка, трябва да се боря с всичко, с което разполагам.

Докато натрупваме сняг за рампата, в главата ми се върти съветът на Къртис за падането. Сега е перфектният момент да опитам. Да падам нарочно, противоречи на всичко, което някога съм правила, но Къртис е прав. Страхът ми пречи да вървя напред.

Спускам се надолу и политам като Супермен във въздуха, приземявайки се право по очи. Въздухът ми изскача, но не е толкова зле, колкото очаквах. Снегът е толкова пухкав и мек, сякаш потъвам в хладна възглавница.

Брент моментално се появява до мен.

— Добре ли си?

Усмихвам се слабо и свалям заснежените очила от лицето си.

— Окей съм.

От върха на пайпа Къртис ми кимва одобрително. Пак заваля. Тлъсти, мокри снежинки се лепят по бузите ми като целувки. Изправям се и поемам отново към върха.

И падам отново. И отново.

Клетият Брент не разбира какво става.

— Казах ти да опиташ само веднъж — тихо ми казва Къртис на четвъртия път.

— Още ме е страх — казвам му аз, — и ще падам, докато спра да се страхувам.