Тръпка

33

В настоящето

Брент е седнал на стълбите, които водят към залата за празненства, и си разтрива главата.

Отпускам се на стъпалото до него.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-зле.

Къртис държи ръката си на ключа, готов да го натисне, ако лампите угаснат.

— Какво стана? — питам аз.

Брент примигва:

— Не знам.

Мирише на алкохол.

— Пил ли си? — питам аз.

Той се намръщва:

— Не.

Стрелкам Къртис с поглед. Брент може да е паднал, защото е пиян. Виждам, че Къртис мисли същото. Но пък само преди минути направи бекфлип, значи не може да е чак толкова пиян.

— Просто беше седнал тук, когато го открих — казва Хедър.

През онази зима на няколко пъти бях виждала Брент да пада лошо, но обикновено се изправяше доста бързо и отиваше пак да се спуска. Този път изглежда доста по-зле. Погледът му е стъклен и блуждаещ, гледа наоколо, сякаш не разбира какво става.

— Бутна ли те някой? — питам аз.

Брент се хваща за челото:

— Не знам.

Саския ли те бутна?

Може обаче да е била Хедър или Дейл. Или дори Къртис. В края на краищата Къртис беше този, който изпрати Брент на горния етаж. Може да го е бутнал, преди да ме намери в съблекалнята. Поглеждам отново към Къртис, все още разтърсена от предишния ни разговор. Той също ме поглежда с тъга в очите.

Брент се изправя тежко и се залюлява.

Къртис го подхваща:

— Хей, по-леко, братле. По-добре седни.

— Окей съм — казва Брент.

Но губи равновесие и се хваща за перилата, за да не падне.

Къртис стои близо до него, готов да го прихване. Той проверява часовника си и псува.

— Колко е часът? — питам аз. — Не искам да изкарам още една нощ на това място.

— С това коляно? Мислех с Брент да се спуснем до долу и да ги накараме да пуснат лифта за вас. Но сега… — той хвърля поглед към Брент, — може би аз и Дейл?

По дяволите. Нямам доверие на Дейл и виждам, че и Къртис не му вярва. Но като стана дума, къде е Дейл? Проверявам коридора в двете посоки.

— Идеята да ви оставя тук никак не ми харесва — казва Къртис, — но имаме ли друг избор?

В момента не съм сигурна кой от двамата повече ме плаши. Не вярвам на никого.

Хедър стои настрани, изглежда напрегната.

— Мисля, че не сме сами. Видях някого в коридора — казва тя на Къртис, — докато вие бяхте на ледника.

— И аз мисля, че видях някого. Само за секунда, зави зад ъгъла. — Потръпвам като го изричам на глас. — И беше… съжалявам Къртис, но приличаше на сестра ти. Кълна се, че видях дълга руса коса. — След това, което Къртис се опита да ми каже в съблекалнята, не знам дали беше тя или нейният дух. Или просто болното ми въображение.

Къртис затваря очи:

— По дяволите.

— Който и да е бил, той ме заключи в съблекалнята — казва Хедър.

Сещам се как вратата се залости и след мен. Може просто да е повредена.

— Боже, страхотно ме боли главата — казва Брент.

— Колко си пил? — пита го Къртис.

— Почти нищо. Не е от това. Трябва да си наплискам лицето.

Тоалетните са отляво. Къртис помага на Брент да стигне до тях.

Хедър обикаля коридора.

— Дейл? — вика тя. — Къде си? Дейл!

— Виждала ли си го, след като влезе вътре? — казвам аз.

— Не. — Тя стига до ъгъла и спира, сякаш не смее да ме изпусне от поглед.

Къртис и Брент се връщат от тоалетната.

— Няма вода — казва Къртис.

— Каквоо — казвам аз.

— Да проверим в кухнята — предлага той.

Подготвям се за мъчително куцукане, но той прехвърля ръка през кръста ми с поглед, който сякаш ме предизвиква да възразя. Не мога да не трепна. Но сега допирът му ме кара да се чувствам странно.

Чешмата в кухнята малко църцори, но скоро спира. Къртис опитва топлата вода, но и там не тече нищо.

— Сигурно тръбите са замръзнали — казвам аз. Това обяснява ужасно слабата струя в банята.

— Колко, мислиш, че е температурата навън? — пита Къртис.

— Може би минус десет?

Къртис кима:

— Студено е, но не чак толкова.

Прав е. Панорамата е построена да издържа на ниски температури. Един път, като се пързалях тук, беше минус трийсет. Странно е тръбите да замръзнат точно сега, когато на практика още не е зима.

— Някой е спрял водата — казвам аз.

ИГРАТА ПРОДЪЛЖАВА.

Дали Саския е спряла водата? По изражението на Къртис виждам, че си задава същия въпрос, макар че би могъл да бъде всеки от нас. Или някой друг, може би Жулиен?

— Ако донесете малко сняг, ще го разтопя — казвам аз.

— Отивам — казва Къртис и грабва тенджера.

— Добре поне, че имаме ток — казва Брент. Май вече започва да идва на себе си.

Къртис се заковава на място.

— Някой взел ли е фенер?

Тримата клатим глави.

— Имам един малък — казва Къртис, — но ако някой ще остава тук, трябва да намерим още. Веднага. Или поне свещи.

В тази сграда има безкрайни коридори без прозорци. Прехапвам устни при мисълта колко ще бъде тъмно, ако спре токът.

Къртис захвърля тенджерата и хуква по коридора. Брент тича след него.

— Хей, добре ли си? — викам след него, но той вече е изчезнал.

Хедър е застанала на входа, кръстосала ръце пред гърдите, сякаш да се предпази.

— Видя ли някъде фенери или свещи? — питам аз.

— Не знам — казва тя, — просто искам да се махна оттук.

В този момент се радвам, че е с мен. Проверявам кухненските шкафове за свещи, но не откривам нищо.

Защо човек винаги е най-жаден, когато няма вода? Слагам чашата под чешмата, но тънката струя едва я напълва до половината, преди да спре. Надигам я. Някой минава покрай мен — Брент е.

— Хей — извиквам аз, — ако си по-добре, би ли нагребал малко сняг. Умирам от жажда.

— Разбира се. — Той взима тенджерата, изоставена от Къртис.

— Чакай — Изваждам още една тенджера. Снегът е само въздух, не мисля, че от една тенджера ще съберем много вода.

Брент я взима и излиза.

Влиза Къртис, в едната ръка с фенерче, в другата с шина за коляно.

— Ето, сложи я.

— Благодаря.

— Искаш ли да ти помогна?

— Ще се оправя. — След това, което се опита да ми каже, ме е страх да го погледна в очите. Навивам крачола на грейката и внимателно поставям шината на коляното си.

— Трябва да поговорим.

— Добре — казвам аз, макар да не съм сигурна, че искам.

Къртис измъква блистер с хапчета от джоба си.

— Изпий две.

Болкоуспокояващи. Обикновени, от английски супермаркет.

— Твои ли са?

— Да.

Без да ме забележи, проверявам дали блистерът не е отварян.

— Мислех, че не вярваш в тях?

— Не вярвам.

— Добре. — Това по някакъв начин го обрисува като човек. Или поне какъвто си го представях. Човек, който взима болкоуспокояващи на събиране с приятели, макар че не вярва в тях. Не съм сигурна дали го прави от грижа за другите, по-слаби от него, или от натрапчива потребност да е подготвен за абсолютно всичко.

Изваждам две хапчета и ги преглъщам без вода.

Той започва да отваря шкафовете.

— Какво търсиш?

— Фенер, свещи, каквото и да е.

— Вече проверих.

— Ще проверя в ресторанта — Къртис бързо излиза.

Колко време ги пълни Брент тези тенджери? Най-после се връща, задъхан, с двете тенджери една върху друга, натъпкани със сняг.

— Нямаше те цял век — казвам аз.

Той ги слага върху електрическата печка.

— Исках да го взема от място, където никой не е стъпвал.

Гребвам шепа, притискам я върху коляното и включвам котлона на най-силно.

— Как е главата ти?

Той я разтрива.

— Малко ме боли, но ще се оправя.

Къртис се връща, носи свещи и запалка. Оставя всичко на плота.

— Браво — казвам аз.

— Намери ли фенер? — пита той Брент.

— Не — казва Брент.

Къртис се обръща към Хедър:

— Дейл донесе ли фенер?

— Не знам. — Хедър май не знае нищо в момента.

— Все пак къде е Дейл? — казвам аз.

— Върна ли се, след като излезе да оглежда навън? — пита Къртис.

— Нали идвам оттам, не го видях — казва Брент.

— И аз не съм го виждала — казва Хедър. Сега вече изпада в паника. Очите ѝ шарят наляво-надясно.

Къртис се обръща към Брент.

— Провери тяхната стая и сградата, а аз ще изляза да викам навън. Бъди предпазлив.

Връщат се след няколко минути. Дейл не е в стаята.

— Изгубих си гласа от викане, но никой не отговори — казва Къртис. — Това е някакъв абсурд. Нямаме никакво време.

— Имаше ли предавател? — питам аз.

— Не — казва Къртис. — Точно това ме смущава. Оставил го е до вратата, заедно с въжето и сноуборда. Давай да го намерим. Мила, ти остани тук.

— Само да си сложа обувките — Брент излиза бързо.

Къртис сочи към свещите и запалката.

— Дръж ги в себе си, в случай че токът спре — казва ми той. Поглежда към Хедър, която се е отпуснала край стената, и ме издърпва в коридора. — Пази си гърба — прошепва ми той в ухото.

— Какво? — отвръщам стресната.

Хедър е доста дребна, но с жените никога не знаеш.

Наблюдавам как изчезва по коридора и си мисля за деня, когато Саския и Хедър ме закопаха жива.