Тръпка

37

В настоящето

Хедър крачи напред-назад пред прозореца на ресторанта. Ако не ме болеше коляното, и аз щях да крача.

— Ами ако не се върнат? — казва тя.

— Ще се върнат — отвръщам ѝ.

Навън вече е тъмна нощ. Къде са и защо още не са намерили Дейл? Поглеждам към масата, за да съм сигурна, че свещите и запалката са там, ако светлината угасне. Вътрешно съм точно толкова уплашена, колкото и Хедър. Докато претърсват, Къртис и Брент може да са паднали в някоя пукнатина. Да изляза ли да ги търся? Ами ако човекът, който ни разиграва — Саския, Дейл или някой друг — ги е ранил? И те са там някъде, чакат да им помогна.

Напрягам се да измисля тема за разговор.

— Е, как е семейният живот?

Хедър идва при мен:

— Горе-долу е… окей.

— Хубаво.

Тя се спира и започва да ми разказва за техните приятели и роднини и за новата им агенция, но знам, че първоначалният ѝ отговор беше по-искрен. Че просто става.

Тя леко потреперва.

— Виж, трябват ми хапчетата. В нашата стая са. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — отговарям, но заставам нащрек. Пази си гърба. Дали не замисля нещо?

Още съм с яке и грейка. Напъхвам свещите и запалката в джоба си и се изправям. Докато вървим по коридора, натискаме всеки електрически ключ.

— Боли ли те много — пита ме тя, докато куцукам до нея.

— Доста. — Няма смисъл да лъжа. Стискам зъби, за да не охкам на всяка крачка.

Двойните врати се хлопват зад гърба ни.

И лампите угасват.

Хедър изписква. Подготвям се, че тя — или някой друг — ще ме нападне. Тършувам в джоба за свещта и запалката. Мъча се да си представя плана на сградата. Ако някой дойде от главния вход, ще куцукам с всичка сила и ще се заключа в моята стая. Ако се приближат от тази страна, завивам наляво и пак наляво… и после какво?

Чувам някого — надявам се, че е Хедър — да пляска по стената.

— Не мога да намеря ключа — казва тя.

— Не се мъчи. Няма ток. — Щраквам запалката и виждам бледото ѝ лице. Ръката ми трепери толкова силно, че ми е трудно да запаля свещта.

Без паниката, Мила. Паниката само пречи.

Най-после успявам да запаля свещта. Проверявам коридора в двете посоки. Сами сме.

— Дай по-бързо да ти вземем хапчетата и да се връщаме в ресторанта — казвам аз, — там ще бъде по-светло от огъня.

Стигаме до стаята.

— Хапчетата са в банята — казва тя.

Вдигам свещта пред нас и влизаме вътре. Хедър бърка в тоалетната си чанта и изважда блистер. Вдига поглед и изкрещява.

Правя стъпка назад. С треперещ пръст тя сочи огледалото. Там с червено червило е изписано: ВИНОВНИ.

Хедър ме гледа с обезумял поглед.

Какво значи това? Кой е виновен — Хедър или и двамата — и виновни за какво? На светлината от свещта Хедър диша тежко и учестено. Аз също. Дръпвам завесата на душа и вдигам свещта, за да осветя ъглите на стаята. Няма никого.

Гардеробът.

Оглеждам се наоколо за някакъв предмет, който да използвам като оръжие, но няма нищо подходящо.

— Дръж това — казвам на Хедър и ѝ подавам свещта. Не ѝ вярвам, но в момента нямам друг избор. И двете ми ръце трябва да са свободни, първо ще удрям, после ще питам.

Хедър стои близо до мен, докато се приближавам към гардероба. Рязко отварям вратата. Празен е. Взимам свещта от Хедър.

Тя вади с треперещи ръце две таблетки от блистера и ги гълта. Улавя погледа ми.

— Имам паник атаки.

— Давай да се махаме оттук.

Свещта осветява пътя ни и ние тръгваме обратно по коридора. ВИНОВНИ. Може да е заради кражбата на кредитната карта на Саския. Или да е част от плана за изнудване. Когато стигаме до ресторанта, съм вече доста разбита.

— Трябва да хапна нещо. — Куцукам към кухнята.

Хедър върви след мен. Коляното ми пулсира и трябва да го вдигна, но Хедър не е в състояние да свърши нищо сама. Запалвам още свещи, за да виждам какво правя и да намеря нещо за ядене, което не трябва да се готви. Откривам буркан с домати и няколко консерви с риба тон. Странно. Мога да се закълна, че вчера бяха повече.

Стържа сирене, но държа Хедър и вратата под око. Коляното ми ме прави уязвима. Почти съм сигурна, че ако се наложи, ще мога да се справя с нея, но не с нея и Дейл?

Хедър се втурва към коридора. Тръгвам след нея.

— Чух нещо — шепне тя, — точно сега. Ти не чу ли?

— Не. — В коридора е тъмно и тихо. — Може просто да са били тръбите.

— В сградата има още някого.

Поглеждам през рамо към тъмния ресторант.

— Какъв беше шумът, който чу?

— Скърцане. Като затваряне на врата.

— Може да е бил вятърът — казвам аз и се опитвам да звуча убедително.

Връщаме се в кухнята. Далеч сме от огъня и зъбите ми започват да тракат, но оставям ледената превръзка върху коляното си. Ако ще слизам надолу пеша, трябва да огранича отока.

Хлопване в далечината. Хедър извиква и сграбчва ръката ми.

Гласове в коридора — Къртис и Брент.

Хедър се втурва към тях.

— Открихте ли го?

Отговорът е очевиден. Дейл не е с тях.

Къртис дори не смее да я погледне.

— Съжалявам. — Той изключва фенера и тримата се скупчваме в осветената от свещи кухня.

Хедър се обръща отчаяно към Брент.

— Трябва да продължите да го търсите.

— Опасно е — казва Къртис. — Съжалявам, Хедър, наистина съжалявам. Но сме уморени. И правим грешки.

Двамата с Брент изглеждат изтощени. Знам, че не са от хората, които се отказват лесно. Брент сваля шапката си и прекарва пръсти през влажната си коса.

— Как нямам телефон точно когато ми трябва? — роптае Къртис.

Хедър грабва фенера.

— Добре, ще вървя сама. — Тонът ѝ е истеричен.

Вдигам ципа на якето.

— Отивам с нея. — Няма как да я пусна сама на леда, в тъмното. С това коляно няма да стигна далече, но ако не бях направила онзи бекфлип, Дейл можеше и да не е там, навън, изоставен сам.

Къртис препречва входа.

— Ще свършиш в някоя пукнатина.

Хедър се опитва да мине покрай него.

— Не можем да го изоставим на студа.

— Хедър, кракът ми току-що потъна в снежен мост — казва Брент тихо. — Къртис ме сграбчи, но снегът поддаде под двамата и беше страшно.

— Може да се е скрил в дупка в снега — добавя Къртис, — щом се развидели, ще излезем пак.

Поглеждам Брент, той леко поклаща глава. И аз не смятам, че Дейл има някакъв шанс. По това време на годината температурата тук сигурно пада до минус петнайсет.

Обръщам се отново към Къртис. Още ли смята, че Дейл и Хедър са намислили нещо? Че Дейл е изчезнал нарочно? Като останем насаме, ще го питам. Макар че отчаянието на Хедър е доста убедително. Тя бута и блъска Къртис, за да мине покрай него.

Брент я хваща и тя се свлича в ръцете му. Той ме поглежда неловко над рамото ѝ. Толкова е странно да видя как я е прегърнал.

— Как е коляното ти? — пита Къртис.

Свивам рамене. Няма полза да се оплаквам.

— Имаш ли спортни лепенки?

— Имам. Но бих оставил шината и ледените компреси за 24 часа.

— Имах предвид за слизането утре.

Тревога преминава през лицето на Къртис.

— Много е дълго да се извърви с разбито коляно.

Той се свлича на стената до мен и виждам как гърдите му се повдигат и спускат. Изглежда абсолютно изтощен.

Брент още се опитва да утеши Хедър.

— Преди колко време спря токът? — пита Къртис.

— Преди около двайсет минути — казвам аз. — Откъде мислиш, че се спира?

— Докато бяхме навън, огледах. Електрическото табло е на външната стена на сградата. На него има огромен катинар.

Значи или някой друг е бил навън заедно с тях, или някой от двамата го е изключил.

Хедър блъска Брент по гърдите.

— Ти си виновен. Ти ни накара да дойдем тук.

Брент понижава глас:

— Не съм. Казах ти го снощи.

— Не ти вярвам — казва Хедър.

— Чакай — казвам аз, — защо точно Брент ви е накарал да дойдете тук?

Хедър хвърля гневен поглед към Брент и се обръща предизвикателно към мен:

— Той ме изнуди.