Тръпка

13

В настоящето

Докато стоя в коридора пред вратата на Брент, спомените нахлуват в главата ми. Вратата се отваря и той застава пред мен, с термобельото си „Бъртън“, косата му е мокра след душа, точно както последния път, само дето не е толкова самоуверен.

Отново усещам прилив на обич към него.

— Може ли да вляза?

Той отстъпва назад, тъмните му очи са напрегнати.

— Разбира се.

Ще ми се да го прегърна, но не искам да остава с погрешно впечатление. Искам да го попитам как вървят нещата в живота му, но въпросът ми се струва твърде личен.

Стоим един срещу друг и се гледаме. Още ме побиват тръпки от това, което каза Къртис в коридора. И двамата бяхме усетили парфюма на Саския.

Точно в тази сграда.

Въобразявахме ли си? Надявам се, че да, за бога.

Дъските под босите ми стъпала са ледени. Трябваше да си обуя чорапи.

— Тук е точно толкова студено, колкото и при мен — казвам аз. — Погледни, виждам си дъха.

Брент дръпва настрани юргана от долното легло.

— Седни.

Сядам на тънкия матрак. Той се настанява до мен, като внимава да не ме докосне, и премята юргана около раменете ни. Примъкваме се назад, докато се облегнем на стената.

Дойдох при Брент, за да чуя как си обяснява случилото се, но сега, когато съм тук, се чудя как да започна. Мразя тази дистанция помежду ни. Вече не знам как да се държа естествено с него.

А беше толкова лесно преди. Още си спомням бавната усмивка, която се разля по лицето му, когато преди десет години ми отвори вратата. Нямаше нужда да казвам каквото и да било. Той просто ме отведе за ръката до тясното си легло, покатери се след мен и изпълни обещанието си да ме стопли.

Татуировката му пак се подава изпод ръкава, вече малко поизбеляла. Посягам да я докосна, но се спирам навреме. Забелязвам часовника му — неоновозелен G-shock.

— Счупил си си „Омегата“?

— Продадох я в Ebay за две седмици в Брекънридж.

Умирам да го попитам защо спря да се състезава, но се боя, че отговорът му няма да ми хареса, така че подхващам по-общи теми, опитвайки се да възстановя близостта, която имахме някога.

— Каква досада човек сам да си плаща сноуборда, нали? Не е най-евтиният спорт.

Усмихва се пресилено.

— Така е, понякога се замислям дали да не се преместя във Франция. Ако знаех повече от две думи на френски, сигурно щях.

Лондонският му акцент е успокояващ и близък.

Но начинът, но който ме гледа, не е. Толкова е резервиран.

Навежда се напред, измъква бутилка уиски изпод леглото и ми я подава. Сигурно я е задигнал от ресторанта.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

Той надига бутилката. Толкова е необичайно, че пие.

— Работиш ли още като модел? — питам го аз.

— Не. Твърде съм стар.

Стига общи приказки. Инфантилната ми страна иска да го попита дали е спал с Хедър, но това ще ни накара да се почувстваме още по-неловко, така че го оставям за друг момент, пък и утре мога да притисна Хедър до стената.

Поемам си дълбоко дъх.

— Всъщност кой мислиш, че ни е поканил тук?

Брент ми хвърля страничен поглед.

— Имаш предвид, ако приемем, че не сме аз или ти?

— Ти ли ме покани?

— Не.

— Окей. И аз не съм те поканила.

Тъмните му очи блесват отново. По дяволите. Май наистина си е помислил, че отново искам да се виждаме. Някой го е подмамил тук точно както използва Къртис, за да подмами мен.

Загръщам се по-плътно с юргана.

— Тогава кой е?

— Обзалагам се, че е Къртис — казва Брент.

— Наистина ли?

— Замисли се. Той разполага с пари.

— Не може да бъде — казвам аз, — виж как побесня, като отворихме кутията на Пандора. Не ми казвай, че се е преструвал. И защо ще чака десет години? Не виждам смисъл.

Брент повдига рамене.

Струва ми се нелоялно да го споделям, но искам да знае, че Къртис не стои зад тази работа:

— Той дори не е сигурен, че Саския е мъртва. Преди малко ми изкара акъла в коридора. Каза, че е усетил парфюма ѝ.

— Мисли си, че още е жива? — Брент клати глава. — Ще му се. Нормално е идването тук да събуди спомени. Клетият нещастник. Знаеш колко бяха близки, макар че му късаше нервите. Затова смятам, че точно той дърпа конците.

— Може, само че има още нещо. И аз го усетих.

Брент ме гледа със съмнение.

Сменям темата:

— По едно и също време ли пристигнахте всички в залата?

— Не, аз пръв влязох вътре. Проверих ресторанта и видях, че е празен. Следващото най-очевидно място беше залата за празненства.

Интересно, как е направил този извод преди всички нас. Да не би той да стои зад това?

Изучавам го и се мразя, че го подозирам:

— Доста хитро… как ни отделиха от багажа, като ни накараха да обикаляме наоколо. Ако знаехме, че трябва да отидем в залата, щяхме да вземем чантите със себе си.

— Да, знам.

Лицето му не издава нищо.

— Добре, кажи ми точната последователност — казвам аз. — Кой дойде след тебе?

— Дейл и Хедър. Хедър дрънкаше нещо по телефона и беше много раздразнена, че трябва да го остави в коша. И Къртис не искаше да си оставя телефона, но Хедър го натисна: „Ако не оставиш твоя, и аз няма да оставя моя“.

Някой чука на вратата.

— Влез — отвръща Брент.

Къртис се появява в рамката. Надявам се, че не ни е чул да говорим за него.

— Виждал ли си Мила — казва той, — о-о…

Вижда ме. По дяволите. Сега ще си помисли, че имам нещо с Брент. Споменът се връща с всичка сила. Преди десет години, когато прекарах нощта тук, стана абсолютно същото, подаде си главата в стаята на Брент, за да пита дали не ме е виждал.

Сега ме поглежда точно толкова безизразно, както и тогава. Искам да му кажа, че този път не е както изглежда.

— Забравих да ви предупредя — казва Къртис, — заключете си вратата тази нощ, окей?

— Добре — казвам аз.

— Лека — казва Брент.

Къртис затваря вратата. По дяволите. Убеден е, че ще прекарам нощта тук.

Насилвам се да се върна към това, за което говорехме.

— Ами ако не го е организирал никой от нас? Не може ли да е някой друг?

Брент се замисля:

— Помниш ли онзи пич, Жулиен?

— Жулиен Марс. — От доста време не съм чувала това име.

Жулиен беше основният заподозрян за изчезването на Саския, изобличаваха го онези драсканици, които беше оставил. Прибраха го за разпит и после го пуснаха. Доказал бил, че през този ден е бил в съседния курорт.

— Но защо ще го прави? — казвам аз.

— Не си ли спомняш? Беше обсебен от нея.

Изучавам го внимателно:

— Искаш да кажеш, че той смята, че някой от нас я е убил, и затова ни е довел тук… защо? За да отмъсти за смъртта ѝ? Не е ли странно, че е чакал цяло десетилетие?

— Той не беше нещо наред, не помниш ли? Между другото, чух, че тогава си го фраснала.

— Кой ти каза?

Брент прекарва пръсти през мократа си коса.

— Не помня. Мисля, че Дейл.

— Откъде ще знае? Саския беше единственият човек, който беше там.

Брент свива рамене.

— Да, фраснах го. Тъпунгер такъв. — Боже мой, звуча точно като Саския.

— Той върна ли ти крошето?

— Не. Проснах го на земята. Доста силно го ударих.

Брент леко се засмива.

Но ме накара да се замисля. Може ли Жулиен да стои зад всичко това? Възможно е. През онази зима имаше проблеми с всеки един от нас. Мразеше Къртис и Дейл. Сигурна съм в това.

Отклонявам тази мисъл засега.

— Следващият ми въпрос, ако някой от нас я е убил, кой е той?

Чертите на Брент се изопват:

— Не е трудно да си представя, че всички имахме причина да го направим.

— Така е.

Погледът му среща моя:

— Мислиш ли, че аз съм го направил?

В начина, по който ме пита, има нещо, от което ме побиват тръпки.

— Разбира се, че не — казвам аз.

Но когато се вглеждам в очите му, не съм толкова сигурна.