Тръпка

19

В настоящето

Щом отварям очи във влажната и студена стая, първо хвърлям поглед към вратата да видя дали е заключена. После оглеждам стаята, за да се убедя, че няма никой друг. Измъквам се от леглото и проверявам банята, за всеки случай. Крайниците ми са се вкочанили от студ.

Радвам се, че няма да прекарам втора нощ на това място, обличам всички пуловери, които съм взела, вдигам догоре ципа на якето и пресичам стаята да погледна през прозореца.

Синьо небе, девствен снежен килим. Познато вълнение се надига в гърдите ми, независимо че не съм спала. На светло нещата не изглеждат толкова зле. Независимо дали ще си намеря телефона, днес се махам оттук. Дори кабинката да не работи, не е голям проблем — можем да се пуснем до долу със сноубордове. Преди да си замина, ще оставя бразди по този снежен прах.

В коридора мирише на застоял дим. Къртис е в кухнята, клекнал пред доста впечатляваща машина за кафе. Обут е с тъмните дънки от вчера и с поларено хайтек горнище на „Спаркс“ с множество ципове. Белегът на слепоочието му е станал морав. Иска ми се да го посъветвам да му сложи лед, защото изглежда възпален, но се сещам, че сигурно предпочита да не му припомням за случая.

— Колко е часът? — питам аз.

Той поглежда часовника си:

— Седем и двайсет.

— Толкова е странно да не знаеш колко е часът.

Кафемашината започва да пиука. Къртис псува.

— Не ще да те слуша, а? — казвам аз.

— Всичко е наред. Ще се оправя.

— Още ли няма никой от персонала?

— Не. — Къртис натиска някакви копчета. Машината пак започва да пиука и той изстрелва още няколко псувни.

— Много си весел тази сутрин. Можа ли да спиш?

— Не много.

Надничам през рамото му:

— Работи с кафе на зърна.

— Откъде знаеш?

— Мозък! — По-скоро е, защото съм работила в половината от кафенетата в Шефийлд.

Ядосан, той рязко се обръща. Ако знаех, че е в такова ужасно настроение, нямаше да се шегувам. Правя се на заета, ровейки из шкафовете за кафе. Свикнала съм да се оправям с едри, раздразнителни индивиди от мъжки пол, имам достатъчно опит и знам кога да си държа устата затворена.

Къртис винаги е искал да контролира всичко, така че разбирам защо в момента му е трудно. Парфюмът и кичурите под възглавницата наистина са го изкарали от релси.

Или може би има по-зловеща причина за гнева му? Убил е сестра си и го е страх, че ще го разкрият. От друга страна, може би той е замислил всичко, довел ни е тук, за да разкрие мистериозното изчезване на сестра си. Предишните му хубави чувства към мен са се превърнали в омраза и това, което видях, е само падането на маската.

Проверявам шкафа над мивката.

— Извинявай — промърморва той, — просто имам нужда от кафе.

Свалям от рафта огромен буркан с кафе на зърна:

— Ето. Капучино става ли?

— Аз ще го направя — опитва се да вземе буркана от ръцете ми.

— Работила съм с такава машина.

— Добре се оправях и без теб.

Сигурно трябва да отстъпя, но мразя да отстъпвам.

— Не знаеш как.

Той повдига едната си вежда и аз млъквам, осъзнавайки, че май прекалявам. Стоим един срещу друг. Докато той не отстъпва недоволно назад. Внимавам да не гледам към него, вдигам капака на машината, но не мога да отворя проклетия буркан.

Къртис го взима от ръцете ми и го отваря.

— Мускули! — Мъчи се да не се усмихне.

Мамка му. Обръщам се с гръб, за да скрия усмивката си. Машината започва да работи и кухнята се изпълва с аромат на прясно смляно кафе.

— Правила ли си си кафе по-рано тази сутрин? — пита ме Къртис.

— Не, защо?

— Като влязох, ми се стори, че усетих миризмата.

Знам, какво си мисли. Сестра му беше маниачка на кафето. Подавам му капучиното.

— Може да е някой от останалите. Някаква следа от телефоните?

— Не. Виж, не казвай на другите за косата…

Той млъква, защото Брент влиза в кухнята с рошава глава и отпечатък от възглавница на бузата:

— Добро утро.

Да го прегърна ли? Брент също не е сигурен. Накрая все пак се прегръщаме, но прегръдката е скована и неловка.

— Кафе? — пита Къртис.

— Да, брато.

Обръщам се към машината, преди да сме започнали пак да се разправяме.

Тримата седим на плота, пием кафе и мълчим. Напрежението в стаята е осезаемо. Дори и Брент го усеща. Тъмният му поглед издава угриженост, която не съм виждала преди. Предполагам, че е съвсем естествено след снощните събития.

Или може би Къртис е прав? Може би е пренапрегнат, защото изнудва Дейл и Хедър? Но ако е така, защо аз и Къртис сме тук? Само за декор или се готви да ни изнудва и нас?

Размърдвам се неловко. Сещам се поне за едно нещо, за което знае само Брент, нещо, с което не се гордея, но той едва ли би го направил.

Довършвам си кафето и хуквам.

— Отивам да проверя кабинката.

— Вече я проверих — казва Къртис.

Но аз искам лично да проверя, а и имам нужда от малко пространство. Излизам през двойната врата на ледения въздух и тръгвам надолу по металните стъпала.

Гледката е умопомрачителна. Алпите са се прострели в далечината, докъдето стига погледът, бели върхове, зелени долини. Малките оранжеви кабинки висят неподвижни на фона на безоблачното небе, изгубват се за малко зад скалите и после се появяват долу над платото. Оттук не мога да видя селцето Лю Роше, скрито е дълбоко в долината.

Отивам при операторската будка и пробвам вратата. Още е заключена. Така и предполагах. Надничам през прозореца, като си правя сянка с длани. Виждам доста сложен пулт за управление и няколко монитора. Почти съм сигурна, че дори да разбием вратата, няма да можем да подкараме лифта. Вероятно има нужда от някакъв ключ.

Няма значение. Можем да слезем до долу и сами. Със сноубордовете докъдето има сняг и после пеша. Ходенето ще е дълго, тъй като снежната линия е доста нависоко, но за половин ден ще се оправим.

Чувам стъпки по стълбите зад мен. Дейл. Диригентът на снощната игра мирише на скъп афтършейв и изглежда повече като читател на модно мъжко списание, отколкото на Sports Digest, със скъпи джинси и тъмносив пуловер, вероятно кашмир, макар че качулката на якето му е съдрана от вчерашната битка и има синка под окото.

Той се оглежда наоколо.

— Още ли е затворен?

— Още. — Правя крачка да го заобиколя и да се върна горе.

Той сграбчва дясната ми ръка.

— Мила, ти ли ни покани?

— Не. — Опитвам се да отскубна ръката си, но той стиска здраво.

— Защо тогава жена ми казва, че си ти?

Нещо ни става на това място. Сякаш дивият дух на планините се просмуква в нас. Или може би просто сме твърде далеч от останалата цивилизация. Тук няма кой да ни контролира.

— Нямам представа. Пусни ме.

Хватката му не само че не отслабва, но се затяга още повече.

— Първо ми отговори.

Сърцето ми блъска, но в такива ситуации не бива да показваш, че се страхуваш:

— Мога да те нараня — казвам аз. Нападението е най-добрата защита, поне според баща ми и брат ми.

Той дори не трепва.

— Аз мога да те нараня по-лошо.

Както сме се наежили един срещу друг, се опитвам да открия у Дейл това, с което го помнех — следи от татуировка, дупки от някогашните обеци в ноздрите или устната. Не откривам нищо. Сякаш онзи Дейл никога не е съществувал.