Тръпка

34

Десет години по-рано

Хедър затъпква последните шепи сняг върху мястото, където е главата ми. Студът ме притиска отвсякъде, реже през якето и грейката, макар че са с 3G стандарт. Примигвам към сивкавия полумрак и си поемам дълбоко въздух. И се надявам, че никога няма да бъда в такава ситуация наистина.

Няколко добри приятели загинаха в лавини. Това лято Дорийн Клавет, френският номер пет на халфпайпа, беше отнесена, докато се е пързаляла фристайл. Никой не я и търсил, защото момчето, с което карала, също било заринато. Това ли са усещали в последните си мигове? Колко време е минало, докато умрат? Не, не искам да знам.

Докосвам леда с пръсти. Момичетата сигурно вече ме търсят. Саския и Одет обикалят снега отгоре ми с включени предаватели и получават сигнала от предавателя, вързан на врата ми.

Тъй като Хедър никога не би се съгласила да играе моята роля, на нея възложихме закопаването. Предполагам, че това е връхната точка на сезона ѝ — да ме закопае жива. Постоянно се цупи, когато с Дейл си говорим за сноуборд. Дразни се, че се разбираме толкова добре. Така или иначе, в момента снегът на ледника е десет метра, задачата ѝ не беше много трудна.

Чакай малко. Предавателят ми включен ли е? Играх си с него, преди да скоча в дупката. По дяволите. Снегът около мен е набит толкова здраво, че не мога да си разкопчая якето, за да проверя.

Обзема ме паника. Искам да изляза. Къде се бавят?

Цялото упражнение беше идея на Саския. Времето беше ужасно. Видимостта — твърде лоша, за да се пускаме на халфпайпа, затова дойдохме на ледника с намерение да си построим рампа, но бързо установихме, че няма да можем дори да я виждаме.

— За какво са ни предавателите, ако не знаем, как да ги използваме — каза Саския. — Кой иска да бъде погребан? Мила?

— Не, благодаря — отвърнах аз.

— Защо, страх ли те е?

Самодоволният блясък в очите ѝ ме накара да си отворя устата. И като истински идиот се хванах на въдицата.

— Добре, ще го направя.

Мила лудата глава пак да се покаже. Защо трябваше да го правя?

Притеснена, си мисля за предупрежденията на Къртис. От няколко седмици обаче Саския стои на дистанция, сигурно ѝ е казал нещо, но също така вече не може да прави номера, не и пред очите на Къртис и на останалите.

Замръзвам в тази дупка. Ръцете ми са толкова студени, че едва ги усещам. Трябваше да си сложа ръкавиците.

Саския и Одет ги няма цяла вечност. Защо се бавят толкова? Къртис е долу на пистата, засича им времето. Естествено, трябваше да го превърнем в състезание момчетата срещу момичетата. Идеята пак беше на Саския. Хайде, момичета. Къде сте сега?

Не чувам нищо. Колко дълго ще ми стигне въздухът?

Стегни се. Брент ще е следващият закопан. Той не би изпаднал в паника. Него от нищо не го е страх. Опитвам се да контролирам дишането, поемайки въздух бавно през носа. Ако се наложи, мога да пробия снега с ръце, ще ги размахам и те ще дойдат да ме измъкнат.

Светлина. През дупка над главата ми. Засмивам се с облекчение, когато лицето на Саския се взира надолу към мен.

— Тук няма нищо — казва тя.

Дупката отново е затъпкана със сняг.

Какво прави? Тя ме видя. Видя ли ме?

По-тъмно е, отколкото преди малко. Да не би да е натрупала отгоре още сняг? Усещам присвиване от страх в стомаха. Какво е намислила?

— Хей! — викам аз. Но не ги чувам, затова предполагам, че и те не ме чуват.

Вдигам ръце и започвам да бутам нагоре. Снегът реже пръстите ми. Ледени осколки политат към лицето ми. Примигвам, за да ги отпъдя, ледена влага залепва по миглите ми. Отново блъскам, но снегът е набит здраво. Въобразявам ли си, или ми става по-трудно да дишам?

Защо поне Одет не направи нещо? Поемам въздух на големи глътки. Спри. Дишай бавно. Така въздухът ще ти стигне за по-дълго.

Къртис и Дейл едва ли ще допуснат това да продължи твърде дълго. Всъщност може и да позволят. Колкото по-дълго, толкова по-добре за тях, да могат да ни натрият носовете с по-доброто си време. Брент не може да ми помогне, той слезе до павилиона да си вземе нещо за ядене. В тази мъгла Хедър дали ще може да си спомни къде ме е закопала? Дори и да успее, едва ли ще се забърза да ме спасява.

Това беше много тъпа идея. Няма никаква причина да лежа закопана тук. Защо просто не закопахме предавателя, както правят хората? Събирам всичките си сили и пробвам отново, бутам нагоре с две ръце. Снегът се сипе по главата ми, влиза в устата ми. Кашлям, за да го изплюя, вече в пълна паника.

И тогава с ужас осъзнавам. Саския е планирала цялата работа.