Тръпка

11

В настоящето

— Знаеш ли какво — казва Дейл, — радвам се, че сестра ти е мъртва.

Юмрукът на Къртис се изстрелва и го удря право в челюстта. Дейл полита назад с ръце върху лицето.

Не беше силен удар — сигурна съм, че ако иска, Къртис може да го нарани много повече — но все пак съм шокирана. Къртис обикновено е Мистър Самоконтрол, макар че през онази зима имаше случаи, когато го видях да си изпуска нервите — всичките свързани със сестра му. Суперменът на британския сноубординг и неговия криптонит.

Дейл се съвзема и се мята към Къртис, поваляйки го върху масата.

Отношенията между Дейл и Къртис се изостриха в нощта преди изчезването на Саския, но според мен всичко тръгна именно от Хедър и Саския. Двамата просто бяха въвлечени в сблъсъка между тях. Предполагам, че след всичко, което се случи, всеки е тръгнал по своя път — както направих и аз — и не са възобновили отношенията си.

Двамата с Брент скачаме да ги разтърваваме. Летят юмруци, изкараха му въздуха на клетия Брент. Опитвам се пак да спра Къртис с хватка през гушата, но той е подготвен. Хедър се е свила в ъгъла, покрила е лицето си с ръце.

— Откъде знаеш, че сестра ми е мъртва — крещи Къртис. — Ти ли я уби?

Гледа Дейл с такъв зверски поглед, сякаш наистина вярва, че може да го е направил.

Позната тежест притиска гърдите ми.

Не беше Дейл. Аз бях. Аз я убих.

Толкова исках да спечеля, че бях готова на всичко, за да го постигна. През тези години го проигравах милиони пъти в съзнанието си и всеки път стигах до същото заключение. Моите действия причиниха смъртта ѝ.

Това, което сторих, ме отвращава, но ако изпадна в същата ситуация, дали ще реагирам по друг начин? Съмнявам се.

Дейл се блъска в мен и ме връща в настоящето. Залюлявам се и падам върху масата, той се стоварва отгоре ми. Замаяна съм от уискито и не мога да реагирам бързо. Брент издърпва Дейл за качулката на якето. Разнася се звук на разпрано.

Дейл псува и притиска Брент върху камината.

— Добре, ето сега те питам. Спал ли си с жена ми?

Макар че вече не прилича на викинг, Дейл продължава да се държи като викинг. Дъхът ми спира. Кажи „не“, Брент, дори и да си спал, кажи „не“, иначе ще те размаже.

— Не — казва Брент.

Дейл присвива очи и се обръща отново към Къртис.

— Колкото до теб, сестра ти беше извън всякакъв контрол. Смятам, че ти си я убил. Признай го. Беше ти писнало от нея. Както и на всички нас.

Къртис изстрелва още едно кроше. Дейл се навежда и юмрукът на Къртис се плъзга по рамото му. Върху лицето на Къртис избиват червени петна. Никога не съм го виждала толкова ядосан.

Гневът му ме кара да се замисля. Може би вината за смъртта на Саския не е само моя. Дали не я е ударил? Не мога да си го представя, защото винаги я защитаваше, но може да му е кипнало. Всеки си има точка на кипене. Дори и Къртис.

Къртис и Дейл продължават да подскачат, да приклякват, всеки иска да се докопа до другия, столове и чаши хвърчат на пода.

Хедър обхваща главата си с ръце.

— Спрете!

Брент хваща Дейл за рамото.

— Дай по-кротко.

Дейл го удря в корема. Започва масова тупаница, а аз твърде ясно си спомням какво се случи, когато тези тримата се биха за последно.

Трябва да ги спра, преди някой да пострада, но какво да направя? Не мога да извикам полиция.

Къртис отново се приближава към Дейл. Надявайки се, че няма да ме удари, заставам пред Дейл.

— Спри!

Тялото на Къртис се блъска в моето.

— Кутията на Пандора — казвам аз, — сякаш някой нарочно се опитва да ви сбие. Не се поддавайте.

Къртис е стиснал челюсти, очите му горят. Десетина секунди стоят настръхнали един срещу друг, после той неохотно кимва с глава. Пронизвайки Дейл с поглед, се отправя към стола си. Дейл продължава да мърмори, но също си отива на мястото. Всички се съвземаме и си поемаме дъх.

— Трябва да обсъдим кой може да е написал онези бележки — казвам аз, — защото който и да го е направил, ни познава доста добре.

— Чакай малко — отвръща Брент.

— Не казвам, че всичко е вярно — отбелязвам аз — Искам само да кажа…

Къртис ме прекъсва.

— Права е. Мисля, че само седем души са могли да го направят. Едната загуби ръцете и краката си. Другата изчезна преди десет години и вече е обявена за мъртва. Оставаме само ние петимата.

Думите му увисват във въздуха. Всички нервно се оглеждаме наоколо.

— Някой чувал ли се е с Одет? — пита Дейл.

Под масата с всичка сила забивам нокти в дланите си. Той гледа към мен, затова клатя глава отрицателно. Съзнателно не съм правила опити да я проверявам в Гугъл. Така мога да се преструвам, че се е оправила по някакъв фантастичен начин. Или поне, че донякъде е възвърнала движението на крайниците си. Защото ако не е…

— Миналата седмица я потърсих по фейстайм — казва Къртис.

Рязко се обръщам към него:

— Поддържате връзка?

— Не точно. Един или два пъти, след като се махнахме оттук.

— Тя ми каза да се разкарам — казвам аз, — че не иска повече да ме види.

— Не го приемай лично — отвръща Къртис. — Тогава и на мен ми каза същото. Изчаках да мине доста време, преди да ѝ се обадя.

Подготвям се вътрешно.

— Е, как е тя?

Тъгата в очите му ми казва всичко, което искам да знам.

— Още е в инвалидна количка. Може да движи ръцете си, но съвсем малко. Мислех да отида да я видя преди или след нашето събиране, в зависимост от това къде се намира в момента. Но тя отказа.

Хедър става:

— Защо седим тук? Искам да се махна оттук.

Тя поглежда към Дейл, сякаш може с магическа пръчка да я транспортира до курорта през петнайсетте километра от лед и скали, в абсолютната тъмнина.

— Никъде няма да ходим тази нощ — тросва се той. — Трябва да чакаме до сутринта.

Тя ни оглежда за потвърждение.

— Повярвай ми — казва Къртис, — ако имаше начин, отдавна щях да съм се махнал.

Подкрепям го:

— Твърде опасно е да се движим в тъмнината. В леда е пълно с пукнатини.

Хедър сяда с неохота. Отново настъпва тишина. Брент изсипва остатъка от уискито в чашата си и я обръща. Вдигам една обърната бутилка от бира. Върху масата има бирена локва, но после ще се тревожа за това.

Хедър сграбчва ръката на Дейл толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляват:

— Кой би направил това?

Изглежда, никой не иска да изрече очевидното.

— Това е заради Саския, нали — казвам аз, като се старая гласът ми да не трепери. — Някой мисли, че някой от нас я е убил. Може да не е напълно сигурен, иначе щеше да отиде в полицията, но има подозрение, затова ни доведе тук, за да разкрие убиеца.

Надявам се, че чувството за вина не е изписано върху лицето ми.

Окей си. Никой не знае какво направи.

Не знам какво ме плаши повече: шансът да ме разкрият? Или възможността Саския да не е умряла така, както си го представях, а от ръката на някой от тези тримата?

По начина, по който се гледат един друг, май всички си задават този въпрос.

Ти ли уби Саския?

Освен ако някой от тях е този, който я е убил.

Къртис си прочиства гърлото.

— Вижте, дори не сме сигурни, че сестра ми наистина е мъртва.

Дейл измърморва нещо. Къртис скача:

— Какво каза?

По дяволите. Пак се почва.

— Хайде, стига за тази вечер — казвам на Къртис, докато той заобикаля масата, за да докопа Дейл. — Много е късно и всички сме на нокти. Ще говорим на сутринта.

Брент прекъсва Къртис:

— Време е да лягаме, брато.

Къртис гледа към Дейл. После се обръща кръгом, грабва чантите си и излиза от ресторанта. Нещо в отпуснатите му рамене ме трогва. Отново изглежда напълно сломен. Поглеждам към Брент, тревожа се да го оставя сам с Дейл, но хуквам след Къртис, грабвайки багажа си в движение.

— Колко от спалните бяха отключени? — питам Къртис, докато той блъска двойната врата.

— Не помня.

Очаквам светлината да угасне, но той удря всеки ключ по пътя и крушките продължават да светят.

— Не искам да спя с Хедър — казвам аз.

Броя вратите на спалните, докато той ги отваря с ритник: Една, две. Килера за бельо. Три, четири. Чудесно. Има стая за Хедър и Дейл.

Къртис подпира последната врата с крак:

— Искаш ли тази?

— Благодаря — довличам чантата с борда.

Той стои в рамката на вратата. На слепоочието му има червен белег.

— На това трябва да сложиш лед — казвам аз.

Къртис цъка и оглежда кокалчетата на ръката си. Червени са.

— Наранил си си и ръката — казвам аз.

— Нищо ми няма — той подпира глава на вратата.

— Добре ли си?

— Добре съм.

Гледам го, диша дълбоко.

— Така ли ми се струва, или Дейл се е променил? — казва той.

— Изглежда доста напрегнат. — Мога да добавя, точно като теб, но не го правя. Сменям темата: — Къде ти е базата напоследък?

— Лондон, но често пътувам. А ти?

— Още съм в Шефийлд.

Той вдига глава:

— Лека нощ, Мила. В съседната стая съм. Точно както едно време.

Нещо ми трепва отвътре. Не точно съжаление, по-скоро усещане, за това, което е могло да бъде.

Тръгвам след него. Не е най-подходящият момент да го питам, но трябва да знам:

— Виждаш ли се с някого?

Опитвам се да звучи небрежно, но в ушите ми съвсем не прозвучава така. Дали го усети? Обръща се бавно, изучавам лицето му, но сините му очи са непроницаеми, както винаги. Мисля, че това е едно от нещата, които ме привлякоха към него, плюс бариерата, която издигна, след като тръгнах с Брент. Къртис ме омайваше. Също като сега.

— Скъсах с някого преди няколко месеца. Силви Асплунд. — Казва го сякаш името трябва да ми е познато.

— Вече не следя ранглистата.

— Норвежка. Състезаваше се в Биг Пър. — Къртис се обляга на стената. — Изкарахме няколко години с прекъсвания. Не е лесно да се живее с бивш спортист.

— На мен ли го казваш — отвръщам аз, — особено с провалил се спортист.

Лицето му омеква.

— Не си се провалила.

Повдигам вежди.

— Онази зима ти беше най-всеотдайна от всички ни, Мила.

— Не е вярно.

— Не говоря за това, което можеше да постигнеш. Говоря за рисковете, които поемаше.

— Всички поемахме рискове — казвам аз.

— Да, но повечето от триковете ги бях изпълнявала от години. Същото се отнася за Саския и Брент. Бяхме ги тренирали на батута, след това в летните лагери над въздушни възглавници. Ти ги опитваше на леда.

Не бях се замисляла за това. Само виждах, че съм най-слабата в групата и се опитвах да ги настигна.

— Защо се отказа? — пита ме той.

Отговорът на този въпрос е прост. Заради сестра ти. И заради Одет, разбира се. Но най-вече заради сестра му.

— Направих някой неща, които не биваше да правя. — Преглъщам. — Направих някои грешни избори.

Толкова много грешни избори.

Къртис напрегнато ме изучава и изведнъж се сещам за един определен избор — избора, който направих в този коридор преди десет години. Избора между това да преследвам мечтата си да стана професионална сноубордистка или да се поддам на привличането, което знаех, че непременно ще ме отклони от нея.

Чудя се дали отгатва какво си мисля. Той отваря уста да отговори, но двойната врата се отваря и останалите идват към нас, влачейки чантите си. Брент ни оглежда с любопитство и влиза в една от спалните. Хедър и Дейл влизат в стаята до неговата и хлопват вратата след себе си.

Готвя се да вляза в моята стая, когато Къртис казва тихо:

— Нали знаеш, че никога не намериха тялото на сестра ми.

Обръщам се и го поглеждам. Той се колебае:

— Ще ме помислиш ли за луд, ако ти кажа, че усетих парфюма на Саския, когато отворихме онзи ски гардероб. И после в коридора.

Побиват ме тръпки от спомена за аромата на ванилия и треви.

— И аз го усетих — казвам със слаб глас. — Помислих, че е на Хедър.

Той оглежда коридора и понижава глас.

— Винаги съм имал съмнения за това какво ѝ се е случило. След като изчезна, имаше много плащания през кредитната ѝ карта.

Вторачвам се в него:

— Какво искаш да кажеш?

Сините очи на Къртис гледат смутено.

— И аз не знам.

— Сериозно ли мислиш…?

Той отново проверява коридора, сякаш очаква да я види там.

Не изглежда въодушевен от идеята, че сестра му е жива. Никак даже.

Изглежда разтревожен.