Тръпка

16

Десет години по-рано

Събуждам се в леглото на Брент, силните му жилести ръце са ме обгърнали откъм гърба. Облечена съм с една от неговите тениски „Бъртън“ и тя мирише на тялото му.

Обръщам се с лице към него. Толкова е топло в стаята му. Радиаторът край леглото цяла нощ излъчва топлина и той е само по боксерки „Келвин Клайн“. Марките, които Брент рекламираше, се надпреварваха да го спонсорират и се чудя дали въобще плаща за каквото и да било.

Прокарвам пръст по стегнатите, очертани мускули на гърдите му. Боже, какво тяло. Атлет в разцвета на силите си.

Тъмните му очи се отварят и той се усмихва мързеливо.

— Добро утро.

Продължавам да изследвам надолу мускулите на корема.

— Имаш невероятна кожа. Пръстите ми изглеждат толкова бледи върху нея.

Той се протяга към нощното шкафче за часовника си, тежка, метална „Омега“. В притурката на Sunday Times има негова реклама на цяла страница, изпълнява огромен бекфлип12 и „Омегата“ е на ръката му. Сигурно струва повече от парите, които ще похарча за целия сезон.

— Колко е часът? — питам аз.

— Осем.

Отварят лифта в осем и половина и по това време обикновено се приготвям да излизам, но снощи си легнахме късно, промъкнахме се тук чак след като другите си тръгнаха. Наострям уши за движение в кухнята. Къртис дали е станал?

Брент си слага часовника и отново виждам татуировката на ръката му. Скачай високо или си върви. Докосвам буквите.

— Харесва ми.

— Да ми напомня кой съм. Не искам никога да стана стар и скучен.

— Не мога да си представя, че някога ще станеш стар и скучен. Сигурно и на осемдесет пак ще скачаш, макар и с инвалидна количка.

Той се смее и ме придърпва към себе си. Трябва да ставам, но в леглото му е толкова топло. Сгушвам се в него.

Той гали косата ми.

— Правила ли си някога бекфлип?

— Не нарочно.

— Искаш ли да опиташ?

— Ще ми се наложи. — От известно време си давах сметка, че няма да стигна далече само със скокове и въртения. За да се изкача в ранглистата, към серията на пайпа ще трябва да включа и някои обръщания. Саския може да прави мактуист13.

— Ще те науча — казва Брент.

— Супер.

— Ако искаш, може по-късно да се срещнем на батута.

— Тук има батут?

— Да, във фитнеса.

— По дяволите, как може да не знам? Обзалагам се, че Саския е там през цялото време.

— Така е.

Ръмжа, заровила глава в гърдите му.

— Не съм се качвала на батут от години. Тренирах гимнастика до единайсет. Можех да правя задно салто.

— Не е трябвало да спираш.

— Няма нужда да ми го казваш. Нашите не можеха да си го позволят.

Даваха всичките си пари за ръгби тренировките на брат ми. И правилно, той вече играе за „Шефийлд Игълс“, но аз още се чувствам прецакана.

Когато бях на четиринайсет, в събота ходех на работа на местната писта с изкуствен сняг. Затова се хванах за сноуборда, защото можех да се спускам без пари. Стигнах до нивото, на което съм сега, без ничия помощ. Това донякъде ме мотивира. Моят начин да покажа среден пръст на баща ми.

Ръката на Брент се плъзга под тениската към бедрото ми.

— Време е да ставаме, освен ако…?

— Ще ти останат ли сили за тренировката? — но тялото ми вече трепва.

Той се ухилва:

— Забрави ли, имаш си работа с лицето на „Смаш“?

Телефонът ми бипва за получен есемес.

— Трябва да го видя — казвам аз, — брат ми има операция на коляното тази седмица.

Ровя в раницата за телефона, но съобщението не е от брат ми. От Саския е.

Да се спускам със Саския или да остана в леглото с Брент?

Изборът е лесен. Измъквам се от леглото.

— Извинявай, забравих, че имам среща със Саския.

— Саския? — гласът му прозвучава остро.

Нахлузвам си дрехите.

— Ти май имаш проблем с нея? Да не би да ти е бивше гадже? — Той клати глава. — Но си спал с нея?

— НЕ!

Яростният му отговор ме стряска. Очевидно Саския буди силни чувства у него, но не мога да схвана защо. Сега вече и той се облича.

— Няма да имам време за закуска — казвам аз, — имаш ли подръка някой „Смаш“?

Брент сочи към кашона в ъгъла:

— Заповядай.

— Благодаря. Ще се видим горе.

— Разбира се.

Изгълтвам „Смаша“, потрисам се от гадния му вкус и изскачам навън. През нощта е влял сняг, двайсет пухкави сантиметра покриват платното. Колите пълзят по главната улица, веригите на гумите дрънчат като коледни звънчета. Забелязвам украсата във витрините на магазините. Отгоре висят коледни лампички. Изведнъж осъзнавам, че е Бъдни вечер. По време на зимните тренировки винаги губя представа за времето. Единственото нещо, което има значение, е сноубордът.

Връщам се в малкия апартамент, навличам екипировката, пъхвам няколко мюсли бара в джобовете и хуквам навън. Минава ми през ум, че Саския може да е сипала нещо в кафето ми, но ще го усетя, а и тя сигурно е разбрала, че не съм толкова тъпа.

Докато тичам по улицата към станцията, стиснала сноуборда под ръка, усещам нервни тръпки в стомаха. Чувствам се странно, сякаш отивам на среща. Дали ще бъдем само ние двете?

Слънчевите лъчи галят върховете, украсявайки пистите в оранжево. Саския е седнала върху дървената ограда, клати крака и държи две чаши с кафе в ръцете си. Спирам се. Да я целуна ли, да я прегърна ли, или какво? Защо съм толкова нервна?

Тя скача, целува ме само по едната буза, устните ѝ са топли в ледения сутрешен въздух. Парфюмът ѝ изпълва ноздрите ми, сладък и силен.

— Ето — подава ми чашата тя.

— Да няма вътре водка? — казвам аз.

Тя се разсмива и вдига сноуборда от снега.

— Хайде да вървим.

Вагонетката се забързва по планинския склон. Със Саския стоим прави пред стъклото, лактите ни се докосват, и отпиваме от кафето.

— Какъв е този парфюм все пак? — питам аз.

— Том Форд. „Черна орхидея“. Харесва ли ти?

Колебая се. Тежък е и екзотичен, от миризмите, които или харесваш, или мразиш. Като самата Саския.

— Не съм сигурна.

Следи от малко животно пресичат пистата под нас, заек или може би белка. Клоните на елите са увиснали под тежестта на пресния сняг. На високото е още по-дълбок.

— Искаш ли да отидем на ледника — казва Саския, — да опитаме неотъпкан сняг?

Скачаме в кабинката. Дали е от кафето, или от комбинацията със „Смаша“, или от възможността да станем приятелки, но съм ужасно превъзбудена.

Представи си, че летиш със самолет високо в небето и гледаш към морето от облаци под теб — това е гледката от кабинката на върха на ледника днес. Същото усещане — носиш се над пухкави бели облаци.

Докато чакаме отново да се качим на влека, Саския кима към моя сноуборд, марката му „Маджик“ е покрита със сняг.

— Е, наистина ли е магически?

— Всъщност наистина. Най-добрият борд, който някога съм карала.

— Искаш ли да си сменим бордовете за едно спускане?

Мисълта за моя борд в нейните ръце ме кара да потръпна. Но не мога да измисля основателна причина да откажа, така че ги разменяме и аз изтривам снега от носа на нейния, за да видя размерите. „Домина Спин“ 154. По-къс е с три сантиметра от моя. Логично е, защото тя е по-лека от мен. Отбелязвам си наум да се накланям по-силно назад на рохките места.

Спускаме се надолу една до друга, правейки огромни завои, които разпръсват ветрила от сняг из въздуха. Сноубордът сече през такъв пресен сняг като нож през масло, но удоволствието ми е помрачено от вида на моя борд под нейните крака.

Когато в края на пускането правим хайфайв, сняг се посипва по лицето ми. Радвам се, че ще си взема борда обратно. Тръгваме отново към влека.

— Следвай ме — извиква тя на върха и изчезва от другата страна на планината, където не съм се пускала никога.

Догонвам я, от борда ѝ хвърчи снежен прах и полепва по бузите и по устните ми. Тя се засилва надолу и прави скокчета и въртения, отблъсквайки се от бабуните. Няколко пъти лошо се натъртвам, но не боли толкова, колкото на заледения пайп, и аз се чувствам непобедима.

По-късно, на склона под халфпайпа забелязвам отвесна скала и се приготвям да я прескоча. Саския профучава край мен, полита и се приземява по-надолу. По дяволите.

— Дай да го направим пак — казвам аз.

Вместо да се спусна до влека, избърсвам снега от борда и започвам да се катеря обратно нагоре. Саския пъхти след мен по баира. Задъхвайки се, отново закопчавам автоматите. Този път се спускам в права линия, за да съм сигурна, че ще стигна по-далече от нея. Тя прескача скалата след мен и въпреки това стига по-надалеч. Свалям борда, за да опитам отново.

Катерим се все по-нависоко и по-нависоко. Играта започва да става опасна. Скачам по-надалече от всичко, което съм опитвала досега.

След поредното раздрусващо приземяване Саския каца до мен, но пак е малко по-напред.

— Хей! — чуваме глас над нас. Къртис ни маха от платото. — Какво правите там? Днес ледът на пайпа е страхотен.

Споглеждаме се със Саския, потни и останали без дъх.

— Да вървим, а? — казвам аз.

Досадата ми от намесата на Къртис е примесена с облекчение. Ако не беше се появил, не знам, докъде щяхме да стигнем.

Никоя от нас нямаше да спре първа.