Тръпка

61

В настоящето

— По дяволите — Къртис се свлича на пода. — По дяволите.

— Това не е сестра ти — казва Брент.

Предупредителен сигнал отеква в главата ми. Как може да е сигурен?

Лицето на Къртис е побеляло, очите му са фиксирани върху фигурата на екрана:

— Десет проклети години. Защо ще ни го причини? Защо ще го причини на мама?

— Чуй ме, брато — казва Брент настойчиво, — който и да е, не е Саския.

Защо е толкова сигурен?

— Един път не се опита да се обади — задъхва се Къртис — Къде е била през тези години?

— Не ме чуваш! — крещи Брент. — Казвам ти, че не е Саския!

Отчаянието в гласа му ни кара да млъкнем. Обхваща ме ужасно предчувствие и някак знам какво ще каже Брент. Това, което прочетох в очите му преди две вечери.

Тогава той го изрича:

— Защото аз я убих.

Главата на Къртис се отмества от екрана към Брент.

— Какво? Не. Това е тя.

Взирам се в екрана. Определено прилича на Саския. И все пак…

Брент коленичи пред Къртис.

— Толкова съжалявам, брато.

Погледът на Къртис прескача между Брент и екрана. Разбирам вълнението му. Част от съзнанието му се опитва да осмисли това, което му каза Брент. Другата копнее да повярва, че сестра му е там, жива и здрава, макар да е ужасен от това, което току-що направи.

Какво означава всичко това? Да изчезне за десет години и да се върне, за да ни причини този ужас? Трябва наистина да е психопатка.

Но не беше ли точно такава?

Брент е навел глава.

— Толкова, толкова… съжалявам… аз… — гласът му се задавя.

Фигурата на екрана прави крачка напред и изчезва. Идва към нас. Искам да чуя какво ще каже Брент, но тя която и да е тя — ще бъде тук всеки момент.

— Трябва да вървим — казвам аз.

Накъде?

Да се спуснем надолу. Това е най-добрият вариант. И да се надяваме, че ще сме по-бързи от нея. Острата болка в коляното ми припомня, че този план е доста проблематичен. Дърпам Къртис за ръкава.

— Трябва ми спортната лепенка. Сега.

Къртис не се помръдва, изглежда, въобще не ме е чул.

— Говори — казва той на Брент.

Брент го поглежда с терзание в очите. Гласът му трепери, ръцете също.

— Сутринта на състезанието се появих в стаята на Мила. И ги намерих двете заедно в леглото.

Къртис се обръща към мен шокиран.

О, боже. Това е най-лошият начин да го научи.

— Тръгнах по улицата като замаян — казва Брент, — и след няколко преки Саския ме настигна. Смееше се. Знаеш ли какво ми каза? — Поема си треперещ дъх. — За първи път тази зима Мила най-после беше задоволена.

— Не е вярно — казвам аз.

Абсолютно мога да си представя, че Саския го е казала. Беше се зарекла, че ще отмъсти на Брент заради унижението във вагонетката и това е била перфектната възможност. Успяла е до го разстрои и съм сигурна, че ѝ се е сторило изключително забавно. Да забие нокти, за да види колко може да го нарани.

Брент продължава със свити юмруци.

— Как мислиш, че се почувствах — да те зарежат заради момиче?

— Не съм — възразявам аз. Но сега не е моментът да задълбаваме в това. Проверявам коридора. Нищо. Затварям вратата, но не мога да я заключа. По дяволите.

— И не толкова, че ме заряза заради момиче — казва Брент, — но заради нея… След всичко, което ти причини. Не само на теб, на всички. Ти значеше толкова много за мен, вместо това избра най-лошия си враг. Как мислиш, че се почувствах? А тя злорадстваше за станалото. — Той оглежда ръцете си, сякаш не са негови. — В следващия момент я блъснах. — Гласът му секва. Напъхва ръка в устата си.

Изведнъж осъзнавам. Широките рамене на Брент, които сега са прегърбени. Не е от носенето на тухли.

За кратко чувам само приглушеното му дишане, докато се мъчи да се овладее.

— Не съм искал да я нараня. Исках. Но не и да я убия. Беше заледено. Кракът ѝ се подхлъзна, тя падна назад и си удари главата в паветата. — Пак натиква ръката си в устата и силно захапва. Затваря очи.

Започва да ми се повдига. Но в същото време разбирам защо я е блъснал. Имало е моменти, когато и аз съм искала да я блъсна. Тя сякаш събуждаше физическа агресия у всеки от нас.

Брент отваря очи. Взира се в Къртис.

— Кажи нещо.

Но Къртис просто седи и не мърда, сякаш не разбира.

Допирам ухо до вратата. Дали вече не идва насам?

Брент се клати напред-назад, гледайки Къртис с ужасени очи, докато едва изрича думите:

— Тя не помръдваше. Изпаднах в паника. Беше едва осем, лифтовете отваряха чак след половин час. На улицата нямаше никого. Телефонът ми не беше у мен, но бяхме точно пред техния апартамент с Хедър, затова я завлякох вътре. Дишаше. Мисля. Казах на Хедър да извика линейка. — Гласът му пак секва. Къртис обръща поглед към мен. — Хедър каза, че ще ме затворят.

Къртис стиска юмруци, впил поглед в Брент.

— Ние… започнахме да се караме — Брент преглъща. — Хедър не беше мигнала от скандала предишната нощ, а Дейл беше още в болницата. Разгорещих се. Излязох от стаята да си охладя мозъка и когато влязох, Хедър се беше надвесила над нея. — Гласът му пак се пречупва. — Притискаше възглавница върху лицето ѝ.

Опирам се на стената. Значи двамата са го направили. Хедър и Брент.

— Грабнах възглавницата. Изкрещях ѝ какво си мисли, че прави. Хедър каза: Тя е чудовище! Виж какво направи с всички нас! — Брент гледа втренчено напред, сякаш отново преживява ужаса на това, което е видял. После продължава с треперещ глас. — И да не е била преди това, сега вече беше мъртва.

Той навежда глава.

— Трябваше да се освободим от нея. Единственото, което ми дойде наум, е да я качим на ледника и да намерим някоя пукнатина. Нали помниш огромния ѝ сак за сноуборд?

Чувам, как Къртис рязко си поема дъх.

Нейният син „Соломон“ с колелца. Виждам го ясно пред очите си. Когато ѝ трябваха няколко борда, Саския се качваше горе с него. Хората често идваха със сакове за сноуборд, особено когато имаше състезание. Добре е да имаш запасен борд, в случай че повредиш основния. Оставяхме си багажа разхвърлян наоколо и никога нищо не ни изчезна.

— Напъхахме я в него — казва Брент.

Задавен звук изскача от гърлото на Къртис. Свива се надве, обхванал глава с ръце.

Думите се изливат от устата на Брент, сякаш бърза да разкаже всичко, преди напълно да се срути:

— В кабинката имаше един скиор. Казах на Хедър да млъкне, привиждаха ѝ се разни работи. Стигнахме до ледника. Там нямаше почти никого, всички бяха на пайпа за състезанието, така че завлякохме сака на едно тихо място. Исках да го отворя, да видя дали е още жива, но преди да успея, ти притича през пистата. Търсеше я, Къртис.

Къртис стене и стиска главата си. Пръстите му така здраво дърпат косата, че се чудя как не изтръгва цели кичури. Беше споменал, че е видял сака ѝ. Вероятно си мисли колко близо е бил до това да я открие.

Как може да е имал шанс дори да я спаси.

— Не искахме да видиш сака, затова изтичахме да те пресрещнем — Брент се колебае, — беше доста бесен.

Дотук всичко съвпада с това, което ми каза Хедър. Значи може и да казва истината. Като я намеря, ще я убия. Дали Къртис наистина го е казал?

— Хедър изпадна в паника — казва Брент, — и ти каза, че Саския е влязла в сградата преди минута, така че влязохме вътре с теб, да се правим, че ти помагаме да я търсиш. Оставихме сака само за десет минути, кълна се, но като се върнахме, беше изчезнал.

Брент се сгърчва, сякаш душата се е изпарила от тялото му.

Сърцето ми пулсира в гърлото. Саския мъртва ли е, или не? Може да е била още жива, но в безсъзнание, когато са я качили на лифта. После, докато са пътували към върха, постепенно да се е свестила. Представям си я как отваря ципа и изпълзява от сака. И е изчезнала нанякъде… къде?

— Аз бях — думите на Къртис са сподавени.

— Какво? — казвам аз.

— Аз го направих. Аз я убих.

Гледам го в пълен шок. Отчаяно искам да не е истина.

Къртис сваля ръката от лицето си.

— Онази нощ в бара. Какъв провал. Тя унищожи всичко. С Дейл ни изключиха от състезанието, той си счупи ръката, Одет беше разстроена. И ти, Мила. Беше готова да си счупиш врата, само и само да я биеш. Дойде ми твърде много. Исках да я нараня, както тя нарани всички нас.

Вглеждам се в него и се опитвам да примиря образа на мъжа, с когото бях снощи в леглото, с този, който, изглежда, е…

— Но как… — Думата засяда в гърлото ми.

— Първо отидох на пайпа, видях, че още не се е записала, и реших, че ще я настигна на края на въжената железница. Исках да я накарам да разбере какво е направила. Като стигнах там, забелязах големия ѝ сак в една от предните кабинките, тръгнах да я догонвам на ледника и видях там Хедър и Брент. Разделихме се, за да претърсим сградата, излязох на терасата и забелязах сака ѝ на снега. Тръгнах натам, но нея я нямаше. Сакът беше точно до една пукнатина. — Очите му срещат моите. — Исках да ѝ отмъстя. Сетих се какво направи с твоя борд… — Той стиска здраво клепачи. — И го бутнах.

По дяволите.

— Ако знаех, че е вътре… — Гласът на Къртис се пречупва. Седи неподвижен, умълчан, сякаш е парализиран от това, което е извършил.

Стрелкам Брент с поглед.

— Тя вече е била мъртва.

Брент схваща намека.

— Да, мъртва беше, брато. Определено. Не помръдваше. Хедър беше хистерична.

Но усещам съмнението в гласовете ни. Къртис седи забил кокалчетата на пръстите в очните си ями. Няма никога да си прости.

Но ако Саския е потънала в онази пукнатина, кой ни причинява всичко това? Може някак да е изскочила от сака, да се е скрила наблизо и да е видяла как Къртис рита празния сак. И да е изчезнала, мечтаейки за отмъщение…

Вратата ме блъсва в гърба и ме хвърля върху Къртис. Изгаряща болка прострелва коляното ми. Поглеждам през рамо и кръвта ми застива.

На вратата стои момиче с платиненоруса коса.