Тръпка

23

В настоящето

Брент чука по стъклото на операторската будка.

— Армирано е.

Двамата с Къртис вече са се приготвили със сноубордове, ръкавици и очила. Обсъждат най-добрия начин да проникнат вътре.

Останалите стоим отстрани. Щом се появи удобен момент, ще се измъкна и ще претършувам спалните — за телефоните и за някакви улики кой стои зад всичко това.

Вятърът се е засилил. Малките оранжеви кабинки скърцат и се люшкат напред-назад. Надеждите ми, че мъжете ще подкарат лифта, не са големи. В наши дни ски лифтовете имат солидни защити за сигурност и този, който ни е довел тук, сигурно се е сетил, че ще се опитаме да проникнем в будката.

Брент грабва сноуборда си.

— Дай първо да опитаме това.

Дейл и Хедър са застанали по-нататък на платформата, разговарят приглушено. Май пак се карат, ако съдя по това, което долита оттам. Той забелязва, че ги гледам, и я кара да замълчи.

— Връщам се веднага. Отивам до тоалетната. — Тичам нагоре по стълбите, после по коридора към спалнята на Дейл и Хедър.

В сравнение с Хедър Дейл е взел съвсем малко багаж, затова започвам от него. Ровя в раницата му. Грейки, ръкавици, очила, пуловери в убити цветове, панталони. Повечето са от марките на старите му спонсори и всичко е почти ново. Бельо — виждам, че тези дни е почитател на „Келвин Клайн“. Някогашният Дейл никога не би се изхвърлял за маркови боксерки. Щеше да си пести парите за екипировка. Калъф с цип „Зиплог“ за отвертки и инструменти за борд. Нищо лично. Телефоните ги няма.

Проверявам под възглавниците и матраците и потупвам юрганите на останалите четири легла. Трябва да бързам. Гардеробът е празен. Куфарът на Хедър е отворен на пода. Пълен е с дрехи — повечето са черни, изглеждат скъпи и са прилежно сгънати. Натискам купчината, да усетя твърдата форма на телефоните. Не са там.

В единия ъгъл е захвърлено дантелено бельо. Доста е странно да видиш бельото на друга жена и не мога да се въздържа да не го повдигна от пода. Миниатюрни прашки от черен воал в комплект със сутиен — триъгълници, които едва покриват зърната, закачени на каишка.

Хвърлям ги обратно. Сега банята. В козметичната чанта на Хедър сред гримовете има блистер с малки сини таблетки. Иска ми се да ги разгледам, но няма време, затова затварям ципа и проверявам тоалетната чанта на Дейл. Ужас, някой идва!

Мушвам се в душкабината и едва успявам да дръпна завесата, когато вратата се отваря.

— Сега иди и си измий лицето — чувам гласа на Дейл, — и се вземи в ръце.

Хедър плаче.

— Никога няма да се измъкнем оттук. Ти си виновен. Не трябваше да взимаш кредитната ѝ карта.

Чия кредитна карта? Моята? Да не са ходили в стаята ми?

— По дяволите, говори по-тихо — казва Дейл. — Тя вече нямаше нужда от нея. Дреме им на родителите ѝ за две-три хилядарки. Те са тъпкани с пари.

Боже мой, мисля, че говорят за Саския. Значи не Саския, а Дейл е използвал кредитната ѝ карта.

— Беше ни длъжна — казва Дейл, — и не помня да си се оплаквала, като ги харчехме.

Сподавено хлипане.

— Ако това се разкрие, мога да изгубя адвокатския си лиценз. Мога да загубя всичко.

— Да не си посмяла да се разпадаш точно сега — просъсква Дейл. — Никой не знае. Не ни хванаха, защо още продължаваш да опяваш?

— Дали ни се е разминало? Или точно затова сме тук? — Хедър подсмърча. — Защото някой подозира.

— Кой? Мила ли имаш предвид? — пита Дейл.

— Или някой, който се представя за Саския. Не трябваше да я крадеш.

— До края на деня ще се махнем оттук. Дотогава трябва само да си затваряш устата.

Хедър отново започва да плаче. Възмутително е, че Дейл се държи така с нея. Без капка съчувствие. Звучи раздразнен и озлобен. Къртис е прав. Дейл се е променил.

— Ще ти донеса хапчетата — казва Дейл.

Някой влиза в банята, появява се леко течение. Дъхът ми спира. Още си спомням пръстите на Дейл, вкопчени в китката ми. Щом на стълбите се държа по този начин, какво ли ще ми направи, ако ме хване тук?

Чувам, че пуска чешмата. Завесата отново потрепва. Дали е излязъл?

Хедър пак подсмърча.

— Благодаря.

— Трябва да отидем при останалите — казва Дейл.

Вратата щраква и после тишина. Свличам се надолу с облекчение. За малко да ме хванат.

Опитвам се да мисля. Значи ли това, че не са я убили те? Ако я бяха убили, сигурно щяха да се разправят за това, а не за кредитната ѝ карта. Но не мога да го изключа. Може един от тях да я е убил, а другият да не знае.

По-добре да продължа с претърсването. Проверих стаята им. Измъквам се, в коридора е тихо. Кой е следващият — Къртис или Брент?

Бързо подминавам три врати и влизам в стаята на Къртис. Много по-подредена е от моята — така и подозирах, че винаги си оправя леглото — и има едва доловим мускусен аромат, вероятно на неговия дезодорант. Искам да свърша колкото се може по-бързо, защото ще бъде ужасно да ме хване намясто.

Синьо-белият му сак с надпис „Спаркс Сноубординг“ е полуотворен на долното легло. Отварям ципа докрай и вдигам капака. Дъските под краката ми сякаш се раздвижват и трябва да се хвана за леглото, за да не падна.

Там, най-отгоре върху сгънатите дрехи лежи картата за лифта на Саския.

Вдигам я с трепереща ръка.

Картата не може да е у него.

Трябва да сканираш картата си най-долу, преди да се качиш на въжената железница, и после още веднъж, като вземеш кабинката. Саския не би могла да се промуши покрай зоркия пазач на лифта без карта. Но пък Хедър и Брент казаха, че са я видели горе на ледника и Къртис също каза, че я е видял да се спуска там. Наистина ли са я видели, или и тримата са забъркани в тази работа?

Всички тези обвинения, които Къртис отправи. Парфюмът, косата, въпросите му дали тя все още е жива. Вероятно за да прикрие факта, че я е убил? Не искам да го приема, но не мога да намеря друго обяснение.

На снимката Саския изглежда толкова красива, колкото си я спомням. Невероятните ѝ сини очи се взират в мен, сякаш се опитват да ми кажат нещо.

Къде си, Саския, и защо картата ти е у Къртис?