Тръпка

28

Десет години по-рано

Внимателно наблюдавам как Саския се спуска в халфпайпа.

— Продължава ли да скача по-високо от мен на първия отскок?

— Трудно е да се каже — отговаря Брент.

Въздишам:

— Ще приема това за „да“.

Двамата с Брент сме седнали на дъното на пайпа за обяд. Предишната нощ беше ясна и студена и стените на пайпа още не са омекнали. Той си удари коляното, аз си навехнах китката и двамата притискаме шепи сняг върху натъртените части.

Чува се възклицание — някой падна лошо. По дяволите, това е Къртис. Той изтупва снега от якето си и се изправя.

— Опитва хакон флип — казва Брент. — Вчера го правеше на батута.

Ясинта чака в началото на влека. Къртис нагласява каишката на каската ѝ и двамата се качват заедно. Цяла седмица са почти неразделни. Извъртам очи. Но ако ще ходи с някого, се радвам, че е с нея. Много е мила.

Саския също ги гледа и не изглежда доволна. Иска цялото внимание на брат ѝ да е върху нея.

Одет се спуска и излита високо над ръба. Мактуист, при това огромен. Въздишам отново. Как мога да се състезавам с това?

— Нали няма да участва в Британското? — пита Брент.

— Не, и слава богу.

— Тогава не се тревожи. Поне засега.

— Дори ако тренирам по дванайсет месеца в годината, пак няма да мога да карам като нея. Инстинктът ми за самосъхранение е твърде силен.

— Отпусни се малко. — Брент обгръща кръста ми с ръка.

Отблъсквам ръката му.

— Никога няма да го разбереш. Ти нямаш инстинкт за самосъхранение.

Брент просто се разсмива и ми се иска да го ударя.

Гледам как Одет завършва спускането си. Много малко жени могат да преодолеят страха си като нея, но колкото и да се опитвам, и аз просто не мога. Тъй като условията се подобриха, вече правя малки мактуисти, но страхът постоянно ме следва. Дърпа ме назад. Толкова е обезсърчаващо.

Единствената ми утеха е, че и Саския не може да го преодолее. Тя отново прави мактуист — моите опити я подтикнаха към това — но се вижда, че се страхува не по-малко от мен.

Напъхвам няколко ядки в устата си. Тренирам толкова много, че ми е трудно да възстановявам изразходваната енергия, затова започнах да ям ядки през целия ден, дори докато се возя на влека. Приспивателните хапчета ми помагат да заспивам вечер, но имам нужда от „Смаш“, за да се разсъня на сутринта.

Къртис отново се е качил на върха. Наблюдавам нервно, в очакване, че ще опита още един хакон флип. Трудно ми е да го гледам такъв — Брент също. На какво само се подлагат. С главата надолу, в опасна близост до твърдия лед и безумна ротация, която сякаш няма да спре навреме, за да се приземят, без да се пребият.

Брент пада често, защото с дяволска упоритост пробва границите на възможното. Къртис пада рядко, но когато падне, си събира частите като някакъв Терминатор и пак опитва, докато успее.

Сега полита нагоре, завърта се във въздуха и отново пада.

Брент изръмжава:

— Това сигурно боли много.

Къртис лежи там, притиснал рамото си с ръка.

— Да идем да видим дали е окей — казвам аз.

Брент отхапва от закуската си:

— Почакай малко.

И наистина, Къртис се изправя с мъка и се пуска странично, като проверява дали може да върти рамото си. Все още го притиска с ръка, но отново се насочва към влека.

— Само гледай — казва Брент, — пак ще опита.

— Не трябва ли да го спрем — казвам аз. — Ще си счупи нещо.

Брент се смее:

— Ако искаш съвет, като падне, не се приближавай до него, дори не го поглеждай, защото ще те сдъвче.

Точно като брат ми, когато загуби някой мач.

Жулиен се спуска. При всеки отскок прави по два последователни флипа.

— Мислех, че Дейл ще фрасне Жулиен преди малко — казва ми Брент.

— Наистина ли? — казвам аз. — Защо?

— Изкоментира нещо по повод на това как Дейл грабва носа на борда. И за якето му. В едно и също изречение. Този пич не знае кога да си затваря устата.

Спирам да се смея, защото Къртис полита отново. Почти непоносимо ми е да гледам. Завърта се странично над леда, закача ръба при приземяване и се стоварва с трясък.

Виждаме, че не се изправя, и двамата с Брент хукваме към него. Той притиска рамото си, лицето му е изкривено от болка.

Брент отмества сноуборда му, прихваща го през кръста и го вдига на крака.

— Хайде, брато, дай да те заведем до въжената.

Стоя по-назад, усещам, че Къртис не би искал да го виждам в това състояние. И без това Брент се справя добре.

Ясинта дотичва.

— По дяволите, пак ли падна?

— Окей съм — казва Къртис през зъби. — Ще се видим след тренировките.

Саския наблюдава от върха на пайпа, не изглежда разтревожена.

— Ще се върна след малко — казва Брент и двамата тръгват към вагонетките.

След десет минути Брент се появява сам.

— Как е той? — питам аз.

— Миналата зима няколко пъти си извади рамото — казва Брент. — Мисля, че сега пак го е извадил и после го намести.

Клетият Къртис. Чудя се колко ли време няма да може да кара.

Саския се спуска край нас на път за влека. Поглеждам я, очаквайки, че ще попита за Къртис, но тя ни подминава, без да спира. Предполагам, че го е виждала да пада милион пъти.

С Брент се возим заедно на влека. Очилата ми се замъгляват. Бъркам в джоба. По дяволите:

— Имаш ли кърпа за стъклата?

— Разбира се. — Брент ми подава кърпа с логото на „Оукли“.

Отново се пързаля с обърната назад бейзболна шапка. Когато стигаме до върха, слага очилата си върху нея.

— Сега ще ти покажа какво е криплър.

— Не си длъжен — казвам аз.

Той се мръщи през цялото време, докато стигнем до пайпа.

— Сериозно — казвам аз, — ще го видя в Ютюб. — Няма да го понеса, ако и той се претрепе.

— Просто се опитвам да си спомня как се правеше. Отдавна не съм се пробвал.

Той се засилва надолу по стената и излита. Дъхът ми спира, когато се преобръща на втория отскок. Само преди няколко часа беше в мен, в очите му имаше повече нежност, отколкото исках да видя. А сега е обърнат с главата надолу, извърта тялото си в шеметен диагонал високо над леда.

Залива ме вълна от емоции. Гордост. Завист. Вина. Прави го заради мен. Но изпитвам ужас.

Най-вече ужас. Ако не успее да преобърне борда…

Успява да го преобърне — едва — и аз си поемам дъх.

Одет леко се усмихва, докато се закопчава край мен.

— Криплърите са страшни.

Не съм усетила, че ме наблюдава.

— Здравей, Одет. — Вече се изчервявам.

— Значи, с Брент сте заедно, нали?

Колебая се:

— Не е нещо сериозно.

— Пързаля се красиво. Но може ли да те бие на канадска борба?

Успявам да се усмихна.

— Всъщност не сме се опитвали. Но да, сигурно ще спечели. — Опитвам се да се стегна. — Между другото, хубав мактуист преди малко.

— Благодаря.

Би трябвало да я попитам дали е опитвала криплър, но още дишам тежко. Тук на пистата не искам да изпитвам подобни чувства към никого. Приятели с предимство. Аз и Брент трябваше да сме само това.

След няколко спускания вървя по ръба на пайпа зад Саския, когато Ясинта полита надолу и извърта едно от нейните гигантски 720°. Добре че няма да се състезавам срещу нея тази зима. Саския ще се състезава за Световната купа на FIS другата седмица. Можех да участвам, но след ужасното ми представяне на Лю Роше Оупън ще пропусна международните състезания до следващата година и ще се съсредоточа изцяло върху Британския шампионат по сноуборд.

Ясинта прави зигзази напред и назад. И се засилва по стената. От позицията на тялото ѝ виждам, че се готви за още едно голямо завъртане. Малък черен предмет се изтърколва в пайпа. Ясинта го заобикаля, но след миг вече е във въздуха. Завъртането ѝ се отклонява от оста си и тя се връща към земята, но бордът и краката ѝ са още над равното на върха. Бедрата ѝ се блъскат в ръба на пайпа с ужасен трясък.

Тя изпищява и се смъква на дъното. О, боже. Спускам се по задник надолу по стената, за да видя дали е окей. Саския се присъединява и двете клякаме до Ясинта, която така се е сгърчила от болка, че не може да говори. Махам като луда на хората горе за помощ.

Мозъкът ми се опитва да осмисли това, което видях. Черният предмет. Какво беше това? Оглеждам се наоколо, но не го виждам. Макар че каквото е да е било, съм сигурна, че дойде от ръката на Саския.