Тръпка

62

В настоящето

Това е тя. Изскочила от гроба, готова за отмъщение.

Поемам си дъх, докато мозъкът ми се опитва да възприеме образа пред очите ми. Лицето. Чертите.

Не е Саския.

Това е Одет.

И е въоръжена с някаква пушка, която е насочила към нас. Осъзнавам, че вероятно е насочвала пушката и към Хедър, и това, което видях на екрана, не е била протегнатата ѝ ръката.

— Не мърдайте! — Гласът ѝ е студен, очите също.

Боже, изкара ми акъла с тази коса. Тогава беше светлокафява, а сега е руса. Платиненоруса, точно като на Саския, само дето не ѝ отива на жълтеникавата кожа. Просто изглежда странно.

— Но… контузията ти — изричам плахо. — Казаха, че никога няма да можеш да ходиш.

Поглеждам към Брент и Къртис да видя дали и те са толкова изненадани.

— Докторите често грешат — казва Брент, — дават най-лошия изход. Гръбначните травми са странни…

Пушката се завърта към него и го прекъсва.

— Една година в болнично легло, докато започна да движа ръцете — пръски хвърчат от устата ѝ, — две години с шини на краката, още пет години рехабилитация. Не виждам нищо странно.

Брент се отдръпва в ъгъла. Ние с Къртис сме още на пода.

Изведнъж пак се усъмнявам в Къртис.

— Нали Къртис те е видял на фейстайм — казвам аз. — Не каза, че си се възстановила.

— Какво е видял? Бинтове. Вратна шина. Количка. Проста работа.

Също като Брент и аз извръщам очи от пушката, но Къртис не помръдва. Душата му е потънала в мрак.

Одет е облечена с бяло камуфлажно яке и грейка в същия цвят. Дали ни е наблюдавала на ледника преди това? С тези дрехи никога нямаше да я забележим.

— Но как подготви всичко това? — питам аз.

Тя махва с ръка:

— Не беше сложно, двамата ми братя работят на лифтовете. Биха направили всичко за мен. Само ние тримата знаем, че сте тук.

Лифтаджията в началото на въжената железница. Затова ми изглеждаше познат. Бях видяла братята ѝ в болницата само за малко. Другият ѝ брат сигурно е бил на кабинката. Дори не го забелязах.

— Но защо? — питам аз.

— Вие я убихте! Предположих, че е един от вас. Не допусках, че сте и тримата. — Одет кима към ледника. — После той я открадна.

Придържа пушката насочена към нас, пъхва ръка в джоба си и вади телефон.

— Чух всичко. Всичко е записано.

Тя натиска копчето и чуваме гласа на Брент.

Не съм искал да я нараня. Исках. Но не и да я убия.

Натиска пак копчето и записът спира.

— Всяка стая се подслушва. Има звукови детектори, които започват да записват, щом чуят шум.

Сложила си е парфюма на Саския и нейната очна линия, сякаш за да се преобрази в мъртвата си приятелка, което е доста зловещо. Дори в погледа ѝ има нещо, което прилича на Саския. Или просто виждам омразата?

— През цялото време в болницата упреквах себе си. Защо Саския ще се качи на ледника преди състезанието? Мислех, че е заради мен. Ядосах я с гневните си думи в бара, затова се е качила горе, поела е глупав риск. Беше крехка. Може и да не сте го забелязали, но аз го знаех.

Небрежният начин, по който върти пушката, ме държи прикована на място. Щом мръдне, застивам от страх, че ще скочи. Но тя не скача. Дори не се приближава до нас — не иска да рискува. Може да се нахвърлим върху нея и да изтръгнем пушката от ръцете ѝ.

— Най-после излязох от болницата. Първото нещо, което открих вкъщи на масата, беше картата на Саския за лифта. Сигурно я е оставила, преди да отидем в бара. Без картата не е могла да се качи в планината. На Лю Роше са много стриктни в това отношение. И след като не е била в планината, как е възможно просто да изчезне? Не е нормално. Казах си: някой я е убил.

Стискам пръстите на Къртис, но той не реагира.

Сякаш се е превърнал в камък. Движението на гърдите му, докато диша, е единственият признак, че е жив.

— Занесох картата в полицията — гласът на Одет се извисява. — Казаха, че не доказва каквото и да било. Бях толкова бясна. Запитах се кой би искал да я нарани? Направих списък.

В ъгъла Брент пристъпва от крак на крак, но застива, когато тя завърта пушката към него.

— Реших, че някой от вас го е извършил — просъсква тя, — но какво можех да направя? Нямам доказателства. Затова вложих целия си гняв в рехабилитацията. Братята ми зарязаха ските, за да живеят с мен, защото имах нужда от помощ. Не е лесно да се намери работа в тази долина, единствената възможност беше да се хванат на лифтовете. И така животът ми продължи.

Пушката се завърта към Къртис.

— Докато не се обади ти. През ноември тук има само няколко души и ти разговаря с брат ми Ромен, защото директорът беше заминал нанякъде. Брат ми веднага ми се обади. Бях видяла новините онази сутрин. Саския беше официално обявена за мъртва, а ти искаше да го отпразнувате! — Погледът в очите ѝ издава чиста злоба.

Къртис примигва:

— Не. Аз… — но гласът му секва.

— Не беше редно — казва Одет, — затова измислих план.

— Кутията на Пандора? — казвам аз.

Пушката се люшва към мен.

— Исках да… как да го кажа? Да раздрусам дървото. Да ви провокирам. Да ви накарам да мислите за нея, докато някой не се пропука и не си признае какво е извършил. Откраднах ви телефоните, сложих коса под възглавницата, напръсках с парфюм. Оставих послания по огледалата и прозорците. Но се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Трябваше да импровизирам.

— С електричеството и музиката — казвам аз, — и вратата на банята, която се отваря само отвън.

Тя кимва.

— И халоса Брент — казвам аз.

— Бутнах го — поправя ме тя. — Бях зад него на стълбите и изпуснах ключовете. Помислих, че ме е чул. Трябваше да се измъкна, без да ме види.

— А капанът в снега?

За първи път изглежда смутена.

— Исках да съм сигурна, че няма да си тръгнете, преди да науча истината.

— Но в тази пукнатина можеше да падне всеки от нас.

Тя отново звучи предизвикателно:

— Както се видя, било е без значение, защото никой от вас не е невинен.

— Дейл случайно ли падна в капана? — питам аз, без да съм сигурна, че искам да знам.

Одет се колебае.

— Извиках го да дойде при мен. Изненада се, като ме видя. Но му казах, че Хедър е паднала там и той отиде да провери. — Очите ѝ святкат. — Обичах Саския, а той ми я открадна. Хедър също. Насочих пушката към нея, защото исках да ми каже в очите, че е изхарчила парите на Саския. Тя обаче ми каза много повече. За онази сутрин. За възглавницата. — През лицето ѝ преминава болка, преди да се върне гневът. — Обещах си, че ще причиня болка на всеки, който я е наранил. Дейл и Хедър я нараниха. — Тя спира за миг. Оглежда ни един по един, да провери дали внимаваме какво казва. — Жулиен я нарани.

Стомахът ми се свива.

— Автомобилната катастрофа? Ти ли беше?

Намек за усмивка, която изчезва също толкова бързо.

Поглеждам към Къртис, но той, изглежда, почти не следи какво става.

Пушката се люшва отново към мен.

— А ти, Мила. Беше ми любимка. Имах угризения, че те въвличам в това. Бях почти сигурна, че не си я убила. Липсваше ми през тези години.

Сещам се за написаното на прозореца на стаята ми и сега го разбирам.

Одет присвива очи.

— Сбъркала съм. Не си наранила нея, но нарани мен.

— Знам — казвам аз. — Много съжалявам. Заради криплъра…

— Какво?

— Заради него падна. Опита се да го направиш, защото те излъгах, че ще го правя…

Тя се мръщи:

— Не правех криплър, а хакон. И винаги е бил част от програмата ми.

— Оо. Но аз те разсеях точно преди спускането.

Тя ме гледа, сякаш не разбира за какво говоря.

— Не те виня за Британското. Виня те за Саския. Тя беше моя. И ти го знаеше. Ти… — търси точната дума, — омърси това, което имахме с нея.

Опитвам се да го осмисля. През всичките тези години мислех, че аз съм причинила падането ѝ. И сега не мога да омаловажа ролята си в трагичната верига на събитията. Ако не бях спала със Саския, Брент нямаше да я бутне, тя щеше да се яви на състезанието и Одет нямаше да си обърка трика.

Изражението на Одет се втвърдява.

— Мислех, че Саския е спала с Дейл. Хедър го каза в бара. Затова и тя преспала с Брент.

Виждам пред очите си лицето на Одет, когато изтича от бара онази нощ. Значи тази тайна се отнася за Дейл. Мислено проверявам останалите тайни. Който ги е писал, е знаел, че аз и Хедър сме спали с Брент. Отговорите на последните две — Знам, къде е Саския и Аз убих Саския — просто е трябвало да бъдат довършени.

Направила е предположение също като мен, че който и да го е извършил, едва ли е действал сам.

— Но съм сбъркала — Одет сочи с пушката към мен. — Саския не е спала с Дейл. Спала е с теб. Ние с теб бяхме приятелки. Как си могла да го направиш?

Гневът ѝ сякаш се разпалва. По дяволите. Защото го е разбрала току-що, докато е подслушвала изповедта на Брент.

Що за пушка е това? Нищо не разбирам от огнестрелни оръжия. Може би е въздушна пушка? За отстрелване на животни?

Тя забелязва погледа ми.

— Напоследък тренирам биатлон. Знаеш ли какво е това? Ски бягане и стрелба. Трябва да ударим пет мишени с диаметър от 40 мм от петдесет метра разстояние — на лицето ѝ пак се промъква усмивка, — от две години тренирам тайно с братята си. Превърна се в цел, в моя raison d’etre.

Разбирам желанието ѝ да пази всичко в тайна. Знаела е, че след ужасната злополука френската преса няма да я остави на мира, че това ще потъпче личното ѝ достойнство. Не е искала светът да гледа как страда. И аз бих постъпила така.

— Гръбнакът ми не може да издържи по-голямо натоварване. А и вече съм много стара за сноуборд. Но жените биатлонистки стигат до върха на възможностите си на трийсет и две.

А тя е на трийсет и две, защото е по-малка от мен с една година.

Усмивката ѝ се разширява:

— Много съм точна. Надявам се да вляза във френския олимпийски отбор.

Взирам се в нея. Възстановяването ѝ след такава травма наистина е невероятно, но аз добре си спомням амбицията и всеотдайността ѝ като професионална сноубордистка. Ако някой може да го постигне, това е тя.

— И сега какво? — пита Брент от ъгъла на стаята с равен глас.

Одет изучава лицата ни, сякаш и тя мисли за същото. Накрая, изглежда, взима решение. И по начина, по който свива устни, решението явно ѝ се струва отблъскващо. Сочи към вратата:

— Вън!

Никой от нас не помръдва. Тя насочва пушката към коляното ми. Здравото коляно. И само мисълта, че ще го загубя, ме кара да се надигна. Ако го загубя, ще съм залостена тук завинаги.

Къртис седи, без да реагира, почти като в ступор. Брент го обгръща с ръце и го изправя. Одет отстъпва в коридора и се отдалечава още малко, докато ние се изнизваме един по един. Забелязвам, че леко провлачва единия крак — левия — единствения белег за контузията ѝ.

Тя сочи към главния изход:

— Вървете.

Поглеждам към Къртис и Брент. Дали да не се опитаме да я нападнем? Но е достатъчен само един точен изстрел, а докато стигнем до нея, може да изстреля няколко патрона. Щом е биатлонистка, сигурно е тренирала как да запази самообладание под напрежение. Рискът е твърде голям.

Брент върви пръв.

— Накъде ни води? — прошепвам аз.

— Без приказки! — сопва се Одет.

През стъклото навън всичко е бяло. Опитвам се да уловя погледа на Къртис, но той е напълно изключил, вероятно още премисля какво е направил на Саския, и не искам да го гръмнат заради мен. Във всеки случай навън имаме по-голям шанс да избягаме от нея, отколкото вътре.

— Сваляйте якетата — казва Одет.

Хитър ход. Колкото ни е по-студено, толкова по-вероятно е, че ще се подчиняваме. Измъквам ръцете си от ръкавите на якето и го оставям да падне на земята, надявайки се, че няма да ме накара да сваля ръкавиците и очилата.

Брент се навежда да вземе сноуборд обувките си.

— Не — казва Одет. — Вън.

Псувам наум — той е с протритите си кецове. Бута вратата и снежната вихрушка се втурва вътре. Слагам очилата и излизам след него. Вече вали много силно. Вятърът завихря снежинките, облакът е слязъл ниско над земята, ще бъде истинска виелица. Дори зъберите не се виждат. Само въжената бариера, затрупана наполовина от снежните навеи, показва, че са там.

Може да свърши работа. Ако не ни вижда, няма да може да ни застреля.

Чифт тесни, дълги ски и щеки са подпрени на външната стена. Одет посяга към тях, без да откъсва поглед от нас. Ние се скупчваме заедно, докато тя щраква обувките си в автоматите. Зъбите ми вече тракат от студ. Хвърлям поглед към Къртис и Брент. Да бягаме ли? Но накъде? И колко далече ще стигна с това коляно?

Къртис се е вторачил в снега. Искам да дойде на себе си. Стискам го за лакътя, но той не реагира. Също като мен и той е с очила и ръкавици.

Клетият Брент няма нищо. Издърпва качулката си още по-ниско над челото и пъха ръце в джобовете на джинсите си. Черният му суитшърт „Бъртън“ изпъква отдалеч на белия фон, същото важи и за лилавия анцуг на Къртис. С морскосиния ми екип и моето положение не е по-добро.

Одет сочи към ледника:

— Вървете.

Тръгваме в редичка по един, Брент е отпред, прикрива с ръка лицето си от снежните парцали, след него съм аз, Къртис е последен. Докато куцам напред, се оглеждам за други капани, макар че едва ли ще ги видя. Снегът е до колене, така че напредваме бавно. Болката ме пронизва на всяка крачка.

Поглеждам назад към Одет. Със ските на краката не е останала и следа от предишната ѝ вдървеност. Движенията ѝ са гладки и плавни, сякаш ските са естествено продължение на краката ѝ.

— Къде ни водиш? — извиквам аз.

Тя само се разсмива. Мисля, че знам отговора. Ако ни открият с куршуми в тялото, може да проследят пушката, но ако ни намерят в някоя пукнатина, ще изглежда като поредната трагична злополука.

Обгръщам гърдите си с ръце. Вятърът реже направо през суитшърта. Отново проверявам през рамо. Одет е на безопасна дистанция. Трябва да окажем съпротива, но видът на пушката ме парализира. Дори и да не иска да ни застреля, ще го направи, ако се наложи, и ако мерникът ѝ е толкова точен, колкото казва, няма нужда да е близо до нас.

Не мога да повярвам какво ми се случва. Всяка следваща крачка ме води по-близо до гроба. Защо не се съпротивлявам? Но какво мога да сторя? Имам избор да ме застреля в гърба, ако хукна да бягам, или да замръзна до смърт в онази пукнатина, ако не го направя… Казват, че когато замръзнеш достатъчно, спираш да усещаш студа. И пак ти става топло. Поне ще бъдем заедно.

Вятърът бучи в ушите ми. Сега не може да ни чува. Брент е точно пред мен. Хващам го за ръкава.

— Тя ни води към пукнатината — прошепвам аз.

За момент Брент изглежда умислен, после се усмихва тъжно и извиква през рамо:

— Мога да ти покажа къде е Саския.

Какви ги говори? Ледникът се придвижва с около сто метра на година — знам, защото проверих в интернет.

— За глупачка ли ме мислиш — крещи обратно Одет. — Минали са десет години. Пукнатината не е там.

Но усещам зрънце съмнение в гласа ѝ.

— Откъде знаеш? — вика Брент.

— Какво правиш? — шепна аз.

Той ме игнорира и сочи нагоре по склона.

— Там горе е.

— Млъкни! — изкрещява тя.

— Мястото на вечния ѝ покой — казва Брент. — Искаш ли да го видиш?

Одет спира, за да го обмисли.

— Добре. Покажи ми.

Сменяме посоката. Качваме се право нагоре, където вчера построихме скока.

Не разбирам какво е намислил Брент и това ужасно ме изнервя.

Той сграбчва ръката ми. Снишава глас:

— Ще се опитам да избягам. Ще я поведа нагоре, далече от вас. Аз ѝ трябвам. Аз започнах всичко това. Вие и двамата сте с обувки. Слезте до сградата и вземете бордовете.

— Не, Брент.

Той стиска пръстите ми.

— Бърз съм. Няма да ме види.

Само дето ще тича с кецове нагоре по ледника, пълен с пукнатини. И за да слезе обратно, ще трябва да мине покрай нея.

— Моля те, не го прави — казвам аз.

Но той гледа нагоре по склона, готов да хукне.

Мога да тичам след него. Но това значи да изоставя Къртис.

— Давам ти шанс, Мила, не го изпускай. — Брент измъква ръката си от моята.

И аз не го спирам.