Тръпка

Епилог

Девет месеца по-късно

Отново е същото време на годината.

Времето, когато ледниците връщат тела.

След последната топла вълна ледът се топи по-бързо от обикновено, затова предричат по-висока реколта от обичайната.

Започнах да проверявам онлайн по няколко пъти на ден.

Сега, разбира се, вече очаквам появата на две конкретни тела.

Но точно като чайника, който никога не завира, докато го гледаш, ледникът не връща тела, когато го наблюдаваш. Или поне не тези, които искам. Този месец вече изплуваха трима катерачи, все още вързани на общото въже, и мъж и жена, които вероятно са австрийската двойка, изчезнала през 1999-а.

Стискам палци и местя курсора надолу по екрана. Нищо. Няма нови тела. Това чакане ме убива.

— Мила!

Гласът на Къртис. От спалнята.

— Една минута. — Изтривам Search History. Не е нужно Къртис да знае какво търся в интернет. Няма нищо романтично в това, че гаджето ти проверява за тялото на сестра ти, за да се увери, че наистина е мъртва.

Не знам дали Къртис проверява. Предполагам, че веднага ще съобщят на семейството, ако се появи. Затварям лаптопа и отивам в спалнята.

Къртис лежи на леглото с ръце под главата, чаршафът е увит около кръста му. Слънчевата светлина, която струи през прозореца, огрява голите му гърди. Още е седем часът, но вече е топло. Ветрец раздухва косата ми и донася аромата на окосена трева и звънците на кравите в далечината. Обичам Швейцария през август.

— Ела тук — казва Къртис.

Оставам на вратата.

— Това заповед ли е?

По лицето му се разлива лека усмивка.

— Да, заповед е.

— Ами ако не искам?

— Ще трябва да те накарам.

Приближавам се до леглото, с намерение да остана на разстояние, но той сграбчва китката ми с дългата си ръка, отмята чаршафа с другата и ме мята върху себе си. Мускулестите му гърди омекотяват сблъсъка. Силните му ръце ме обхващат през кръста и затягат прегръдката. Усещам под себе си тялото му, топло и твърдо.

Ако не беше толкова здрав физически, сега нямаше да е тук. Тази сила му позволи да издържи дългите минути под леда, докато се изкатеря по склона, намеря окървавената брадва и разбия леда над него.

Когато го измъкнах, вече беше спрял да диша. Направих му изкуствено дишане — имах късмет, че във фитнеса бях карала курсове за първа помощ — и той пак започна да диша, но беше опасно охладен и по време на свличането беше извадил рамото си.

Коляното ми почти беше сдало, но по някакъв начин успяхме да извървим петнайсетте километра по ски пътя до курорта. Отне ни шест часа. Веднага ни закараха в болницата. Полицията ни разпита и арестуваха братята на Одет, без особена полза. Отрекоха всичко, казаха, че въобще не са знаели за вендетата на сестра си, накрая ги пуснаха и само ги уволниха.

На следващата сутрин ме изписаха с бинтовано коляно и ми казаха, че щом се прибера, трябва да го оперирам. Оставих Къртис в болницата, с хората от Планинската служба се качихме на ледника и гледах как измъкват телата на Дейл и Хедър от пукнатината.

Когато се върнахме при Панорамата, спасителите от втория екип се спуснаха към нас, влачейки шейна помежду си. До този момент се надявах, че Брент е оцелял, че куршумът не го е уцелил или само го е ранил. Че е успял да се добере до сградата и да се приюти през нощта. Но когато шейната се приближи, го видях. Неподвижен и тих. Всички надежди умряха.

Колкото до Одет, бурята беше натрупала половин метър пресен сняг.

Което може би обяснява защо не успяха да намерят тялото ѝ.

Час по-късно с Къртис вървим към въжената железница, хванати за ръце.

След като си тръгнахме от Лю Роше, той ме помоли да се преместя при него в Лондон, за да сме заедно по време на моята операция и рехабилитация, но аз не бях сигурна. С мен не се живее лесно, както всъщност с всеки провалил се спортист, а след контузията и операцията щеше да бъде десетократно по-трудно и усещах, че той ще се измъчва не по-малко от мен. Накрая реших, че ако не можем да се справим с това…

Справихме се. След това той ме покани да тренирам тийнейджърите в неговите школи за фристайл.

Къртис ме прегръща през рамото, сякаш да ме предпази, когато вагонетката се заклаща нагоре. Полупразна е, сега е много по-спокойно, отколкото през зимата — няколко професионални скиори, сноубордисти и местни хора. Оглеждам лицата да видя дали някои от нашите младежи са тук, но е още много рано, а те снощи до късно се забавляваха. Сноубордът отново ме е завладял и може пак да опитам бекфлип.

Плъзгаме се плавно над боровете, дървените бараки и неподвижните седалкови лифтове. Реката е като бурен поток от мътен, сивкавосин разтопен сняг. Мисля за една друга, замръзнала река, която тече толкова бавно, че движението ѝ остава незабележимо за очите. И за телата, които може да изплуват или да не изплуват от нея.

Недей. Не мисли за това.

Скоро се изкачваме над линията на дърветата. Ярки лилави цветя са осеяли алпийската тундра под нас.

— Харесва ми тук — казвам аз.

— И на мен — отговаря Къртис, — тук се пускахме със сестра ми.

Насилвам се да се усмихна. Тези дни той почти не я споменава и аз не знам дали често мисли за нея, или не.

Втората вагонетка ни качва до лятната ски зона на ледника. Докато стигнем до горе, температурата вече е паднала с цели двайсет градуса. На излизане поглеждам мимоходом към операторската будка и две ужасно познати сини очи ме поглеждат оттам.

Кожата ми настръхва.

Това е само отражението на Къртис в стъклото.

Глупаво е. Трябва вече да съм свикнала, защото я виждам поне по веднъж на ден, когато се качваме тук. Това е цената, която плащам за гузната си съвест.

Къртис не каза на майка си това, което научи за последните часове на Саския. Как би могъл? Но след дълги обсъждания ѝ даде картата за лифта, намерена (както той ѝ обясни) от местен човек, който обикалял наскоро в планината, като доказателство, че е тренирала горе в деня на изчезването си. Че смъртта ѝ, макар и преждевременна, е била злополука, но поне е правела това, което обича.

Картата за лифта, сложена в рамка, сега виси на стената в дома на родителите му сред галерия от нейни снимки. Една дузина сини очи ни наблюдават всеки път, когато отидем у тях на вечеря.

Докато прекосяваме леда към сноу парка, Къртис хваща ръката ми. Клати глава за състоянието на снежната покривка:

— Ако още малко се разтопи, няма да остане нищо.

Заради глобалното затопляне тази година всички ледници в Алпите рекордно са се оттеглили.

Тренировките започват чак в 10 часа, но две от момичетата вече са в сноу парка, загряват.

— Тези двете са много надъхани — казва Къртис.

Усмихвам се.

— Знам.

Треньорската работа внесе нов смисъл в живота ми. Може би ще мога да помогна на другите да постигнат това, което аз не успях. И тези две момичета — моите момичета — са много добри. Млади са и са силни, и имат убийствен инстинкт, и повече от всичко останало — воля за победа.

Докато ги гледам, ме залива вълна от носталгия. Състезателните ми дни са в миналото, но техните едва сега започват.

Джоди качва крака си на бариерното въже, за да разтегне надколенните връзки. А Сузет… Какво точно прави Сузет? Клекнала е върху борда си и втрива нещо в основата му. Има нещо потайно в начина, по който го прави. Улавя погледа ми и пъхва нещото в джоба си. Сигурна съм, че не е вакса за сняг.

Когато подпира борда си до другия и отива при Джоди на въжето, осъзнавам още нещо.

Това не беше нейният сноуборд.

След края на тренировката казвам на Къртис:

— Предположих, че е вакса за сърф. Слава богу, не се отрази особено на борда на Джоди, но все пак дискретно ѝ го споменах.

— Какво ти отговори? — пита Къртис.

— Изчерви се и каза, че вчера облепила ръбовете на борда на Сузет с безцветна лепенка.

Той се смее.

— Да ти напомнят за някого?

— Не бях сигурна дали трябва да се намеся, или да ги оставя да се оправят сами.

— Не питай мен — Къртис става сериозен. — Понякога се чудя дали не сбърках с теб и Саския. На няколко пъти ти попречих да ѝ отвърнеш. Може би не биваше да го правя.

— Никой не знае — казвам безгрижно, — не можем да променим миналото.

— Тогава коя от двете е Саския и коя си ти?

— Още не съм решила. Може би едната не е по-добра от другата.

И ти си същата като нея. Още помня деня, когато ми го каза. Даже не осъзнава колко е бил прав.

През всичките тези години пазех тайната. Когато ледовете най-после върнат телата, дали ще направят аутопсия? Знам, че не биваше да го правя, но исках само да я изтощя. Да попреча на представянето ѝ, така както тя попречи на моето на Лю Роше Оупън.

След всичките тези години дали ще успеят да открият приспивателните, които счуках в кафето ѝ онази сутрин?

Таблетките бяха с рецепта и рецептата беше на мое име. Опитвам се да си внуша, че след всичко, което ѝ се беше случило в онзи ден, таблетките не са имали чак такова голямо значение. Но бяха дяволски силни, а аз ѝ сложих четири. Ако не бях я дрогирала, може би щеше да отвърне на Хедър. Или по-бързо да дойде в съзнание. Докато са я качвали на Ледника, на Хедър ѝ се е сторило, че сакът мърда. Може да не е била мъртва, а просто замаяна от хапчетата? Или… Спри. Не мога да променя миналото.

Къртис гледа към острите като нож зъбери над нас. Примигвам на слънцето и виждам две фигури там горе. От гърлото ми се изтръгва звук на изумление.

— Какво има? — пита Къртис.

Примигвам. Не са те. Това е просто очертанието на скалите. Две източени скали, които всъщност никак не приличат на човешки фигури. Той ме придърпва към себе си. Сгушена в прегръдката му, гледам от Алпите към Франция и отново мисля за ледената река. Чудя се дали някъде в огледалните ѝ дълбини Саския и Одет са се намерили. Надявам се, че да.

В съзнанието ми изплува и друга мисъл. Опитвам се да я потисна, както правя винаги, когато се появи, но тя сякаш не може да бъде потисната.

Победих.