Тръпка

14

Десет години по-рано

Политам във въздуха. Всичко е бяло, снегът и мъглата се сливат в плътна бяла стена. Нищо не виждам, но протягам ръка назад да сграбча опашката на борда, после изпъвам крака, както ме посъветва Дейл. Стейлфиш10.

Днес са напръскали ръба на пайпа с червено, за да го виждаме по-добре. Връщайки се на земята, кацам на една от червените линии. Нещо като нощно приземяване на джъмбо-джет, с тази разлика, че се приземявам върху отвесен лед. Докосвам ръба и политам пак към плоското дъно, за да излетя отново.

В дни като този трябва само да си сдържаш нервите и сляпо да вярваш в себе си. В момента в който загубиш тази вяра, се сгромолясваш много лошо — както се случи с няколко души през последния половин час. Днес пайпът е като камък и няма слънце да го омекоти.

При тази липса на видимост не смея да направя завъртане, така че се съсредоточавам върху изпъването при полета. След ужасното ми представяне на Лю Роше Оупън тренирах суперяко. Това беше шансът ми да се докажа пред спонсорите, а аз го проиграх. Сега всичко зависи от Британското. Тази година шампионатът се провежда тук, отчасти затова избрах да тренирам в този курорт.

Достигам до дъното и си поемам дъх. Оцелях. До следващия път. Адреналинът нахлува в тялото ми. Защо играта със смъртта ни кара да се чувстваме по-живи?

Мъглата е толкова гъста, че усещам вкуса ѝ в гърлото си, влажна и студена. С режещ звук на метал върху лед Дейл се паркира зад гърба ми. Не знаех, че се спуска след мен.

— Направо го заби този стейлфиш.

— Благодаря. Изненадана съм, че си го видял — преди това бяхме заедно на влека и го разпитвах какво да правя в тези условия.

— Ще си взема нещо за пиене — казва Дейл.

— И аз.

Стоим и надигаме бутилките с вода. Само Дейл може да изглежда добре в неоново оранжев гащеризон. Малки снежни мъниста се търкалят по плитчиците му.

— Какво тренираш днес — го питам.

— Работя върху инди-то11 — казва той.

— Само това ли? — Инди е хващане на борда отпред между краката със задната ръка, това е първият граб, който научих. Сигурно е първият граб, който научава всеки сноубордист.

Дейл се усмихва:

— Най-важен е стилът.

Един скиор прави последно завъртане и се приземява назад, доста впечатляващо при тази видимост. Саския изскача от мъглата и профучава край нас, следвана от нисък младеж с камуфлажно яке в зелено и сиво.

— Кой е този? — питам аз, защото който и да е, е доста добър.

— Жулиен Маре — казва Дейл.

Френският номер едно. Не се изненадвам.

Двамата със Саския изчезват в мъглата. След Лю Роше Оупън не съм разговаряла с нея, но човек няма как да я избегне в такъв малък курорт. Няколко пъти беше след мен на опашката на лифта и мислех, че ще ме заговори, но тя не се и опита. Дали има угризения за това, което направи? Няма никакви признаци, че съжалява.

Някой се приземява върху протегнатата си ръка и изкрещява от болка.

— Какъв ужас, днес падат като мухи — казва Дейл и се затичва през снежната стена да предупреди сноубордистите на върха.

Къртис е седнал наблизо и разговаря с една фотографка. Клетата жена, избрала е най-лошия ден за снимки. Увила се е цялата заради студа, виждат ѝ се само очите.

Дейл се връща, отварям уста да го разпитам за моето инди, но се приближава Хедър.

— Здрасти — казвам аз.

Хедър ми хвърля злобен поглед. Може и да е севернячка, но това е единственото общо помежду ни. Изглежда, не ме харесва. Тя се обръща към Дейл:

— Готов ли си да тръгваме?

— Още две спускания? — пита Дейл.

— Замръзвам — казва тя.

Нищо чудно, с това късо кожено якенце. Очевидно е дошла да гледа Дейл. Още не съм я видяла със сноуборд. Не разбирам какво прави в ски курорт, след като не кара нито ски, нито борд.

— До после. — Вдигам борда си.

Брент е седнал на снежния насип, говори си с една хубава японка, която се класира трета на Лю Роше Оупън. Кимвам им и закопчавам единия крак в автомата.

— Благодаря за хубавата нощ — му казах, когато преди два дни се събудих в леглото му на ледника. — Може ли да си остане между нас?

— Разбира се.

— Къртис няма ли…

— Ще му кажа да си мълчи.

Така че по време на закуската се държахме небрежно пред Саския — едва ли някой би познал какво сме правили само преди няколко часа.

Подозирах, че подробностите от нощта, която прекарахме заедно, бързо са обиколили целия курорт. Знам какви са момчетата, особено на неговата възраст. Но тайната усмивка, която ми хвърля от време на време, е единственият намек за интимността ни. Впечатлена съм от неговата дискретност. Изглежда, че и Къртис си е държал устата затворена.

Тръгвам надолу към влека. Хедър май е постигнала своето, защото Дейл премята раницата през рамо. Клетият Дейл. Винаги възникват проблеми, когато се свържеш с някого на такова място. Тази зима не искам да мисля за нищо, освен за сноуборда. Яж, спи, тренирай. Твърдо съм решена през следващите четири месеца да правя само това.

Докато чакам на влека, снегът ме брули отстрани. Няколко снежинки се промъкват във врата ми. Настръхвам и затягам велкрото на яката.

Тъкмо да се дръпна нагоре, Брент се мята до мен. Независимо от отвратителните условия, обичайната усмивка е разтеглена между трапчинките му.

След онази нощ няколко пъти се возихме заедно на влека, но разговорът остава в рамките на сноуборда. Не се чувстваме неловко, както често се случва след подобни еднократни преживявания, и той е изключително мил и сърдечен.

На влека слага ръката си върху моята.

— Искаш ли да останеш при мен тази нощ?

Поглеждам го изненадана. Мислех, че с онази нощ на ледника всичко е приключило. Но всъщност искам да остана при него. От тежките тренировки тялото ми е като пребито и имам нужда отново да усетя върху себе си топлите му ръце и устни.

Надявам се не мисли, че става дума за нещо повече.

Два часа по-късно натискам звънеца на вратата на дървената къщичка, която Брент ми посочи, докато се спускахме надолу. Вратата отваря Саския.

Застанала е на прага боса, с невероятно тесни джинси, сякаш се колебае дали да ме пусне, или не. С прилепналия бял пуловер изглежда деликатна, дори крехка, и аз отново се възхищавам на тази заблуда. Няма нищо крехко нито в карането ѝ, нито в характера ѝ.

Къртис се появява зад нея.

— Съвсем навреме. Тъкмо се готвех да слагам масата.

Свалям заснеженото си яке и влизаме вътре.

Вече всички са тук, щъкат между дневната и кухнята. Хедър и Дейл, Одет и Жулиен. Не съм го очаквала. Брент и Жулиен клечат пред един лаптоп. Брент ми хвърля извинителна усмивка и виждам, че и той не го е очаквал, но се е примирил с положението. Примирявам се и аз.

Въздухът мирише на дим, примесен с аромата на лук и чесън. Едва ли всички живеят тук. Чорапи, ръкавици и очила се борят за място на радиатора. Навсякъде, където може да се окачи нещо, висят мокри дрехи. Има достатъчно сноубордове да напълнят един ски гардероб, но край огъня има само три чифта обувки. Предполагам, че са на Къртис, Брент и Дейл. Беше ми достатъчно неудобно да се сблъскам с Къртис горе на ледника. Идеята, че това ще се повтори, никак не ми допада.

— Ще пиеш ли една бира? — провиква се Къртис от кухнята.

— Не, само вода — казвам аз, влизайки вътре, — но ще си налея сама.

Той мърмори и псува край печката. Търся чаша в шкафа. Докато я наливам, той извиква да му подам дървена лъжица. После ме нахоква, че съм му дала грешната.

Излизам от кухнята и Дейл се смее насреща ми:

— Стой далече от него, докато готви. Аз така правя.

— Браво на теб, тогава ще миеш чиниите — вика Къртис.

Хедър си бръчка носа:

— Тук мирише на умряло. — Тя вдига един обърнат наопаки чорап от облегалката на близкия стол. — Това твое ли е, Дейл?

Той се ухилва:

— Ъ-хъ.

— Отвратително — и мята чорапа по него.

Дейл го хваща с лекота и го запраща в ъгъла. Харесва ми, че не може да смути Хедър, тя е невъзмутима. Той е страхотен, впечатляващо готин пич, но тя го поставя на мястото му.

— Хей, Мила — провиква се Брент, — този испанец направи 67-метрово спускане по релсата. Нов световен рекорд.

Отивам при него. На екрана на лаптопа виждам фигура с яке, която скача върху металната релса, монтирана в снега, и се спуска плавно по нея.

— Отстрани изглежда много лесно — казва Брент.

— Това е номерът при спускането по релсата — казвам аз, — изглежда много лесно, докато не опиташ. Още имам белег на прасеца от последния опит.

Саския се присъединява към нас и аз се напрягам. Още съм бясна заради Лю Роше Оупън, но след като мина известно време, започнах да изпитвам странно чувство на респект към това, което направи. Най-после срещнах момиче, което играе толкова твърдо, колкото и аз. И по начина, по който улавям погледа ѝ от време на време, може би уважението е взаимно.

Гледаме различни падания на релсата, викаме и охкаме, когато бордистите се усукват около нея.

Къртис се появява от кухнята, натоварен с чинии.

— Един път Къртис се спуска цял ден по релсата — казва Саския. — Премери разстоянието и ме караше да му казвам, колко е изминал. Не можа да направи повече от двайсет метра.

Разстоянието е впечатляващо, но Къртис ѝ хвърля предупредителен поглед.

Тя се залепва за него и плъзга ръката си около кръста му.

— Какво? Да не би да те издадох?

Застанали така един до друг, не мога да преценя кой от двамата е по-красив.

Къртис я избутва с лакът, но тя се смее:

— Ето, Мила, това е за теб — казва Къртис и ми подава чиния със спагети. — Сядай където намериш, докато още има място.

Ако му е криво, че избрах Брент, не го показва с нищо, но спря да флиртува с мен просто така, изведнъж. И тайно ми липсва.

Потъвам в дивана с чиния в скута. Напрягам се, защото Саския сяда до мен. Един по един се настаняват и останалите и Саския се примъква по-наблизо. Лакът на босите ѝ крака е точно толкова син колкото и очите ѝ.

Дейл мести поглед от мен към Саския.

— Тези двете са като близначки.

Окей, сега вече наистина ще си боядисам косата.

Саския навежда глава към мен. Премисля:

— Някой път трябва да идем да се пързаляме заедно — казва тя небрежно.

Вилиците замръзват във въздуха и стаята млъква. Колко е нагла, да ми го предлага пред свидетели. Ще приема предизвикателството и ще ѝ отговоря както подобава.

Но нещо в погледа ѝ ме спира. Може пък наистина да иска да се сближим?

— Добре — отвръщам бавно, — може.

Тя измъква телефона си.

— Кой ти е номерът?

По някакъв начин това ми се струва много по-голяма работа, отколкото когато Брент ми поиска телефона. Мисля си, че тази зима стана изведнъж много по-интересна.