Тръпка

51

В настоящето

Стаята е осветена в кехлибарено от фенера на Къртис. В средата има дълга маса с една дузина монитори от двете ѝ страни.

— Това е контролният център — казва Къртис.

И пак същата миризма. Парфюм. Поглеждам към Къртис и виждам, че и той го е усетил. Пребледнява и се подпира на стената.

В далечния край на стаята има матрак. С възглавница и два юргана. Сърцето ми започва да бие бързо. Някой е спал тук. Обаче кой? Поглеждам към вратата. Брент, изглежда, си е помислил същото, защото проверява коридора и в двете посоки. Може да е пиян, но все още се държи.

Къртис се е втренчил в матрака с уплашен поглед.

Обръщам се към Хедър.

— Как намери тази стая?

— Казах ти, чух някакъв шум — тя пак се задавя от хлипане. — Помислих, че може да е Дейл, затова тръгнах да го търся.

— И тази врата беше отворена? Просто така, широко отворена?

Тя кима.

— Кога взе брадвата?

— Следобед, когато всичките отидохте към бараката на влека. Беше ме страх. — Очите ѝ се стрелкат към мен и усещам, че има предвид Къртис. — Реших да я скрия в стаята си, за всеки случай.

— И ножовете ли си прибрала? — казва Къртис.

— Какви ножове? — отвръща Хедър.

С Къртис разменяме погледи. Значи ножовете са все още някъде там.

Коляното не ми позволява да се навеждам. Посягам внимателно и притискам длан към матрака.

— Студен е. Слава богу.

— Може би тук спи някой от персонала — казва Брент.

Не знам дали се опитва да убеди себе си, или нас. Възможно е някой от персонала да преспива тук от време на време — планинските спасители например. Този матрак не доказва, че Саския или някой друг се подвизава в момента в сградата.

— Но кой е отключил вратата? — казвам аз.

Защото някой определено я е отключил и ако не е Саския или някой непознат, значи е някой от нас. Или може би дори Дейл.

Под бюрото има мини хладилник. Брент го отваря и надничаме вътре. Мляко, сирене, шунка. Няколко готови храни. Върху бюрото има микровълнова. До нея — найлонова торбичка от „Карфур“ с корнфлейкс, хляб и плодове. Отстрани има чиния с прибори.

Кожата ми настръхва.

— Съседната врата — прошепвам, — съблекалнята… Да не би да мислиш…

Къртис примигва, сякаш се пробужда от сън. Излиза в коридора. Осветява дръжката на съседната врата, но не мърда, сякаш го е страх да я пипне. И мен ме е страх. Има ли някого там?

Саския там ли е?

Брент натиска дръжката на вратата, все още стиснал брадвата в другата ръка. Вратата се отваря и Къртис плъзга лъча на фенера по стените. Банята е празна, екзотичният аромат на ванилия е по-слаб. Готвя се да вляза след останалите, но се сещам как по-рано вратата се залости. Затова оставам на прага да я придържам.

Връщаме се в контролния център. Брент минава покрай мониторите и последователно мърда всяка мишка, но екраните остават тъмни.

— Няма ток.

Мислите ми препускат. Може би някой нарочно е отключил стаята, защото е искал да я отрием? Или е случайно?

— Хедър каза, че е чула шум — казвам аз. — Може би тук е имало някого, Хедър го е смутила и е трябвало да се измъкне набързо.

— И са изключили тока, за да не можем да използваме компютрите — завършва мисълта ми Брент. — Напълно е възможно.

— В такъв случай къде е този човек в момента — казвам аз.

— Пълно е със стаи, в които да се скр… — Къртис спира насред думата. — Какво е това, по дяволите?

Разнася се едва доловима музика. Откъде идва?

Къртис се обръща към Брент.

— Дай ми брадвата.

Брент я задържа за миг. После му я подава.

Къртис изскача от стаята. Останали в тъмното, нямаме друг избор, освен да хукнем след него. Зад ъгъла музиката е по-силна. О, боже, знам тази песен. Саския много я обичаше. „Някой ми каза“ на „Килърс“. Хедър възкликва, явно и тя я е разпознала.

Стигаме до стълбите, които водят към залата за празненства и отново усещам парфюма. Обзета съм от ужас. Музиката идва оттам.

Къртис взима стъпалата по две наведнъж. Брент е след него. С пресъхнала уста се влача след Хедър. Какво ще открием — наистина ли е тя? И ако е тя, какво ще ѝ направи Къртис? Той се вмъква през двойната врата, която се затваря след него и ние оставаме на тъмно, но Брент я отваря с ритник и я задържа, докато влезем вътре.

В залата музиката е оглушителна, ароматът на парфюм е по-силен от всякога. Къртис стои пред ниската масичка. Осветен от лъча на фенера, на масата лежи малък компактдиск. Сигурно е на батерии, защото не е включен никъде.

Оглеждам тъмните ъгли на залата. Тук няма никого, само ние сме.

Хедър покрива ушите си с ръце:

— Спрете го!

Къртис вдига брадвата.

— Не! — изкрещявам аз.

Къртис поглежда към мен, в светлината на фенера лицето му изглежда демонично. Куцукам напред и натискам „Стоп“ бутона. Отварям капака и изваждам диска, надявайки се, че ще научим нещо от него, но той не е надписан. Слагам го обратно в устройството, за да видя какво още има на него, но е записана само тази песен.

Не съм виждала компактдиск от години. Още ли се продават? Сещам се, че нямаме резервни батерии, и проверявам в устройството, но неговите са твърде големи за фенера.

Къртис разбутва Хедър и Брент и излиза от залата. Следвам го по коридора. Той отваря всяка врата, покрай която минава — тоалетните, килера на чистачите — докато стига до една, която не се отваря.

— Дръж това. — Къртис ми подава фенера.

Преди да разбера какво иска да направи, той стиска брадвата с две ръце и замахва към вратата. Чак след пет-шест удара отворът става достатъчно голям, за да можем да надникнем вътре. Той издърпва фенера от ръката ми и го насочва през дупката. Лъчът отслабва с всяка изминала минута, но не смея да му го кажа.

Раменете на Къртис се вдигат и отпускат, по челото му блести пот. Понечвам да го пипна, но се отказвам. Той блъска дръжката на следващата врата и започва да я кърти с брадвата. Останалите стоим назад, докато той разбива врата след врата.

Фенерът е на път да угасне. Краката ме болят. Толкова съм уморена, че почти заспивам права. А ако аз съм уморена… Къртис се заклаща и при следващия замах удря рамката вместо вратата.

Внимателно го докосвам по рамото.

— Достатъчно.

ТОЙ се сгърчва и опира чело на вратата. Брадвата се изплъзва от ръцете му.

— Виж — казвам аз, — ще загубим цялата нощ, ако тръгнем да разбиваме всички заключени врати в тази сграда. В момента нищо не можем да сторим, освен да се заключим по стаите и да се наспим. Утре, щом съмне, ще се махнем оттук.

Без да каже нито дума, Къртис тръгва по тъмния коридор и надолу по стълбите. Брент вдига брадвата, преди да успея да я взема, така че тръгвам след Къртис, който осветява пътя.

Когато стига до стаята си, Къртис отваря широко вратата.

— Ти си тук, Мила.

Това не е въпрос. Куцукам вътре. Обръщам се да видя Хедър.

— Мисля, че Хедър не бива да е сама тази нощ.

— Ще остана с нея — казва Брент.

Поглеждам към Къртис. Представям си какво ще стане, ако Дейл се появи през нощта и ги хване заедно.

Или на Брент му е напълно ясно, че Дейл няма да се върне? Поглеждам към брадвата в ръцете му.

— Добре. — Къртис затваря вратата и я заключва зад гърба ни. В очите му се четат мъка, вина и безсилие. Поел е всичко на плещите си, упреква се, че ни е довел тук. И най-вече, че е довел мен тук. Искам да посегна и да облекча поне малко този товар, но така е стиснал челюсти, че не смея. Ще му дам малко време да се успокои.

Минават няколко минути. Най-после той вдига очи.

— Къде искаш да спиш? — Той сочи към далечното легло. — Там? Или при мен?

И просто така, външният свят престава да съществува. Само двамата сме. Болката от предателството му отново се надига, но отговорът е лесен.

— При теб.

Къртис за миг поглежда към тясното легло, после вдига двата матрака от дървените рамки и ги слага на пода. Сложени един до друг, те покриват целия под на стаята.

Той ме поглежда:

— Сигурно ти се спи.

Правя крачка към него:

— Искаш да ми кажеш да не те закачам?

За пръв път тази нощ през лицето му преминава усмивка.

— Може би.

— Нали вече си разбрал, че не можеш да ме командваш.

Усмивката отново се появява.

— Разбира се, че знам. — Той взима фенера от ръката ми и го слага на пода, все още запален. — Лягай.

Смъквам якето и се отпускам на матрака.

Къртис сваля якето си и ляга до мен. Издърпва юрганите върху нас и гаси фенера.

— Да спестим батериите.

Протягам се в тъмното и докосвам лицето му.

— Мила.

— Какво?

Гласът му е дрезгав:

— Не ме искаш такъв.

Опипвам тялото му, докато намеря ръцете. Една по една ги вдигам над главата му и ги притискам надолу, точно както той направи с мен преди това. За да го предизвикам. Защото в момента това е единственият начин да стигна до него. Само се надявам, че ще се справя с реакцията му.

— Предупреждавам те, Мила.

Не реагирам на думите му, плъзгам едната си ръка надолу по гърдите, а с другата продължавам да го държа, и през пластовете от дрехи достигам до гладката, гола кожа на корема му.

Той диша шумно в тъмнината. Няколко дълги секунди не помръдва. И после, точно както очаквах, отскубва ръцете си и ме мята по гръб.

— Целуни ме — прошепвам.

Тишина.

— В главата ми е каша.

— Знам. В моята също. — Прокарвам пръст по устните му. — Целуни ме въпреки всичко.