Тръпка

55

В настоящето

Къртис влиза в ресторанта с по един банан във всяка ръка.

— Това ще свърши ли работа?

Слагам пръст на устните си. Той вижда еленската глава и се намръщва. Мълчаливо му показвам как тънкият кабел се спуска по стената между дъските на ламперията, заобикаля полицата на камината и стига до контакта над перваза на пода.

— Това камера ли е? — Нелепо е, че шептя. Ако някой ни наблюдава, вече е видял как я изваждам.

— Вероятно.

— Дали има звук?

— Много е възможно. — Къртис сграбчва дървената плоча с еленската глава, явно иска да я изтръгне от стената, но накрая я оставя да виси и ме придърпва към вратата.

Навеждам се към него:

— Не е нормално охранителна камера да е маскирана по този начин.

— Права си.

— Мислиш ли, че има и други?

Той затваря очи.

— Може да са навсякъде. Могат да ги гледат на лаптоп, или на телефон.

— Но защо?

— Нямам отговор, но сигурно затова пуснаха тока. Батериите издържат само няколко часа. — Той вдига сноуборда си. — Да вървим. Колкото по-бързо свършим с претърсването, толкова по-скоро ще се махнем оттук.

— Не трябва ли да предупредим Брент. — Къртис прехапва устна. — Трябва да знае. — Дори ако Къртис не му вярва, аз му вярвам, струва ми се.

Къртис ми подава банана.

— Чакай тук. Връщам се веднага — и се затичва с борда под ръка.

Продължавам надолу по коридора, покрай ски гардеробите, към главния вход и пътьом беля банана. Искам да видя какво е положението с вятъра от тази страна на сградата.

Отвътре стъклото е заскрежено. Оставям борда и банана на пода и вадя ръкавиците от джоба.

Къртис тича към мен.

— Казах да чакаш. Защо не можеш поне веднъж да ме слушаш?

— Знаех, че ще ме настигнеш.

Лицето му е червено.

— Опитвам се да ни измъкна оттук. Трябва да съм сигурен, че ще правиш каквото ти казвам.

— Щом кажеш „скачай“, да скачам, това ли искаш? — Знам, че сега не е нито времето, нито мястото за тези разговори.

Малкият мускул на челюстта му потрепва.

— Да. Понякога.

— Ами ако аз кажа „скачай“, ще скочиш ли?

От начина, по който ме поглежда, май никога не му е минало през ума, че може да важи и в двете посоки.

— Окей, да — сега гласът му е по-мек.

Мушвам го с банана.

— Ще ти повярвам, като го видя.

Отхапваме от бананите и се гледаме един друг. Когато свършвам, мятам обелката върху гардеробите, изтривам ръцете си в грейката и го целувам по бузата. Той ме хваща за ръцете и ме целува истински. Отдръпваме се един от друг, леко смутени. Първото ни скарване.

Включваме предавателите и слагаме ръкавиците. Предавателят на Дейл е на пода, до оранжевите му очила „Оукли“. Опитвам се да не гледам към тях.

С отвертката в ръка Къртис бута вратата. Леденият вятър ни изблъсква навътре, сякаш не иска да ни пусне навън. Навеждаме се напред и излизаме.

Пред нас се простират огромните пространства на ледника Диабло. С Къртис сме единствените цветни петна в иначе черно-белия пейзаж. Чувствам се уязвима, а ако съдя по начина, по който стиска отвертката, и той се чувства така.

Бордовете са безполезни на равното, затова ги подпираме на стената, за да ги виждаме.

— Да направим един бърз обход — докато говори, дъхът на Къртис прави бяло облаче. — Стой близо до мен.

Докато куцам по склона след него, снегът скърца под обувките ни. Въздухът е особено мразовит. Вдигам си качулката и забивам брада в яката. Търсенето изглежда безсмислено. Ако клетият Дейл е прекарал тук нощта, сигурно отдавна се е превърнал във вкочанясал труп.

— Вятърът наистина се засилва — крещи Къртис, когато следващият порив ни отхвърля настрана.

Небето е покрито с облаци, бялата огнена топка на слънцето се мъчи да пробие през тях. Битката е изгубена — по-тъмни облаци настъпват от изток. Задава се сняг. Усещам влагата върху бузите си.

Подминаваме гаражите, където държат снегорините, и проверяваме всяка врата, но всички са заключени. Навесите също. Изострям сетива. Дали Дейл не е някъде там? Дали няма и някой друг? Проверявам през рамо, но там няма никого.

Коляното ми пулсира. Вятърът навява снега и е трудно да видиш къде стъпваш.

Къртис забавя крачка.

— Много си мълчалив — казвам аз.

Той спира. Обръща се.

— Защо дойде при мен снощи, а не преди десет години?

Боже мой. Има право да пита. Търся думите.

— Тогава изпитвах нещо към теб… — По дяволите, трудно е да го обясня…

— Знам, че изпитваше нещо — казва той. — И аз изпитвах нещо.

Поемам си дълбоко дъх:

— Не можех да съчетая връзката с теб с онова, което исках да постигна в сноуборда.

Той се замисля.

— Разбирам.

— Ти щеше ли да можеш?

За миг се чува само бученето на вятъра.

— Не знам. Ти не ми даде шанс да проверя.

Гърлото ми се свива.

— Ами сега — казва той, — сега можеш ли да ме вместиш с живота си?

Преглъщам.

— Надявам се. Ти можеш ли?

Той вдига очилата си и ме дарява с поглед, от който се разтапям.

— Да.

Ако не беше толкова студено, щях да се изчервя. Не мога да сдържа усмивката си. И той не може.

Слага си очилата.

— Да продължим търсенето — казва с хрипкав глас.

Тръгваме нагоре по склона. Трябва да му кажа за мен и Саския, но какво точно да му кажа? Как започна като тъп, подъл опит да я саботирам? Ще трябва да обясня и как, поне за мен, се превърна в нещо друго. Много мислих през годините и все още не мога напълно да си го обясня.

Никога не бях срещала момиче като Саския и сигурно никога няма да срещна. Вярно е, че имаше много лоши черти, но и много, които заслужават възхищение. Силата на характера и дързостта. Нямаше нужда от ничие одобрение. Точно това ме накара да я харесвам. Да я обичам дори. По някакъв начин.

Затова ли продължавах да я търся? Или беше чисто физическо привличане? Спортистите обичат да натоварват телата си, да проверяват какво е усещането, когато пробват нови неща. Ако усещането е хубаво, продължаваме да го правим. А с нея беше хубаво. Мога ли наистина да кажа това на брат ѝ?

— Пукнатини! — Викът на Къртис ме изважда от унеса.

Тръгваме внимателно натам. Черните скалисти лица на върховете гледат надолу към нас, сякаш знаят нещо, което ние не знаем. Вътрешно се подготвям за това, което може да видя, и поглеждам в първия процеп. Нищо. Издишам шумно и чувам, че Къртис прави същото.

Тръгваме обратно по склона, надясно, покрай острите зъбери, към черната писта, която води обратно към долината. Съмнявам се, че Дейл е дошъл чак дотук, но Къртис сочи към друга пукнатина напред. Вятърът ме блъска, отвява ме настрана и губя равновесие.

Когато доближава пукнатината, Къртис се забавя. После застива на място.

Стомахът ми се свива. Не. Моля, не.