Тръпка

48

Десет години по-рано

Докато танцуваме на дансинга, лицето на Саския проблясва пред мен в тъмнината, осветено в зелено и оранжево.

Пак пускат парчето на „Килърс“. Тази зима съм го слушана толкова пъти. Светлините на стробоскопа22 се отразяват върху сребристото горнище на Саския. Всеки пич в бара е впил поглед в нея, но тя сякаш въобще не го забелязва — или може би не ѝ пука?

Май пак играем играта „Последният печели“. Засега съм окей, защото не съм пила никакъв алкохол, но и тя не е пила. Очевидно с пиене няма да успея да повлияя на утрешното ѝ представяне, но може поне да я изтощя. Снощи си легнах рано и тъй като през годината работех на три места, съм тренирана да издържам само с няколко часа сън. Надявам се, че тя няма тази издръжливост.

Пак ще ме бие.

Танцуваме, докато спират музиката. Охранителите ни избутват към изхода. Когато стъпваме на улицата, разменяме погледи.

Напрежението между нас е осезателно. Утре ще бъдем основни съпернички. Опитите ми да измъкна нещо от нея бяха неуспешни. Нищо не издаде. Обаче мисля, че никоя от нас няма да стане първа или втора. Вероятно Одет ще спечели, следвана от Клер Донахю. Днес на пайпа Клер беше страхотна. Не я видях тази вечер. Сигурно е останала у дома — умно момиче. Във всеки случай, ако Саския не се провали жестоко или аз като по чудо успея да приземя един криплър, една от нас ще бъде трета. Някои от другите момичета също правеха невероятни трикове. Дори се съмнявам, че ще бъда четвърта. Единствената ми надежда е в криплъра. Или поне да накарам Саския да си помисли, че ще го направя.

Стигаме до къщата на Саския. Отвън има някой, клекнал е пред пощенската кутия. Жулиен. Какво прави? Изправя се, като ни вижда. Държи нещо в ръката си — флумастер. Написал е нещо на френски върху името ѝ на кутията.

— Какво значи това? — питам аз.

— Фригидна кучка — казва Саския.

Жулиен се кикоти. Правя крачка към него и го удрям силно в корема. Той пада на земята. Най-после някаква полза от това, че имам по-голям брат. С Джейк постоянно се биехме и от малка бях разбрала, че ако ще удрям, трябва да го направя като хората, поне да имам време да дотичам при мама.

Саския ме поглежда, сякаш ме вижда за първи път.

— Защо го направи? Ти дори не ме харесваш.

И аз не знам.

— Тази вечер само аз не се сбих с някого. Не искам да съм изключение.

Тя се разсмива с глас. Жулиен още лежи на земята.

Саския изважда ключа си. По дяволите, нали трябваше да я изтощя. Сещам се какво ми каза Дейл за Къртис. Психологически игри. Не съм от хората, които играят подобни игри, но или трябва да опитам, или да се предам. Как мога да я изненадам? След като толкова си приличаме, логично е да съдя по себе си. Ще я изненада това, което би изненадало и мен.

Приятелско отношение.

— Сещам се, че никога не си идвала в моя апартамент. Искаш ли да дойдеш?

Тя ме поглежда подозрително:

— Може би е по-добре да се наспя.

— Защо? Да не би да те е страх?

Подейства ми няколко пъти, сега подейства и на нея. Тя отмята коса и протяга ръка. Хващам я за ръката и тръгваме по улицата. Поглеждам, да се уверя, че Жулиен не ни следва. Той още лежи и диша тежко.

Снежинките тихо се сипят върху нас.

Саския се вглежда в небето.

— На високото снегът ще бъде тежък.

— Надявам се хубаво да обработят пайпа.

— Ще трябва.

Краката ни, моите, обути в „Найки“, нейните в сладки, мъхести ботушки, се подхлъзват. Невидим лед. Хилим се и се вкопчваме една в друга, за да запазим равновесие.

— Само това остава — казвам аз, — да си счупя глезена преди Британското. — Явно Британското е единственото нещо, за което мога да мисля. — Надявам се утре да не вали — казвам аз. — Не ми се ще да пробвам криплър във виелица.

Не ме бива да лъжа, брат ми винаги ми го е казвал, но Саския ме стрелва с поглед и усещам смущението ѝ.

Пресичаме улицата.

— Ето че стигнахме. — Пъхам ключа в ключалката и отварям широко вратата, чувствам се глупаво.

Тя прекрачва прага:

— Оо.

Засмивам се:

— И аз така реагирах, когато го видях.

Шестнайсет квадратни метра, с двойно легло, което пада от стената. Кухничката — портативен хладилник и малка печка с два стари котлона — е в ъгъла до вратата и можеш да влезеш в банята само ако вратата на хладилника е затворена. Това е единственото, което успях да намеря толкова късно в сезона.

Сядаме на леглото, тъй като съм забравила да го затворя. Още усещам миризмата на изгорял ориз от снощната вечеря.

Саския ме поглежда, сякаш се чуди защо съм я довела в тази дупка.

Какво да ѝ кажа? Въобще не ме бива в женските приказки. Подозирам, че и с нея е така. Чувстваме се по-естествено, когато се състезаваме, отколкото когато се държим мило една с друга.

Забелязвам сребърната верижка с тюркоазени мъниста на ръката ѝ.

— Харесва ми гривната ти.

Тя я поглежда с безразличие.

— Одет ми я даде. За теб е.

— Не, моля те.

Но тя я сваля.

— Твоя е. Вече не я харесвам.

И чувствам, че няма предвид само гривната. Гледам безпомощно, докато я слага на нощното ми шкафче.

Очите ѝ светват, когато вижда една от тениските „Бъртън“ на Брент, просната върху възглавницата ми, и се обръща към мен с лукава усмивка.

— Кажи, кажи. Бива ли го в леглото?

— Одет бива ли я? — Отвръщам моментално, защото нямам намерение да ѝ казвам нищо за Брент. Но не биваше да я питам за Одет, ако имаше други хора в стаята, нямаше да го направя.

Очите на Саския блесват.

— Ами ти? Теб бива ли те, Мила?

Нервите ми се напрягат. Играем същата състезателна игра както в планината.

Повдигам вежди, имитирам равнодушие.

— Ти как мислиш?

Тя посяга и докосва косата ми. Наблюдава ме внимателно, за да види дали ще се смутя, или може би ме предизвиква да направим следващата крачка. Не съм сигурна.

— Сериозно те питам — казва тя, — защото брат ми умира да разбере.

В тона ѝ има ревност, сякаш вниманието на брат ѝ е единственото нещо, за което не може да се състезава с мен, но споменаването на Къртис ме стряска. Сега ще започне да пита какво изпитвам към него. Трябва бързо да прекратя тази игра, преди да съм се издала. Още един удар под кръста, за да я отклоня от въпроса.

Хващам брадичката ѝ.

— Може би.

Очаквам, че ще се отдръпне, но тя не го прави.

— Покажи ми — прошепва тя.

Окей. Смути ме.

Не бива да го показвам. Има само една логична стъпка. Навеждам се и я целувам. Усещам изненадата ѝ по лекото трепване, след което тя също ме целува.

Главата ми се замайва, губя почва под краката си. Сякаш политам над пайпа. Мислех, че ще се отдръпне. Но тя пренесе играта на съвсем ново ниво.

Досега никога не съм целувала момиче. Устните ѝ са много по-меки от на Брент и се целува по различен начин. Но нали е с Одет. Ще трябва да спре, преди аз да спра.

Но като си помисля, кога ли се е отказала от нещо?

През миглите си виждам тези наситеносини очи, същите като на брат ѝ, които ме изучават. Полагам я на леглото и я целувам още по-силно. Тя откопчава якето ми, аз откопчавам нейното и издърпвам пуловера ѝ през главата.

Смеейки се, тя ме съблича по бельо.

— Давай — тя сочи към ципа на сребристото горнище.

Ръцете ми треперят, докато го откопчавам. Тънките ѝ пръсти се плъзгат по голия ми корем. Знае точно къде и как да ме докосне и за мой ужас и аз знам как да я докосна. Най-после тя трепва. Ами Одет? Чувствам се виновна, но това вече не е достатъчно да ме спре.

Казвам си, че го правя, за да спечеля състезанието, интимното, в което сме се вкопчили в момента, и публичното, което предстои утре. Казвам си, че е, защото очите, които са вперени в мен, може да са на Къртис.

Истината сигурно е по-проста. Цяла зима бях странно обсебена от нея и сто ме сега, по-близо, отколкото въобще съм си представяла, че е възможно. Колкото и да е налудничаво след всичко, което ми причини, мисля, че в този момент я обичам. Поне мъничко.