Тръпка

45

В настоящето

С Къртис лежим един срещу друг в тясното му легло. Под ръката си усещам мекотата на термофланелката му, чаршафите миришат на него и усещането е толкова хубаво, че мога да се разплача.

Кажи му. Но единственото, което мога да направя, е да го зяпам.

От трепкането на мускула на челюстта му чувствам, че и той също се бори със себе си за нещо.

— Какво искаш? — Гласът му е нисък и мек.

Толкова съм нервна, че цялата треперя. След като не му отговарям, той вдига ръка към мен, сякаш не може да се въздържи, и прекарва дългите си пръсти по долната ми устна:

— За това ли дойде тук?

Гърлото ми се стяга. Не знам дали е заради този поглед в очите му, или защото го желая толкова отдавна. Или е, заради това че ми е помагал толкова много пъти, независимо дали съм го искала, или не. Но ако се опитам да проговоря, гласът ми ще се пречупи.

Къртис сигурно е объркан от моето мълчание. А и досега не ме е виждал да си глътна езика.

— Искаш ли да те целуна? — прошепва той.

Гърлото ми се стяга още по-силно.

Той приближава лицето си толкова близо, че дъхът му стопля устните ми. И това е краят — не мога да мисля за нищо друго, освен да го целуна. Устните ми се разтварят.

Но той не скъсява разстоянието.

— Няма да те целуна, докато не ми кажеш, че го искаш.

Хващам главата му и го придърпвам към себе си. Той ме обръща по гръб на матрака и ме целува истински — силно и дълбоко. Устните му имат вкус на паста за зъби, кожата му мирише на дим. Той преплита пръсти с моите, слага ръцете ми от двете страни на главата ми и разтваря дланите си върху моите длани. Притиска ме върху матрака.

Знаех си, че ще стане така. Поема контрол върху ситуацията, както винаги.

Наболата му брада драска лицето ми в сладък контраст с меката топлина на устните му. Никога не са ме целували с такава страст. Може би не само аз съм чакала този момент цели десет години.

Колко дълбоко можех да се влюбя в този човек. Но не тук, не сега, с всичко, което се случва наоколо, и с тази тайна, която виси над главата ми. Какъв ужас. Искам да избягам от стаята.

Къртис вдига глава, за да си поеме въздух, впил очи в лицето ми и се сещам колко добре може да отгатва мислите ми. Примигвам срещу него.

— Добре ли си?

— Ъхъ.

— Кажи ми да спра. — Той изчаква за момент. След като не отговарям, се навежда и започва да ме целува много по-нежно — челото, бузите, брадичката. Навсякъде освен по устните. И аз не мога да се спра, защото го искам толкова много. Той ме целува по брадичката и надолу по гърлото, продължавайки да притиска ръцете ми. Това страхотно ме възбужда.

Когато устните му се връщат към моите, отварям уста да го приема, но той си играе, подава ми езика си само за миг и после го замества с пръсти. Исках да видя как губи контрол, но май аз съм изгубената. Извивам се под него и се мъча да освободя ръцете си, защото имам нужда от повече.

Най-после ми подава езика си. Поемам въздух през носа и имам чувството, че сме под вода. От начина, по който диша, най-после и той губи контрол.

Нямаше да ме целува така, ако знаеше какво направих на сестра му.

Трябва да му кажа, преди да сме отишли по-далеч. Но той ще ме намрази.

А ми е толкова хубаво.

Когато най-после освобождавам едната си ръка, дърпам термофланелката му. Той прекъсва целувката и както ме е възседнал, я съблича. Гледам тялото му в полумрака. Това не са напомпаните, неестествени мускули на бодибилдърите, които срещам във фитнеса, а силните, активни мускули на един атлет. Дори и сега, след десет години.

Той ме поглежда, леко озадачен, докато го изследвам.

Прокарвам пръсти върху стегнатата, гладка кожа, проследявайки хълмчетата и вдлъбнатинките. И белезите. Красив е.

— Може ли? — Той посяга към яката на термогорнището ми.

— Може.

Съблича го. Зърната ми са твърди от студения въздух и когато ги докосва с върха на пръстите си, се втвърдяват още повече.

Той рязко дръпва ръката си и сяда изправен върху мен, раменете му се вдигат и отпускат.

Какво стана току-що?

— Мила, трябва да ти кажа нещо. — Бедрата му ме притискат. — Опитах се да ти го кажа по-рано, в съблекалнята.

По дяволите. Мисля, че знам какво иска да ми каже. Но нещо не се връзва. Освен ако всичко е било само лъжа. Това, че мисли, че още е жива и че е някъде тук, и ме попита, кой смятам, че я е убил. И ми каза, че някой е подхвърлил ски картата ѝ в сака му. Червата ми се преобръщат. Сигурно я е измъкнал от джоба ѝ, за да запази нещо за спомен.

Сините му очи са се впили в мен изпитателно.

— Преди да ти кажа, искам да знаеш, че съжалявам за това, което сторих.

Не може да е нещо друго. Картини като на филм прелитат през съзнанието ми. Как силните му ръце се стягат около врата ѝ. Или как я намушква с един от огромните кухненски ножове. Или как я блъска в някоя пропаст. Или…

Той поглежда към вратата.

— Само не им казвай, окей?

Очите му гледат с див поглед. Какво ще ми направи, след като ми каже? Дали ще се разправи и с мен както с нея? Там отвън, на леда?

Изблъсквам го от себе си. Пронизва ме убийствена болка в коляното, докато се мъча да се измъкна изпод него и да докуцукам до вратата, все още гола до кръста.

Къртис скача след мен и запречва вратата.

— Мила.

— Пусни ме да изляза.

— Моля те.

Улавям отчаянието в гласа му. Сестра му знаеше точно как да натисне някого по слабото място. Обичаше да довежда хората до ръба, просто така, за удоволствие, да види какво ще се случи. След като му е играла по нервите цели двайсет години, нищо чудно, че може да е прегрял.

Обръщам се към него.

— Няма нужда да ми казваш. — Гласът ми притреперва. Ако това излезе наяве, ще му лепнат до живот. По-добре е да не знам.

— Има. Трябваше да ти го кажа по-рано. — Той преглъща. — Ти ще ме намразиш, но се надявам, че има шанс да ме разбереш. Окей… — Той си поема дълбоко дъх.

Искам да затисна устата му с ръка. Веднъж като ми каже, ще трябва да го докладвам на властите.

Ще го направя ли?