Тръпка

3

Хедър пляска с ръце за внимание.

— Време е за кутията на Пандора.

— Ох, умирам от глад — казва Брент.

— Аз също — добавям аз. — Видях тенджерите в кухнята.

Хедър се цупи:

— Много ще е забавно. После ще ядем.

Винаги ли е била толкова досадна, или бракът с Дейл ѝ дава самочувствие? Изпива чашата си до дъно. Може би просто е пияна.

Брент недоволства, но Хедър раздава листчетата, химикалките и пликовете. Поглеждам отново към Къртис, но той се шмугва покрай мен и излиза от залата.

— Какво точно трябва да напишем? — пита Брент.

— Нещо пикантно, нещо, което никой не знае — казва Хедър.

Гърлото ми пресъхва. Довършвам бирата, но няма количество алкохол, което да прогони тази сухота. Знам го, защото не ми помогна, когато преди десет години се махнах оттук.

Дъвча химикалката и се мъча да измисля нещо смешно. Чувам гласа на Къртис в коридора. Залепил е ухо на телефона. Типично за Къртис — накара ни да оставим телефоните си, а използва своя. С приятелката си ли говори? Той забелязва, че го гледам, и затваря вратата.

Взирам се в листчето, но ми е твърде студено и съм твърде гладна, за да мога да мисля. Накрая просто написвам: Имам котка, която се казва Стейлфиш2.

Брент е изчезнал. Пъхам листчето в плика и го пускам в процепа на бялата кутия. Откъде ли я е изнамерил Къртис? Освен че е бяла, въобще не си пасва с всичко останало в залата. Шперплатовите стени са залепени несръчно и са боядисани още по-несръчно — сякаш набързо е била скалъпена от дядо ми.

Имам нужда от тоалетна. Дамската е първата врата по коридора. Водата от чешмата е толкова студена, че нищо чудно тръбите да замръзнат.

Връщам се в залата. Брент е донесъл голям пакет с чипс. Взимам си цяла шепа.

Кимам към сноубордисткото му яке:

— „Бъртън“ още ли ти дават разни неща, или вече ти се налага да си ги купуваш сам?

Той мачка чипса:

— Дават ми намаление.

— Някои хора се уреждат. Аз трябваше да си купя изцяло нов екип за това пътуване.

Облизвам солта от пръстите си. Преди десет години дадох цялата си екипировка на едно французойче, което живееше срещу нас. Заслужаваше я повече от мен.

Къртис беше приключил разговора и отново зае позиция до прозореца, обърнат с гръб. Какво гледа? Нищо не се вижда.

Дейл се появява с още няколко бири. С Брент грабваме по една.

— Готови ли сте да играем? — пита Хедър.

— Един момент — казва Къртис и отново изскача през вратата.

Изразът на Хедър показва, че е дълбоко възмутена. Прикривам усмивката си. Къртис сякаш го направи нарочно само за да я вбеси.

— Срещна ли някакъв персонал? — питам Дейл.

— Не — казва той. — Струва ми се, че сме сами.

— Така изглежда — съгласява се Брент.

— Но в кухнята има топла храна — припомням им аз.

— Да, видях — казва Дейл. — Сигурно са решили, че ще се оправим сами. На сутринта може да качат някого с лифта да ни направи закуска.

— Група гости, оставени без наблюдение. Шокирана съм, че са разрешили подобно нещо — казвам аз.

— Може да правят икономии — отбелязва Дейл.

Брент клати глава:

— Сигурно не е лесно такъв малък курорт да се мери с мегакурорти като Троа Вале.

— Какво ще кажеш за играта? — питам аз. — И тя ли е организирана от персонала?

Нямат отговор. И от начина, по който ме гледат, очевидно продължават да мислят, че имам нещо общо с цялата работа.

— Ще ми окажете ли честта… — казва Хедър в мига в който Къртис се връща.

Без да дочака отговор, тя повдига капака в основата на кутията, измъква първия плик и го разкъсва.

Останалите придърпваме по-наблизо столовете си. Какво толкова се е развълнувала? И въобще, какво си въобразява, че ще разкрият листчетата?

— Ще ги прочета всичките и после ще отгатваме кой какво е написал, окей?

Прекалено е нервна, не е просто пияна. Предполагам, че замисля нещо. Но пък и Къртис също е много напрегнат. Седи вдървено и зорко оглежда стаята.

Не си усещам пръстите. Напъхвам ги под бедрата си, но сатененият стол е точно толкова студен, колкото и всичко останало в залата.

Хедър прочита бележката и бузите ѝ се зачервяват: Спах с Брент.

Мята тревожен поглед към мъжа си, сякаш се страхува да не го приеме като самопризнание, но той гледа към мен. Също като Брент и Къртис.

— Това не съм го писал аз — казва Къртис.

Всички се смеем.

Всички, с изключение на Хедър:

— Нали казахме, че първо ще ги прочетем всичките и после ще отгатваме.

Опитва се да командва Къртис! Късмет в това начинание.

— И аз не съм го писала — казвам аз.

Момчетата пак се смеят. Хедър ме поглежда гневно.

Дейл вдига ръка:

— Не гледайте към мен.

Още смях.

Сигурно някое от момчетата го е написал на шега. Вероятно Къртис.

Хедър вече отваря следващия плик. Нетърпението ѝ ме кара да се замисля. Имало ли е нещо между нея и Брент? Дори и да е имало, едва ли ще иска да се разчува. Тя и Дейл станаха двойка доста рано през онази зима.

Хедър си прочиства гърлото: Спах с Брент. Гласът ѝ става писклив.

Още смях, смеем се още по-шумно аз, Брент и Къртис. Дейл не се смее.

Къртис пляска Брент по рамото:

— Не се изненадвам, че не успя да стигнеш до олимпиадата. Редовно не си си доспивал.

Приятно е да видиш Къртис развеселен. Неговата кутия на Пандора постига желания ефект. Сгрява ни — независимо дали от смях, или от смущение — въпреки мразовитата температура в залата. Доставя ми удоволствие да гледам как Хедър се гърчи. Ако съдя по израза на Дейл, дори някога да е имало нещо между Брент и жена му, то за него е новост.

Брент и Хедър се споглеждат. Повдигането на веждата на Брент сякаш казва: Каква игра играеш? Брент смята, че Хедър го е написала! Хедър отвръща с леко поклащане на глава. Какво означава това? Не сега? Или че не го е написала тя?

Мозъкът ми засича. Ако Брент мисли, че Хедър е написала едното от двете, значи ли това, че всъщност е спала с него?

Проточвам врат, за да видя почерка. Не че ще го разпозная — не сме писали много онази зима — но бележката в ръката на Хедър с написана с отчетливи печатни букви, както пишеш, когато не искаш да разпознаят почерка ти. Това е шега, не може да не е шега. Подготвена от Къртис и Брент, за да раздвижат нещата. Къртис и Дейл винаги са имали търкания помежду си. Но от друга страна, изненадата на Брент също изглеждаше истинска.

Можех и аз да се обадя, да кажа, че не съм написала никоя от бележките, но решавам да изчакам и да видя какво пише в следващата.

Хедър отваря третия плик. Поглежда към листчето и си поема дъх: Спах със Саския.

Този път никой не се смее. Това вече минава границата.

Въпреки различията ни, не мога да си представя защо някой би написал подобно нещо. Доколкото знам, само един от присъстващите е спал със Саския и не предполагах, че е известно на когото и да било от останалите. Внимавам да не погледна към Брент или към Къртис.

Хедър се взира в мъжа си, очевидно се пита дали той го е написал. Ако приема, че Къртис и Брент са написали първите две, това трябва да го е написал Дейл. Но защо, по дяволите, ще го прави?

Хедър бърка за следващия плик. Сигурно мисли, че по-зле от това не може да стане.

Изглежда, може, защото примигва и вдига шокирано очи: Знам къде е Саския.

Къртис дръпва листчето от ръцете ѝ и го разглежда с каменно лице:

— Това някаква шега ли е?

Никой не му отговаря.

— Всъщност някой от вас написал ли е което и да е от тези листчета?

Погледът му обхожда стаята. Всички въртим глави.

Тревога плъзва по тялото ми. Поглеждам към прозореца, към тоталния непрогледен мрак, и си давам сметка колко сме изолирани тук. Само ние петимата. На километри наоколо няма жива душа. Трябва да знам дали Къртис ни е поканил. Защото, ако не е той…

Поглеждам към вратата, мислейки за дългия тъмен коридор зад нея. Има ли някого там?

Брент прекъсва мълчанието:

— Да видим последното.

Хедър отваря плика и пребледнява. Листчето се изплъзва от пръстите ѝ и пада на пода.

Вдигам го. Там пише: Аз убих Саския.