Тръпка

12

Десет години по-рано

Косите на Саския се развяват във въздуха. Осветена от фаровете на снегорина, прилича на Медуза.

Брент и Къртис се приземяват зад мен. Въобразявам ли си, или момчетата са по-радостни от мен да я видят?

Тя се плъзга напред и назад, за да привлече вниманието, като котка, която цял ден е била затворена.

— Уф, това не беше ли ужасно досадно?

Всъщност въобще не беше досадно. Даже ми беше приятно, докато ти не се появи.

— И дяволски студено — тя сваля ръкавицата си, — пипни. — Ледените ѝ пръсти се протягат към якето ми и ме докосват по оголения врат.

Подскачам. Тя настъпва към Брент.

— Разкарай се — казва той.

Снегоринът подава сигнал и ние се отправяме към него през скалите. Шофьорът ни залива с поток от думи на френски.

— Ние сме последните — превежда Къртис. — По-долу има семейство, което трябва да се върне в селището. Може да вземе само четирима. Пита дали не възразяваме да спим горе на ледника, за да не му се налага да се връща пак? Той ще ни качи дотам.

Брент възкликва:

— Ура, утре ще бъдем първи на пистите.

— Надявам се, че имат достатъчно стаи за всички — казвам аз.

Шофьорът отваря вратата зад кабината и ние сядаме един до друг на пейката със саковете и бордовете в скута. Саския се е притиснала в мен, парфюмът ѝ е наситен и дразнещ в горещата кабина. Кой си слага парфюм за състезание? Единствено тя.

Машината потегля мощно нагоре по склона и всички политаме назад. Дизеловите изпарения се смесват с парфюма ѝ и пак започва да ми се гади.

— Видя ли последното ми 720°? — казва Саския. — Едва не паднах.

По някакъв начин присъствието ѝ отново качва напрежението. Не съм само аз, момчетата също се умълчават — или може би просто са уморени. Тя се опитва да ги предизвика да говорят за състезанието, но те не се хващат. Започва да вали сняг. Под светлината на фаровете оранжевите снежинки се разбиват върху предното стъкло.

На върха Панорамата цялата свети. Къртис започва да се изправя, но шофьорът размахва пръст и му дръпва дълга реч — единствената дума, която разбирам, е пукнатини — после ни закарва до самия връх, до главния вход.

— Никога не съм оставал тук през нощта — казва Къртис, докато тупаме крака върху изтривалката.

— И аз — добавя аз.

Жена с престилка на кръста ни маха от дъното на коридора. Следвам останалите към ресторанта и забелязвам, че всички се движат по различен начин. Къртис — стегнато и целенасочено. Брент — отпуснато и мързеливо, панталоните му са смъкнати до средата на задника. Саския стъпва леко като балерина.

От дима очите ми смъдят, но пламтящият огън в камината е прекрасна гледка. Вече е доста късно, в ресторанта има само още една група. Изувам обувките и заставам пред пламъците, надявайки се, че чорапите ми не миришат.

Черно-бели снимки ограждат камината. Катерачи в старомодно облекло са заели горди пози пред разпознаваеми върхове. Мон Блан, 1951, пише на една от тях. Опасно изкачване и с най-модерна екипировка, да не говорим, ако скобите на краката ти са вързани с връв.

Къртис се навежда да разгледа друга снимка:

— Гранд Кас. Един от любимите на баща ми. Той е първият, който се спусна със сноуборд по северния склон, точно след раждането на Саския. Майка ми не искаше да го пуска.

— Мислех, че са правели всичко заедно — казвам аз.

— Много по-малко, след като сме се родили.

Естествено. Така е станало и с мама, напуснала е работата, която обича, като мениджър на старчески дом, за да роди брат ми и мен. Върна се на половин работен ден, но никога не ѝ дадоха предишния пост. Защо винаги жените трябва да се отказват от мечтите си? Аз нямам никакво намерение да се отказвам от нищо заради когото и да било.

Саския се присъединява към нас, сваля чифт стари слънчеви очила от куката на стената и ги приближава към лицето си.

— Как ти изглеждам?

— Внимавай — казва ѝ Къртис, — имат антикварна стойност.

Тя се нацупва и ги закача обратно на стената, спира пред препарираната еленска глава, погалва елена по носа и отива на масата при Брент.

Най-после ледът по якето ми се е стопил и мога да сваля ципа. Докато го дърпам надолу, косата ми се захваща:

— По дяволите.

— Дай на мен.

Топлите пръсти на Къртис обхващат моите. Толкова е близо до мен, че едва дишам. Мирише приятно на мускус, сигурно е дезодорантът му, или може би кожата му? Той размърдва ципа и се приготвям да изтръгне кичура от него — поне аз правя така — но той пипа много внимателно. Буца засяда в гърлото ми.

— Ето, готово. — Къртис плъзга ципа ми надолу.

Пламнала съм цялата, още повече че сестра му и Брент ни гледат, но Къртис никак не бърза да се отдръпне. Той грижовно отмята косите ми назад.

Това момче има невероятно въздействие върху мен. Не говоря само за това как изглежда, а как се държи. Тази хладна, самоуверена външност ме предизвиква да я разчупя и да видя какво се крие отдолу. Усещам, че дълбоко в душата си съвсем не е хладен. Там сигурно гори огън.

Спри се. Не мога да се хлъзгам в тази посока. Заложила съм всичко на настоящата зима. Ако не вляза в тройката, ще трябва да се откажа от сноуборда и да си намеря нормална работа.

Докато сядам до Брент, Саския ми хвърля любопитен поглед. Всеки път щом я видя, отново побеснявам. Ще се правя, че я няма.

Брент отпива от бутилката си, протегнал широко краката си.

— Мила, искаш ли нещо за пиене?

Изпъшквам.

— Не, повече няма да близна алкохол.

Показва ми бутилката. Кока-кола е.

— О-о — казвам аз, — и вода ми стига. — И си пълня чашата от каната на масата.

— Мене няма ли да ме попиташ? — казва Саския.

Брент отпива глътка кола сякаш не я е чул.

Това е доста любопитно. Просто я пренебрегна. Най-брутално. Защо? Да не би да е имало нещо между тях?

В очите ѝ се чете учудване. Очевидно не е свикнала да я пренебрегват. Става рязко от масата, краката на стола изскърцват по пода.

— Добре. Сама ще си взема.

Прикривам усмивката си, докато тя се отправя към бара. Брент също се усмихва.

Обикновено не съм така спокойна край толкова готин мъж, но той ужасно прилича на Барнзи. Същите жестове, същия акцент. Комфортно ми е с него, сякаш се познаваме от години.

Точно обратното на онова, което чувствам с Къртис.

— Хей, Сас — Къртис ме потупва по рамото.

Рязко обръщам глава.

— Как ме нарече?

Къртис се хили засрамен.

— Извинявай. Заради косата е. — Предлага ми червено вино. — Искаш ли малко?

— Не, благодаря, продължавам на вода. И още утре ще си боядисам косата розова. Не се шегувам.

Брент се подсмива.

— Загазил си, братле.

Саския се връща с празна чаша за вино. Без да каже дума, дръпва бутилката от ръката на Къртис, пълни чашата си и сяда.

Жената с престилката носи чинии с тартифлети9. Миризливо, лепкаво сирене и картофи с масло. Стомахът ми най-после се е успокоил и вече умирам от глад. Докато дъвча, грея пръстите си на огъня.

— Мила, на колко години беше, когато се захвана със сноуборда? — пита ме Къртис.

— На единайсет — казвам аз. — На изкуствената писта в Шефийлд. Не съм се пързаляла на истински сняг до шестнайсет. А ти?

— На пет.

— А аз на три — казва Саския, без да съм я питала. Имала е късмет. Затова е толкова добра.

— Обикаляхме с нашите целия свят — казва Къртис, — или поне планините. Майка е от Калифорния, още имаме роднини там, така че някои зими изкарвахме в Мамот.

Знам това, но не искам да разбира, че съм го проверявала онлайн.

— Мисля, че съм виждала майка ти и баща ти в стари видеоклипове на „Бъртън“, как се спускат по стръмни склонове в Аляска.

Къртис се усмихва.

— Наистина ли?

— Имал си много готино детство.

— Понякога ми идваше до гуша от постоянното местене.

Саския се прозява.

Обръщам се към Брент:

— А ти?

— На десет. Но карах скейтборд от шест. Баща ми е строител и беше направил рампи в задния двор, където да се пързаляме с брат ми.

От лондонския му акцент ме напушва смях.

— Имахме няколко спонсора — добавя той, — брат ми беше много добър.

— Но ти предпочете сноуборда — казвам аз.

Той се ухилва:

— Можеш да летиш по-нависоко.

— Миналата година за първи път ли беше на Британското? — пита ме Къртис.

— Да. Класирах се и предишната година, но си скапах коляното точно преди състезанието.

Саския се навежда напред.

— Какво стана?

— Странична връзка — звучи ми като признание за слабост, — но сега коляното ми е екстра.

Няма да ѝ разказвам как работех по осемдесет часа седмично, за да платя за физиотерапията и да спестявам за следващия сезон.

— Преди няколко години Саския скъса предна кръстна връзка — казва Къртис.

Тя рязко обръща глава към него.

Това е доста сериозна травма. Изчаквам, надявайки се да чуя подробностите.

Той може би забелязва как го гледа, защото се отпуска назад:

— Тази игра е като махало, или поне аз така го виждам. Можеш само да се надяваш, че издигането нагоре ще е по-нависоко, отколкото спускането надолу.

Другите гости вече са си отишли, само жената, която сервира храната, се върти около бара. Клетата, изглежда каталясала. Това чувство ми е познато от летата, когато работех в бара до четири сутринта и дремвах само за час-два, преди да започна дневната смяна.

Понижавам глас:

— Мисля, че иска да побързаме, за да може да си ходи.

Довършваме вечерята и тя светкавично събира чиниите. Посочва ни спалните надолу по коридора. Всеки е в отделна стая.

— Хей, Мила — казва Къртис тихо точно когато влизам в моята, — ако измръзнеш през нощта, знаеш къде да дойдеш.

Саския се обръща и го поглежда със странно изражение.

— Мисля, че моето легло ще ти се стори по-топло от неговото — обажда се Брент от съседната врата.

Втурвам се в стаята, преди лицето ми да е пламнало.

Спортистите сме физически същества. Пълни сме с енергия и често ни остава по малко и за края на деня. Не съм изненадана, че момчетата правят подобни намеци. В думите им няма цинизъм или заплаха, просто отправят предложение и ме оставят да реша дали да го приема, или не.

Колената ми са омекнали, докато стоя под душа. За тях не е голяма работа — сигурно момичетата постоянно ги преследват — но на мен никога не са ми правили такова директно предложение, и то двама толкова готини мъже. А всеки, който е така талантлив на борда, ще бъде не по-малко талантлив и в леглото.

Водата струи по тялото ми. Двамата са толкова различни. Брент е като чифт износени сноуборд обувки, удобен и познат.

А Къртис е като чифт от новата колекцията за следващия сезон. Никога не съм ги пробвала и дори не съм си представяла, че съществуват, но усещам, че ако ги пробвам, никога няма да искам да ги сваля.

Затварям очи и обръщам лице към водната струя. След последните две провалени връзки съм още доста разбита. Единствената свалка, която мога да си позволя тази зима, е нещо повърхностно и забавно, а в това, което изпитван към Къртис, няма нищо повърхностно.

Въпреки това не мога да си го избия от тъпата глава.

Налягането тук е ниско и душът въобще не ме стопля. Докато обличам термофланелка, зъбите ми тракат. Краката сами ме понасят към коридора. Усещайки, че правя ужасна грешка, вдигам ръка да почукам.

Но има допълнително усложнение. Сестра му е най-големият ми противник. Къртис е последният човек, с когото искам да се свързвам в момента.

Правя още две крачки по коридора.

И чукам на вратата на Брент.