Тръпка

10

Десет години по-рано

Брент и Къртис седят срещу мен. Вятърът доста се засили и нашата малка кабинка се люшка напред-назад. Изохквам и притискам корема си.

— Само не повръщай върху новата ми пейка — казва Брент със силния си лондонски акцент.

— Да, трябва да внимаваш, когато е наблизо — казва Къртис, — вчера ми съсипа грейката.

Поглеждам към крачола на Къртис. Има разпрано. Това е нова грейка. Тъй като напрежението от състезанието е отминало, двамата са усмихнати до уши. Има си причина. Къртис стана трети, Брент — пети. Добро представяне за британските момчета.

Нов порив на вятъра подхваща кабината и всичко в стомаха ми се надига. Вонята на застоял цигарен дим също не помага — който се е возил преди нас, не е уважил табелката „Пушенето забранено“.

Качих се тук, за да се пусна един-два пъти и да си изкарам яда. Слава богу, че двамата скочиха в кабината с мен, за да спра да се тормозя за днешния огромен превал. Така или иначе, когато сините очи на Къртис са насочени към мен, ми е трудно да мисля.

— Защо не останахте долу да празнувате? — казвам аз.

— Винаги правя едно-две пускания след състезание, за да се отпусна. — Къртис поглежда към Брент. — А Брент го преследваше онази швейцарка от снощи. Трябваше да се измъкне.

Усмихвам се и обръщам поглед към сноубордовете, изправени зад прозореца. Бордът на Брент е така облепен със стикерите на спонсорите му, че не мога да различа точно кой модел е. Някакъв „Бъртън“. Предполагам, че е моделът на Шон Уайт. Ако продължава да се пуска толкова силно, догодина „Бъртън“ може да пусне нов модел, „Брент Бакши“.

Кимам към стикера на „Смаш“.

— Наистина ли пиеш тая гадост?

— Защо? Искаш ли една? — Брент рови из раницата си и изважда лъскава оранжева кутийка, отваря я и ми я подава.

— Не — казвам аз, — всъщност да, никога не съм я опитвала. — Сръбвам. — Ъ-х. Има вкус на освежител за уста. — Връщам му я обратно. — Чух, че има кофеин колкото три кафета.

— Колкото пет. — Брент се изправя, тъмната му коса докосва тавана на кабината. Той плъзга прозореца надолу и студеният въздух се втурва вътре, докато изсипва напитката през пролуката.

— Какво правиш? — казвам аз. — Мармотите няма да могат да заспят зимен сън.

— Не мога да я понасям тази гадост. — Брент вдига стъклото и напъхва празната кутийка в раницата. — Не казвай на никого, защото ми плащат за сезона.

Харесвам Брент. Напомня ми за един от приятелите на брат ми, Барнзи.

— Повече от „Бъртън“ ли ти плащат? — питам аз.

— Плащат ми повече от всичките ми други спонсори, взети заедно.

— Наистина ли? — Обаче има логика. Брент е от тези, които не играят на дребно. Перфектен е за лице на продукт.

— Когато ми казаха колко ми предлагат, им казах, че ще си татуирам марката им на задника.

— Не си, нали?

Брент се изправя, повдига якето си и сграбчва ластика на грейката, сякаш ще я смъкне надолу:

— Искаш ли да видиш?

Не знам дали говори сериозно, поглеждам към Къртис.

Къртис вдига ръце:

— Не гледай мен. Защо смяташ, че съм му виждал задника?

Брент се засмива и сяда обратно. Той има нахакано самочувствие, което идва от факта, че е изключително добър, и то в спорт, който включва летене на огромна височина. Но също така обича да се шегува с това. Да не говорим, че е много готин с вечната си усмивка и невероятно тъмните си очи.

Преди да дойда тук, го бях виждала по телевизията. Водещата, май се казваше Анна, много привлекателна жена на около четиридесет, го попита кои мускули са най-важни в сноуборда. Почти всичките, отговори той. Но тя го убеди да си свали ризата, той се съблече и тя го заопипва от горе до долу. Другият водещ трябваше буквално да я озапти.

Беше шокиращ пример на сексизъм с обратен знак. Ако обърнем половете — мъж водещ и жена спортистка — щеше да предизвика всеобщо възмущение. Но в този случай половината от публиката в студиото ѝ се присмиваше, а другата изразяваше бурното си одобрение. Брент се отпусна назад и показа, че не приема всичко това на сериозно.

Разбира се, има страхотни мускули. Признавам го. Но те нямат същото въздействие върху мен, каквото има Къртис.

Сграбчвам седалката, защото кабината се заклаща още по-силно, след което забавя ход почти до пълзене.

— Знаеш ли, че тази сутрин Дейл ми поиска един „Смаш“ — казва Брент на Къртис.

— Така ли? — казва Къртис.

— Той се прибра с барманката снощи.

— Коя, Хедър?

— Не знам как се казва.

— Дълга черна коса?

— Същата.

— Тя живее със сестра ми — казва Къртис. — Извадила му е душата, нали? Имаш късмет.

Двамата се смеят.

— Дейл на кое място завърши? — питам аз.

— Седми — казва Къртис.

Интересно ми е да наблюдавам отношенията между Къртис и Брент. Съперници са, но между тях има и приятелство. Къртис е по-голям — трябва да е на двайсет и четири или пет, което не е малко за професионален сноубордист. Хлапетата днес печелят големи състезания по на петнайсет и много малко продължават да се състезават след двайсет и пет. Младите меки кости не се чупят толкова лесно. Дали Къртис се чувства заплашен от бързия възход на Брент? Вероятно.

При спирането на кабината политам напред. Мамка му. Изминали сме само половината от пътя до стръмните скали.

— Според легендата някога един скиор скочил оттам — казва Къртис.

Гледам лъскавото лице на скалата.

— Сериозно? Ти би ли скочил?

— Не и без парашут.

Чува се прашене в говорителя, после съобщават нещо на френски.

— Какво казва? — пита Брент.

— Дръжте се! Дръжте се! — крещя аз.

Къртис се смее:

— Тъпа шега, Мила.

— Какво казаха наистина? — пита Брент.

— Не знам — отговарям аз, — френският ми е много зле.

— Имат технически проблем — казва Къртис. — Извиняват се за забавянето.

Брент псува:

— Някой има ли нещо за ядене?

Ровя из раницата и измъквам от моите мюсли закуски.

— Само това намерих.

— Мерси.

Кабината се залюлява напред-назад като виенско колело. През отвора на прозореца духа леден вятър. Притискам колене към гърдите си:

— Тук ще замръзнем.

Къртис се премества и сяда до мен. След секунда и Брент сяда от другата ми страна. Сега съм притисната между двамата. Усещането е доста интимно и не само аз го усещам, защото всички мълчим.

Ниското слънце огрява снега като злато. Снежните писти над нас са набраздени от вълнообразните следи на хиляди спускания. Би трябвало да ги разпитвам за тайните на триковете, но не мога да мисля за нищо друго, освен за крака на Къртис, притиснат до моя.

Той улавя погледа ми:

— Така по-добре ли е?

— Ъ-хъ. — Трябва да се махна оттук. Не съм адекватна, когато ме гледа така. Тази зима не искам нищо да разсейва вниманието ми.

Говорителят пак пращи и чуваме ново съобщение.

— Не, по дяволите — казва Къртис, — вятърът е блокирал автоматично спирачките. Ще ни евакуират от кабината един по един. Настанете се удобно, скоро няма да излезем оттук.

Отгоре забръмчава хеликоптер. Извъртаме глави, за да го видим. Той кръжи над една от кабинките под нас. От хеликоптера се спуска мъж. Духам върху пръстите си. Това ще продължи безкрайно.

— Да ти дам ли якето? — пита Къртис.

— Не, благодаря — казвам аз.

— Искаш ли моето? — пита Брент.

Улавям погледа, който Къртис хвърля към Брент. Стой назад.

— Не. Може би някой от вас иска моето яке? Добре, защото няма да ви го дам.

Разсмиваме се и напрежението спада. Флиртуването спира и започваме да си говорим за сноуборд. Местата, където сме били, добрите и лошите дни, рекордните 9.8 метра въздух8 на Тере Хаконсен по време на Арктическото предизвикателство. Небето се променя от розово към лилаво и тъмносиньо.

— Вие двамата откъде се познавате? — питам аз.

— Срещнахме се преди няколко години на Бъртън Оупън — казва Къртис, — а миналия сезон наехме заедно къща.

— Заедно със сестра му — добавя Брент.

Двамата отново се споглеждат. За какво става дума? Обаче точно сега не искам да мисля за нея. Просто се радвам, че заседнах в кабината именно с тези двамата, а не с нея.

Ново съобщение.

— Няма да е дълго — казва ни Къртис.

— Свободно ли говориш френски? — питам аз.

— Не бих казал.

— И немски говори — казва Брент. — Ако знаех, че ще се занимавам с това, щях да залягам повече върху езиците.

— И аз съм така — казвам аз, — миналата година изкарах сезона в Швейцария, в Лакс, и знаех само две изречения на немски.

— Кои точно? — пита Къртис.

Мобилизирам немския си акцент:

— Ich verstehe nicht.

Брент ме гледа с празен поглед.

— Не разбирам — превеждам аз.

— Кое беше другото изречение? — пита Къртис.

— Wo ist der Krankenhaus? Къде е болницата.

— Добър избор — смее се Къртис. — Всъщност е das Krankenhaus.

Правя се, че ще го фрасна в корема.

Отгоре се чува гневно бръмчене и в кабината прониква светлинен лъч.

— Това е хеликоптерът — казва Брент.

Тъмна фигура се спуска по въже. Отдръпваме се назад, докато мъжът насилва вратата и влиза вътре. Казва нещо на френски.

— Кой е пръв? — пита Къртис.

Вдигам ръка:

— Аз!

Имам този глупав навик вечно да се доказвам. Да покажа, че не ме е страх. Брат ми е виновен. Джейк и приятелите му правеха всякакви щуротии в гората, край която отраснахме, и единственият начин да ми разрешат да играя с тях, беше да се правя на по-щура от всички. Давай, Мила. Да видим, дали смееш. Чупила съм си кости, за да не изостана от компанията. Не пропуснах нито едно предизвикателство — и сега съм така. Вече ми е станало навик. Щурата Мила. Хората го очакват от мен.

Мъжът ме връзва през кръста.

— Няма нищо страшно, окей?

— Не ме е страх — казвам аз, — отдавна исках да го пробвам.

Мъжът ми хвърля особен поглед, а Къртис и Брент умират от смях.

— Давай, Мила — вика Брент, когато започват да ме спускат от кабината.

Честно казано, въобще не съм спокойна. Скалите отдолу изглеждат супер остри. Давай, стегни се. Стъпка по стъпка местя краката си по лицето на склона. Вятърът ме подхваща, блъска ме настрани. Леле. Стискам въжето с едната ръка и едва успявам да протегна другата точно преди да ме лашне към скалата. Изчаквам поривът да отмине и продължавам надолу.

Още десет метра. Най-после отдолу става равно и обувките ми потъват в снега.

Снегоринът е преминал краткото разстояние от ледника по пътеката на зигзаг, за да отъпче зоната, където ни спускат. Прикривам очите си от ярката светлина на фаровете му.

Изведнъж Саския се появява от сянката като някакъв дух.

Толкова съм шокирана да я видя, че почти падам назад върху острите като нож скали.

— Откъде се появи — пелтеча аз.

Тя сочи към кабинката точно под нашата. Улавям триумфалния ѝ поглед и най-после схващам. Видяла е как едва се добирам до кабината и се е качила след мен, за една последна победна обиколка.

Стискам юмруци, но ръцете ме сърбят да я блъсна с всичка сила.