Тръпка

47

В настоящето

— Аз бях — казва Къртис, — аз бях този, който те покани тук.

Отново имам чувството, че дъските на пода се раздвижват под краката ми, само че този път сякаш ледът под сградата се е разцепил и всичко ще потъне.

Трябва да се махна оттук. Втурвам се към вратата, болката разкъсва коляното ми, но нищо не може да се сравни с болката, която чувствам отвътре.

— Майка ми никога не можа да преглътне изчезването на Саския — казва Къртис тихо, — получи три нервни кризи.

Отключвам вратата. Гола съм до кръста, но не ми пука.

— В деня, в който излезе официалното съобщение за смъртта на Саския, тя се опита да се самоубие.

Ръката ми се колебае върху дръжката на вратата. Това се случи само преди две седмици. Нищо чудно, че Къртис не е на себе си.

— Това беше последната капка. Реших да направя последен опит да открия истината. Защото мама пак ще опита.

Бавно се обръщам.

Къртис изглежда толкова сломен, колкото и когато планинските спасители прекратиха търсенето на сестра му.

— Ако намерим тяло, мама може някак да се помири. Ще можем, нали разбираш… — гласът му се пречупва, — да я погребем или поне да разберем какво е станало с нея. Неизвестността е най-лошото нещо. Майка ми си представя всякакви ужаси, че някой я е отвлякъл или нещо такова, а е било просто злополука. Надявах се, че мога да ѝ дам някакъв покой. Но никога не съм искал да се случи това.

Оглеждам се за тениската, но не мога да я видя, така че кръстосвам ръце пред гърдите си.

— И какво точно си искал?

— Забавен уикенд. Възможност да се видим и да си спомним миналите времена. — Той издърпва юргана от леглото име загръща с него. — Ето, вземи го, иначе ще измръзнеш.

Увивам се с юргана, материята е мека и хладна върху голите ми гърди.

— Планът ми беше да ви напия всичките и да видя дали мога да получа някакви отговори. Дори само намек. Причина. Каквото и да било. Още тогава усещах, че има неща, които не ми казваш, но след като е минало толкова много време, мислех, че може би ще си готова да говориш. — Той разтрива голите си бицепси. — Мислех си, че независимо дали ще науча нещо, или не, поне щях да съм опитал. Искаш ли да седнеш?

Клатя глава. Само колко лъжи ми наговори. Имам чувството, че ще повърна.

Той се загръща с другия юрган и сяда с кръстосани крака на леглото.

— А кутията на Пандора?

— Нямам нищо общо с това — сигурно вижда съмнението ми, затова бързо добавя, — честно ти казвам. Нямам никаква представа откъде се появи. Моят план да открия някакви отговори далеч не беше толкова коварен.

— Ти ли взе телефоните ни?

— Не. Изпратих поканите и платих за настаняването, но това беше всичко, кълна се.

Коляното ме боли. Присядам в далечния край на леглото.

— Защо ни доведе всички чак тук?

— Виж, мислех да го направя в Англия, в някой бар в Лондон, но по начина, по който завърши всичко, не знаех дали някой въобще ще поиска да се виждаме. Предположих, че ако ви поканя тук, няма да можете да устоите.

— По-скоро, че няма да можем да си тръгнем.

— Това въобще не беше част от плана. Искам да кажа, знаех, че ще бъдем единствените гости, но мислех, че ще има персонал.

— Защо инсценира, че поканите са от мен?

— Преди години писах два пъти на Брент, но той не ми отговори. Заради мама не бях на себе си. Знаех, че не е редно, но бях отчаян. Помислих си, че ако изглежда, че идва от теб, Брент може и да дойде. А Дейл никога не би дошъл, ако знаеше, че е от мен. Във всеки случай Хедър каза „Не“.

— Затова си я изнудил. Ела или ще кажа.

Той поглежда настрани:

— Да.

— Откъде знаеш за Брент и Хедър. Брент каза, че никой не знае.

— Чух ги. Преди да идем в бара онази вечер, бях легнал да се възстановя. Не беше трудно да разпозная гласа на Хедър.

— Значи така се оказахме тук и сега. — Трябва да забравя за обидата и да се съсредоточа върху разгадаването на пъзела. — С кого от курорта направи резервацията?

— Някакъв мъж на име Ромен, тъй като директорът беше заминал някъде. Не бях сигурен дали ще ни пуснат тук по това време на годината, времето е доста непредсказуемо, но се обадих и обясних какво искам, те ми върнаха обаждането и предложиха цена.

— Видя ли се с някого лично?

— Не, всичко стана по телефона и с имейли. Вчера като минах оттам, курортният център беше затворен, но Ромен ме предупреди, че ще бъде така. Каза, че всичко ще бъде уредено и готово за нашето идване. Още щом слязохме от кабинката и нямаше никого, усетих, че нещо не е наред.

— Защо не каза нищо?

Къртис гледа смутено.

— Щеше да обезсмисли цялата идея да те доведа тук. Реших да се правя, че всичко е наред, докато не разбера какво става. Така иди иначе кутията сработи в моя полза.

— Тогава как си обясняваш всичко, което се случи от вчера насам?

Къртис поглежда към вратата и снижава глас.

— Някой се намеси и сега контролира нещата.

— Някой от курортния център ли? — Още докато го изричам, осъзнавам проблема. Кутията на Пандора. Този, който е написал листчетата с тайните, не е непознат. Но как…?

— Помисли малко — казва Къртис, — това е беден район, няма индустрия, заетостта е сезонна. Директорът беше заминал. По това време на годината не може да са задържали много персонал. Не би било трудно да се подкупи някой от тях. Даже не мисля, че са им платили много. Знаят само, че сме тук за целия уикенд, така че не е голяма работа да изключат въжената железница и да ни спретнат малко психологически игри.

Последните му думи ме стъписват. Защо трябваше да използва точно този израз?

Ще ми се да му вярвам, изучавам лицето му.

— Да оставят хората залостени тук? Нали ще ги уволнят.

— Ако е някой на временен договор, няма какво толкова да губи. Откъде да знам, може договорката да е била, че ще им се обадим, когато решим да слизаме, или че ще слезем сами — той се намръщва, — в цялата тази работа усещам почерка на сестра ми.

Болката в очите му изглежда искрена.

— Но защо ще го прави — леко потръпвам, докато го казвам, защото знам поне за една възможна причина.

— Не съм сигурен. — Той се взира за малко в мрака и после отново ме поглежда. — Както и да е, много съжалявам.

Не знам накъде да гледам. По-смел е от мен. Мога да разбера действията му — семейството винаги е било много важно за него. Тогава стана свидетел на най-грозното ми поведение и с основание подозира, че не знае цялата истина за последните часове на Саския.

— Защо ми го казваш точно сега? — настоявам аз.

— Изчаках да съм напълно сигурен.

— Че не съм я убила?

— Да.

— А сега вече си сигурен? Това поне е нещо.

Той не отговаря.

Вторачвам се в него.

— Продължаваш да се съмняваш в мен. И въпреки това ме целуна?

Повдига рамене с тъга в очите.

— Харесвам те, Мила. Винаги съм те харесвал. Какво само ти причини. Мислех много през тези години и реших, че ако ти си я… наранила, сигурно е било нещастен случай или самозащита. И ако е така, мога да го приема.

Той се вглежда в лицето ми. Сега е моментът да си призная. Но точно тогава се чука на вратата.

Къртис псува.

— По-добре отвори.

Той се измъква от леглото и открехва леко вратата.

— Чух някакъв шум. — По дяволите. Това е гласът на Брент. — И Мила не се обажда, като ѝ чукам.

— Мм… — Къртис ми хвърля поглед през рамо.

Придърпвам юргана до брадата си:

— Окей е. Отвори вратата.

Къртис отваря широко вратата. Брент се спира, като ме вижда. Пак го нараних, за кой ли път.

— Нищо не съм чул — казва Къртис.

— Нито пък аз — казвам аз.

Брент се колебае на вратата, явно се чувства неловко.

— Беше като затваряне на врата. И Хедър не си е в стаята.

С Къртис си разменяме погледи. Сърцето ми отново започва да бумка. От една драматична ситуация в друга.

— Влез — казва Къртис.

Брент се вмъква в стаята, усещам алкохолните изпарения. Сигурно е изпил цялото бренди. Толкова силно мирише.

Къртис затваря вратата след него и надява качулката на главата си.

— Искаш ли някакви дрехи, Мила? — подхвърля ми едно термогорнище и два от неговите пуловери.

— Да изляза ли, за да се облечеш? — казва Брент сухо.

— Не — казвам аз. Виждал ме е гола и преди, сигурно и двамата си го мислят, но съм благодарна, че никой не го казва.

Болното ми коляно се е схванало. Отпускам внимателно крак на пода. Брент се обръща с гръб, докато се обличам. Дрехите на Къртис са огромни, но поне са топли.

— Вече може да се обърнеш — казвам аз.

Брент прекарва пръсти през косата си.

— И сега какво ще правим?

Къртис отвръща сдържано:

— Предполагам, ще търсим Хедър.

Брент кима.

Забелязвам колко лесно се съгласява да следва указанията на Къртис. Брент е изплашен.

Това плаши и мен. Много.

— Трябва ли да вземем някакво оръжие за отбрана? — казва Брент.

Дъхът ми спира.

Къртис прави мигновена пауза.

— Какво оръжие имаш предвид?

Улавям как Къртис го гледа. Това е тест, да види колко бързо ще отговори. Дали вече не се е въоръжил.

— Навън е пълно с лопати и колове — казва Брент.

И брадви за лед.

Тъмните очи на Брент срещат погледа ми.

— И брадви за лед.

Боже мой. Представям си фигура с вдигната брадва, скрита в сянката зад една от многото затворени врати.

Отварям уста да им кажа, че брадвата в ресторанта изчезна. Но Брент продължава да ме гледа. Той ли я е взел? Или ножовете? Не мога да преценя, но ако ги е взел, по-добре да си мисли, че не знаем.

— Имаш ли нещо в стаята? — пита Къртис.

— Имам отвертка — казва Брент.

— Иди я вземи.

Брент изчезва.

В мига в който вратата се затваря, Къртис се навежда към мен:

— Вярваш ли му?

Колебая се. Познавам всеки сантиметър от тялото на Брент. Но дали наистина познавам него самия? Сега, след десет години. Не мога да забравя погледа в очите му снощи.

— А ти?

— Не съм сигурен — Къртис се рови в раницата си.

— Нали помниш античната брадва за лед долу на стената?

— Да?

— Изчезнала е.

Къртис рязко обръща глава:

— Кога?

— Забелязах чак на вечеря. — Сега съжалявам, че не му казах по-рано.

Той псува и измъква от раницата голяма отвертка с лилава, пластмасова дръжка — същата, която ми зае преди десет години.

— Ето, вземи я.

— Ами ти?

— Вземи я.

Взимам я.

— Виж, ако сестра ми е някъде там, не се приближавай, окей? Остави на мен да се оправям с нея.

Всичко това прилича на кошмар. Идеята, че тя ще се завърне от света на мъртвите и ще измисли този засукан план. За да постигне… какво?

Къртис хвърля тревожен поглед към вратата.

— Брент трябваше вече да се е върнал. Вярваш ли ми, Мила?

— Аз… — Не знам. — Трябва ми време да осмисля това, което ми каза.

— Чуй, от сега нататък ще бъда абсолютно честен с теб. Но трябва да ми вярваш. Щом излезем от тази врата…

От коридора се разнася писък. Пронизителен женски писък.

Дърпам рязко вратата и изскачам навън, болното коляно почти се подгъва под мен, и виждам как Хедър размахва липсващата брадва.

Значи тя е замислила всичко. Тя и Дейл. Брент е застанал на няколко метра от нея с вдигнати ръце, в едната държи отвертката. На чия страна е?

Хедър се завърта и размахва брадвата към мен. Нищо че е антична, може да нанесе сериозни поражения. Вдигам отвертката. Брадва срещу отвертка. Шансовете ми не са големи.

Къртис е някъде зад мен, въоръжен само с голите си ръце.

Защо Хедър размахва брадвата? Къде е Дейл и къде са всичките ножове? Искам да погледна към коридора зад мен, но не смея да отлепя поглед от Хедър. Ще трябва да се доверя на Къртис да ми пази гърба.

Очите на Хедър се забиват във върха на отвертката: „Назад!“.

Кокалчетата ѝ върху дръжката са побелели. Усещам, че ще замахне, ако направя дори най-малкото движение.

Лампите угасват.