Тръпка

49

В настоящето

В ледения коридор е пълен мрак. Всичките ми сетива са се наострили за раздвижването на въздуха, което предшества стоварването на острието.

— Никой да не мърда! — изпищява Хедър.

Отдръпвам се от звука на гласа ѝ, вдигнала ръце нагоре, за да предпазя главата си, макар че не съм сигурна дали ръцете ще ме защитят от острието на брадвата.

Нещо прошумолява зад гърба ми. Подскачам рязко и коляното ме пронизва.

— Пусни брадвата на земята. — Това е гласът на Къртис. Как успява да запази такова спокойствие?

Бутам се в него заднешком и той опипва ръката ми, за да хване отвертката. Да я вземе. Значи все пак му вярвам.

Той ме заобикаля и пристъпва към Хедър. Какво ще ѝ направи?

— Защо ме доведе тук? — проплаква Хедър. — Какво искаш от мен?

Гласът ѝ е изпълнен с отчаяние. Опипвам пространството пред себе си, докато се натъкна на рамото на Къртис. Не искам да я нарани.

— Къртис, не е тя.

— Мила! — предупреждава ме Къртис.

Хвърлям се напред, надявайки се, че преценката ми е вярна.

— Мила, не! — вика Къртис.

Не му обръщам внимание.

— Хедър? — Чувам треперенето в гласа си. — Брент чу някакъв шум, а ти не беше в стаята си.

Тишина.

— Брент? — Отново с треперещ глас.

— Тук съм — гласът му идва отдалеч, — напипах два ключа, но нищо не става. Пак няма ток.

Някой сграбчва раменете ми и отново подскачам.

— Къде е фенерът? — прошепва Къртис в ухото ми.

— Мм, в стаята. На пода до леглото.

— Отивам да го взема — подава ми обратно отвертката, — не мърдай.

Докато той се отдалечава, усещам течение зад гърба си.

— Хедър — казвам аз, — плашиш ни така.

Няма отговор.

— Къртис отиде да си вземе фенера — казвам аз.

Няколко секунди се чува само дишането ни.

Отново течение зад мен и коридорът се осветява. Къртис е застанал на моята врата с фенера в ръка. Хедър се отдръпва към стената, пръстите ѝ са се впили в дръжката на брадвата. Брент е по-нататък по коридора.

Правя крачка напред с протегнати ръце и видимо трепереща.

— Хедър.

Брадвата се изплъзва от пръстите ѝ и пада на земята. Тя също се смъква на пода, ридае с глас.

Брент се превива, държи се за гърдите.

— Хедър, изкара ни акъла.

Бих клекнала до нея, но не мога да се свия. Единственото, което мога да направя, е да сложа треперещите си ръце на раменете ѝ.

— Ела тук — Брент я вдига на крака и я прегръща.

— Намерих… — Хедър се опитва да каже нещо между хлипанията.

— Какво намери? — питам аз.

Тя подсмърча шумно.

— Стая… — и сочи с треперещ пръст надолу по коридора.

— Каква стая?

Хълца твърде силно, за да я разберем. Поглеждам безпомощно към Брент.

— Може ли да ни покажеш? — казва Брент.

Тя потиска хълцането и клати глава. Брент вдига брадвата. И подава отвертката си на Хедър. Къртис се напряга, но не казва нищо. Хедър ни повежда по коридора. Къртис я следва, осветявайки пътя с фенера. Аз куцукам след тях и скърцам със зъби от болка, Брент върви на опашката.

Сенките ни подскачат по стената. Четири фигури. Едната е с брадва.

Надявам се, че батерията на фенера е нова. Хедър свива по десния коридор, минава покрай съблекалнята, където я открих по-рано, и спира пред следващата врата.

Мога да се закълна, че преди това беше заключена. Когато Хедър бута вратата и Къртис осветява стаята, съм сигурна, че никога не съм я виждала.

— Мамка му — възкликва Къртис.