Тръпка

17

В настоящето

Лежа и треперя в тясното легло. Чаршафите са леденостудени. Завила съм се с два юргана, но не стигат. Трябва ми още един. В килера за бельо имаше цяла камара, но не искам да ходя дотам.

Въпросите не ми дават мира, не спират да се въртят из главата ми. Кой ни доведе тук и защо? Може ли някой от приятелите ми да е убил Саския? Или Къртис е прав? Тя е жива и здрава някъде тук, в тази сграда.

Десет пъти скачах от леглото да проверявам резето на вратата. Без телефон нямам представа колко е часът, но ми се струва, че лежа тук от часове. Последният ми часовник се развали, след като го натопих в джакузито на фитнеса. След това не си направих труда да си купя нов — във фитнеса е пълно с часовници по стените, а извън него използвам телефона.

Не мога да заспя. Твърде студено ми е. Слагам възглавницата върху гърдите си, уж да ме стопли, но и това не помага. В стаята е тъмно като в рог. Пристъпвам по дъските, за да стигна до контакта. Ето го. Излизам в тъмния коридор и светвам лампата там.

Коридорът е пуст. Притаявам дъх. Не знам какво съм очаквала да видя. Посред нощ е. Окей, ще грабна юргана възможно най-бързо. Минавам покрай вратата на Къртис, стигам до килера за бельо, протягам ръка. И замръзвам. Вътре има някого. Женски глас. Хедър. И мъжки глас. Но чий?

Залепям ухо на вратата, готова да хукна, ако тръгнат да излизат. Мъжкият глас боботи твърде тихо, за да го разпозная. Едва ли е Дейл, с него може да си говори в леглото. Това е или Брент, или Къртис? Дали е Брент? Дали си говорят за кутията на Пандора?

Но може да е някой друг, например Жулиен. Или някой психопат, който ни е довел тук по неизвестни причини. Сърцето ми ще се пръсне. Искам да се скрия в безопасност в стаята, но Хедър повишава глас, сякаш е разстроена. Да не би той — който и да е — да я заплашва? Инстинктивно притискам дланите си към вратата. Каквото и да мисля за Хедър, тя е жена като мен.

Притискам още по-силно ухо до вратата. Лампата в коридора угасва. По дяволите.

Докато мигам в тъмното, нечия ръка покрива устата ми. Нечии силни ръце ме хващат, отлепват краката ми от пода и ме понасят обратно по коридора. Реагирам инстинктивно, завъртам дясното рамо и удрям силно с десния юмрук по лявата подмишница.

Мъжът изохква. Пуска ме, но аз губя равновесие. Политам и се стоварвам върху него напълно дезориентирана. Зад гърба му се хлопва врата. Излазвам върху него, който и да е той, и опипвам стената за ключа. Ето го.

Лампата светва. Къртис седи на пода, хванал се е за гърдите. В неговата стая сме.

— Какво правиш, по дяволите — шепна аз.

Той не може да говори. Мъчи се да си поеме дъх.

Сърцето ми продължава да блъска. Какъв ужас, това беше много страшно.

Къртис ме гледа втренчено, сякаш не може да повярва колко силно го ударих.

— Стори ми се, че ще отвориш вратата — изхриптява той, — не исках да разберат, че някой ги е видял.

— Нямаше да отворя шибаната врата. Исках да разбера дали си ти, или Брент. Или някой друг.

— Брент е.

— Сигурен ли си?

— Видях ги, как влизат вътре.

Без паника. Не е някой луд психопат. Просто Брент.

Опитвам да изравня дишането си.

— Какво правят там?

— Не знам.

— Да не би да са любовници?

Къртис успява да се усмихне:

— Нямам идея.

Искам да се върна, за да чуя какво си говорят, но се чува щракване и под вратата на Къртис се промъква светлина. Къртис слага пръст на устните си. Затваря се врата.

— Отидоха си — казвам аз.

Къртис се изправя с мъка. Облечен е с термобельо, черна фланелка с дълги ръкави от еластична материя, залепнала по широките му рамене, и тесни черни наполеонки. Червеният белег на слепоочието му пак е изпъкнал.

Аз също съм с термодрехи и тъй като шокът ми поотмина, започвам отново да треперя от студ. Обгръщам раменете си с ръце.

Той смъква юргана от леглото си и ми го подава.

— Благодаря — загръщам се с юргана.

Къртис стои близо до мен, очите му са тъмни:

— Не можах да заспя.

— Нито пък аз.

Стаята му мирише на свежо пране или може би на термобельото му.

Той поглажда врата си с ръка, вперил поглед в устните ми. Когато осъзнава какво прави, отмества ръка от врата си, издърпва втори юрган от леглото и го намята върху раменете си.

— Всъщност, какво има между вас с Брент?

Надеждата се събужда:

— Нищо. Не сме се виждали от десет години.

Той сяда на леглото. Сядам до него, на известно разстояние.

Както безброй пъти досега си представям какво можеше да стане, ако в онази нощ бях направила различен избор. Спомням си каква бях тогава. Мила, лудата глава, суперфокусирана, в суперформа. Бях точно толкова сама в света, колкото съм и сега, но тогава не ми пукаше толкова. Дори не го осъзнавах. Пълна с надежди, вперила поглед в бъдещето, изпълнено със състезания и медали.

Младият Къртис съвсем не беше такъв сваляч, какъвто първоначално си го представях, и остана сам през по-голямата част от онази зима, съсредоточен върху подготовката си. Видях го само с едно момиче, Ясинта Ли, австралийска състезателка, и то не продължи дълго.

Какво ли щеше да стане, ако бяхме тръгнали заедно? Подозирам, че сезонът щеше да има много различен финал. Но точно тогава не го исках. Къртис е от онези мъже, на които се отдаваш изцяло — видях какви бяха отношенията им с Ясинта — и нямаше никакъв начин да съчетая сериозните тренировки със сериозна връзка.

Така или иначе, стореното, сторено. А сега какво? Много ли сме уплашени от миналото, за да имаме бъдеще? Спирам се. Що за фантазии? Минали са десет години. Вече дори не го познавам.

Той гледа косата ми.

— Значи пак стана руса?

— Какво? О, да. — Сигурно му напомням за сестра му, точно както той ми напомня за нея.

Винаги съм се питала как ли му се е отразила загубата. Ако съдя по поведението му, явно емоциите все още са много силни, но дали му липсва? Дали го пробожда сърцето всеки път, когато чуе името ѝ? Или изпитва скрито облекчение — паднал е огромен товар от плещите му. Животът сигурно е много по-спокоен без нейното присъствие.

— Може ли да те питам нещо — казвам аз. — Защо спря да се състезаваш?

— За да продължа, трябваше да ми направят реконструкция на рамото. — Той отклонява поглед встрани. — Но най-вече беше заради майка ми. Исках да бъда по-често край нея. Пък и знаеш, в планината всичко може да се случи. Нямаше да понесе да загуби и мен.

Преглъщам, по-добре да не бях питала.

— Сигурно на вашите им е било много трудно?

— Семейството се разби — казва той тихо. — Майка ми говореше само за това, мислеше само за това. Баща ми години наред правеше усилия да обявят Саския за мъртва. Мислеше, че това ще помогне на мама да го понесе. Обикновено минават седем години, преди да обявят някого за мъртъв „ин абсентия“14, но тя не искаше и да чуе. Бори се в съда, настояваше, че е жива. Изтъкваше плащанията с кредитната карта. Ужасно се проточи, до миналия месец — гласът му се пречупва. — Мама не го понесе добре.

— Толкова съжалявам.

— Тя не е убедена, че е било злополука. Дори нямаше доказателства, че Саския е била на пистите в онзи ден.

— Но Брент и Хедър са я видели горе.

— Казват, че са я видели. — Къртис се вглежда в мен. — Преди десет години те попитах нещо и усетих, че не беше напълно искрена с мен.

Напрягам се.

— Ще те попитам отново — очите му ме изгарят и правя всичко възможно да не трепна. — Знаеш ли къде е сестра ми?

Слава богу — не задава правилния въпрос.

— Не.

— Мислиш ли, че може още да е жива?

— Съжалявам, но не. — Виждам го как се свива малко, но не издава нищо.

— Тогава какво мислиш, че е станало с нея?

Това трябва да е добър знак. Щом ми задава този въпрос, значи предположението ми, че я е убил, е погрешно.

Или продължава да си играе с мен, за да ме отклони от миризмата, която усетих от него?

— Виждам три възможности — казвам аз внимателно. — Станала е злополука, някой я е убил или се е самоубила.

През лицето му преминава болка:

— Но защо ще го направи?

Преглъщам:

— Не знам. Но каквото и да е станало, мисля, че е още тук, под леда.

Къртис ме изучава доста продължително.

— Струва ми се, че мога да отгатвам мислите ти, Мила.

— Саския винаги ги отгатваше.

Устните му потрепват:

— Наистина ли?

— Аз обаче никога не успях да разчета нейните. Нито пък твоите.

Усмивката му се разширява:

— Хей, казах, че знам какво мислиш. Не съм казал, че те разбирам.

Мисля, че говори за това, че тогава избрах Брент, а не него. Слава богу, никога не ме попита защо и аз никога не му го обясних, защото, за да го обясня, трябваше да призная какво изпитвах към него.

И още изпитвам. От тази негова усмивка усещам пеперуди в стомаха. Кара ме да искам да отметна юргана и да скоча в скута му. Само че нямам никаква представа какво изпитва той.

А в момента още по-малко, когато мистерията на кутията на Пандора тегне над нас.

Изглежда ми много по-спокоен сега, затова ще го попитам за тайните от листчетата. Сигурно и той мисли за тях. Освен ако сам не ги е написал.

— Мислиш ли, че трябва да приемаме кутията на сериозно?

Той ме поглежда остро:

— Във всеки случай някой е положил доста усилия.

— Но кой?

— По дяволите, това легло е толкова неудобно — той измъква възглавницата и я напъхва зад гърба си. — Не знам. Знам само, че ако някой е убил Саския, ако наистина е била убита, не той стои зад кутията на Пандора.

Има логика. Ако някой я е убил, едва ли ще иска да го разгласява.

Той барабани с пръсти по матрака:

— Но защо ще организира цялата тази работа? Да ни събере всичките, да ни затвори тук и да ни накара отново да преживеем онази зима. Това се опитвам да проумея.

— За да може убиецът да си получи заслуженото, какво друго?

Разбира се, най-очевидното обяснение е, че Къртис го е организирал, както каза Брент. Семейството ѝ отчаяно иска да разбере какво е станало с нея и има финансовите възможности да го направи.

— Ами ако е изнудване? — казва той, нагласявайки възглавницата зад гърба си. — Някой подозира, че един от нас я е убил, и сега се опитва да ни изнудва за пари.

— Окей… не бях се сещала за това. — Краката ми са ледени. Прибирам колене до гърдите си, за да мога да ги завия с юргана.

Осъзнавам, че сините очи на Къртис следват всяко мое движение.

— Ти мислиш, че аз съм го организирала — казвам аз. Той се усмихва, за да смекчи обвинението. — Или Брент.

Ето че с него сме в едно легло, сценария, който си представях, откакто приех поканата да дойда тук, но кутията на Пандора изключи всяка възможност за романс.

— Поне не смяташ, че аз съм я убила — казвам аз.

Чертите на лицето му се изопват:

— Ако някой я е убил, смятам, че е бил Дейл или Хедър, или са го направили двамата заедно.

Побутвам го леко, за да омаловажа обвинението, което ще му върна:

— А пък аз тъкмо си мислех, че може да си ти. — Щом му го казвам, значи му вярвам, нали така? Дано да не ме разбере погрешно.

Къртис се разсмива глухо.

— Каква безумна идея.

Дали? Вярвам ли му? Не съм сигурна.

Смехът му замира. Той поглежда към лявата си ръка и я дръпва от матрака като попарен.

— Мила — гласът му е сподавен, — влизала ли си в тази стая и преди?

— Какво? Не. Е, докато претърсвахме, може и да…

Той се е вторачил надолу към мястото, където беше ръката му. Осъзнавам какво гледа. Шокирана, посягам да го взема.

— НЕ! Не го пипай!

Отдръпвам ръката си. Там, накрая на матрака, където е била възглавницата, има кичур руса коса, гладко отрязана, сламеноруса.

Ледена тръпка преминава през тялото ми. Къртис навежда глава, за да я проучи, навежда се толкова ниско, колкото е възможно, без да я докосне. И ме поглежда с невиждащи очи.

— Не е моя — гласът ми трепери, — по-светла е.

Дали някой не се опитва напълно да го побърка?

Или може би е прав? Може ли тя наистина да е някъде тук? Но защо не обяви присъствието си, особено на брат си, когото не е виждала от толкова отдавна? Сърцето ми препуска. Идеята, че може да отворя вратата и да я видя, е направо ужасяваща.

Опитвам се да мисля:

— Никой не би могъл да знае предварително, че ще избереш точно тази стая.

Или пък има коса под възглавниците във всички стаи? Преглъщам и си отбелязвам наум, като се прибера, да проверя и под моята възглавница.

Къртис гледа втренчено косата, ужасен и смаян.

— Излизал ли си въобще от стаята? — питам аз.

— М-м. Един път. Не, два пъти. — С мъка изговаря думите. — Отидох долу да проверя кабинката. Да. Да видя дали там има някой. И после чух гласовете. Брент.

Не е напълно последователен. Също така почука на вратата на Брент, когато аз бях вътре, но го е забравил.

Ако някой се опитва да го извади от релсите, се справя доста добре.