Тръпка

30

Десет години по-рано

Изпращам есемес на Къртис:

Как е Ясинта?

Счупена бедрена кост. Закараха я в Гренобъл.

Много съжалявам.

Клетата Ясинта. Сезонът ѝ приключи.

Прекарвам будна половината нощ, като обмислям дали да кажа на Къртис за ролята на сестра му в злополуката. Почти съм сигурна, че черният предмет, каквото и да беше това, дойде от ръката на Саския. Но не мога да се закълна, стана толкова бързо. Може просто вятърът да го е отвял покрай нея. И дори да е неин, може да го е изпуснала случайно. В червата си усещам, че го пусна нарочно, но дори и тя може да е искала само да разсее Ясинта и да я откаже от трика.

Така или иначе, нищо няма да постигна, като кажа на Къртис. Саския ще каже, че е било случайно, пък и контузията вече е факт. Дано да ѝ послужи за урок.

На пайпа на следващия ден не мога да се освободя от мисълта за злополуката. Всеки път, като се приготвя да скачам, се оглеждам да видя къде е Саския и дали няма да подхвърли нещо и на мен.

Окей, качва се с влека. Значи съм в безопасност. Поеми си дъх. Хайде, съсредоточи се!

Тъй като до Британското остават само десет седмици, се отказах от идеята да опитвам криплър, засега. Беше страшно дори да гледам Брент да го прави. Сега се мъча да набирам височина, затова се спускам все по-отвисоко. Разбира се, Саския го забеляза и прави същото.

Този път се засилвам от двайсет метра и почти губя контрол по стената. Първият ми отскок ме изхвърля по-високо от очакваното, размахвам ръце като луда, за да запазя равновесие, и някак си се приземявам. Заклащам се още няколко пъти от скоростта и на последния отскок правя не съвсем чисто завъртане. Буксувам и спирам, изненадана, че още съм на крака.

Брент се засилва отвисоко. Каква агресивна линия, нищо чудно, че излита толкова нависоко. Броя ротациите след последния отскок. Едно, две, три. Може би. Върти се толкова бързо, че е трудно да ги преброя.

— Това май беше 1080°? — казвам аз, когато той спира до мен.

Той се ухилва:

— Да. Опитвах за 1260°, но карай да върви.

— Беше много високо. Не те ли е страх?

— Само когато те гледам.

— Млъкни.

— Сериозно ти казвам. Беше почти на ръба на последното пускане. Дай малко по-кротко, а?

— Какво? Точно от теб не го очаквах.

— Извинявай. Отивам да си взема нещо за ядене. Искаш ли…

— Не.

Той се запътва към раницата си.

Одет спира край мен:

— Добре ли си?

Изпухтявам:

— Брент току-що ми каза да карам по-кротко. Какъв лицемер.

— Не е лесно да караш с някого, който не ти е безразличен. Но двете неща трябва да се разделят. Иначе… Дърпа те надолу като котва.

Абсолютно вярно. А може ли човек да прави големи трикове с котва на краката?

— Пак ли се качваш? — пита Одет.

— Не. Ти върви. Трябва малко да се съсредоточа. — Искам да гледам Саския и да видя откъде се пуска.

— Окей — казва Одет, — стискай ми палци. Ще опитам моето задно обръщане.

Вчера я видях да го прави на батута.

— На добър час — извиквам след нея, докато се отдалечава.

Дейл е седнал на снежния насип, сърба „Смаш“. Съжалявам, че въобще го опитах. Вече го намалих до една бутилка на ден, но целта ми е да го спра съвсем. Като си създадеш навик да не спиш достатъчно, е много трудно да го пречупиш. Мисля, че имам нужда от по-силни приспивателни.

Ето я и Саския. Напрягам се да видя. По дяволите — тя тръгва от още по-високо. Обръщам глава, когато минава покрай мен на път към влека. Веднага след нея идва Къртис. Каквото и да е станало с рамото му, явно няма да го спре.

— На последното завъртане трябва да направиш тейлграб20 — извиква той на Брент, докато ме подминава. — Сигурно ще можеш да го задържиш и по-дълго.

Миналата година Къртис беше пръв в британската ранглиста, Брент е втори, но по начина, по който се спуска тази година, може да си разменят местата.

Не разбирам защо Къртис му помага? Дори и да смята, че има нещо необичайно в това, Брент не го показва. Само кима съсредоточено и отхапва от ябълката си.

Догонвам Къртис и се мятам на копчето до него. Искам да разбера каква игра играе.

— Мислех, че си в болницата — казвам аз.

— Ясинта не искаше да пропускам тренировката — отговаря той.

— Как е тя?

— Не е много добре. Щом ѝ разрешат да лети, ще се прибере у дома. Много лошо счупване.

— Ужасно. Как е рамото ти?

— Прегледаха ме, докато бях в болницата — усмихва се пресилено, — удобно съвпадение, нали?

— Какво казаха?

— Не е толкова зле.

Което значи, че страхотно го боли, но не достатъчно, за да го спре да кара.

Кимам по посока на Брент:

— Мога ли да те попитам нещо? Защо го правиш?

— Какво?

— Помагаш на Брент.

Мълчание.

— Момчето има топки — казва той накрая.

— Да, но се състезаваш срещу него.

Той свива рамене:

— Предполагам, че така я играя тази игра.

— Той помага ли ти?

— Да, обсъждаме триковете.

— Играеш играта доста по-различно от сестра си. — И по-различно от мен, помислям си аз, но не го казвам.

Челюстите му се стягат:

— Надявам се.

Очилата ми пак се замъгляват. Стискам копчето между краката си, издърпвам ръкавицата и бъркам в джоба за кърпа:

— Имаш ли кърпа за очила?

— Заповядай.

Някой си е изпуснал очилата по средата на влека. Протягам се да ги взема. Бордът се изплъзва под мен.

Къртис ме сграбчва през кръста:

— Държа те.

По дяволите. Колкото и да се преструвам, че не ми пука за него — пука ми. Повече от всякога:

— Благодаря.

Беше грешка да взимам влека с него. Трябва да се фокусирам. Почти сме стигнали до върха. Поемам си дълбоко въздух, опитвам се да проясня ума си.

— Добре ли си? — пита Къртис.

Усмихвам се:

— Да, опитвам се да скачам по-високо от сестра ти.

— Забелязах. — Той не се усмихва.

— Нека позная. И ти ще ми кажеш да успокоя топката.

— Кой ти го каза?

— Брент.

— Не. Дерзай. Само… пази си гърба, когато си край сестра ми, окей?

Взирам се в него:

— Какво искаш да кажеш?

Той стиска устни, сякаш съжалява, че въобще е казал нещо.

Ще ми се да ми обясни. Мисля си за предишното му предупреждение. Беше казал на Брент да я държи под око. Може би Саския е правила и по-лоши работи от противните номера, които ми погоди? Възможно ли е да е наранила някого?

Край, точка. Ще я предизвикам.

Тя се закопчава на върха, отивам право при нея.

— Може ли да поговорим?

Изглежда изненадана.

— Разбира се.

Откакто бутна борда ми в онази пукнатина, почти не сме разговаряли. Докато се закопчава, Къртис поглежда към нас. Оглеждам се къде можем да отидем, за да не ни слушат.

— Искаш ли да се спуснем до седалковия лифт? — казва тя.

— Добре, чудесно — казвам аз.

— Къде отивате — извиква Къртис, когато тръгваме в обратна посока.

— На седалката! — викам аз.

Със Саския се спускаме по червената писта, която сега е пуста. Двете бяхме тук преди месец, когато още си мислех, че сме приятелки. След всичко, което направи, никак не ми е приятно да си го призная, но ми липсва да караме заедно.

Над една бабуна тя прави половин завъртане. Засилвам се след нея и правя 360°. Тя вижда, прави същото и изскача отстрани на пистата. Аз опитвам 540° и падам. Тя се смее.

Хората смятат, че ако си жена състезателка, още повече когато си сред други жени, не е готино да си много надъхана. Забелязвам го дори у Одет, усещам, че и аз се мъча да прикривам състезателния си хъс. Но със Саския мога да дам воля на спортната си злоба. Тя въобще не се страхува да бъде себе си и това ми помага и аз да не се страхувам. Колкото и да ме вбесява, в нейната компания се чувствам такава, каквато съм в действителност.

Защо не можем да бъдем приятелки? Сигурно щеше да е възможно, ако участвахме в отборен, а не в индивидуален спорт. Или пак щяхме да се състезаваме помежду си просто защото така сме устроени?

Стигаме до края на седалковия лифт, едва си поемаме дъх.

Няма опашка, затова заставаме направо под колелото и изчакваме седалката. Беше такъв кеф, че искам да го повторим. По дяволите. Сега трябва да я питам за злополуката.

Тройната седалка се завърта към нас. По-рано валя лек снежец и черната облегалка изглежда като посипана с пудра захар.

— Хей! — извиква някой.

Обръщаме се.

Къртис се спуска по пистата към нас.

— Чакайте ме!

Саския ме дърпа за ръкава:

— Давай.

Поколебавам се, но Саския ме тегли напред и седалката ни подхваща.

— Ще се видим на върха — извиквам на Къртис.

Саския не е спуснала предпазната преграда, затова се протягам нагоре.

— Чакай — казва тя, — първо да си сваля якето. Изпотих се.

Оставям преградата вдигната и се облягам назад. Денят е топъл. Още сме в началото на февруари, но се усеща като пролет. Саския връзва якето си около кръста и се обляга до мен.

Къртис изсвирва пронизително от долната седалка.

Обръщам се:

— Какво?

— Предпазната преграда!

— Какво му става — мърмори Саския.

Свалям преградата, тя щраква и притиска бедрата ни. Обръщам се към Саския. Да приключим с този въпрос.

— Какво подхвърли вчера пред Ясинта?

За мой ужас, тя се разсмива:

— За това ли искаше да говорим?

Наблюдавам я и се надявам, че смехът ѝ прикрива изненада, а не радост, че е провалила сезона на Ясинта.

Тя бърка в джоба си и изважда парче черен плат.

— Това ли имаш предвид?

Забелязвам марката в ъгъла — бялата светкавица на „Електрис Айуеър“. — Хей, това е моята кърпа за очила.

— Намерих я в пайпа, където падна клетата Ясинта. Изпусна я точно пред нея.

— Ти я изпусна! — казвам аз.

Тя пак се разсмива:

— Защо ще изпускам твоята кърпа?

Зяпвам. Това, което направи, причини тежката травма на Ясинта и въпреки това няма и следа от угризение. Напротив, сякаш дори е доволна от резултата.

— Не мога да повярвам. Ти сигурно си… — Направо съм без думи. И как, по дяволите, се е докопала до кърпата ми?

Тя поглежда през рамо към брат си на долната седалка:

— Твоята дума срещу моята дума. Ако си мълчиш, и аз ще си мълча. На кого мислиш, че ще повярват?

Току-що видях как Къртис трепери над сестра си. Преди ми каза да внимавам с нея, но ако се стигне дотам, по всяка вероятност ще ѝ повярва. Кръвта вода не става. Все пак става дума за моята кърпа за очила.

Тогава се сещам за есемеса, който му изпратих вчера. Толкова съжалявам. Може лесно да се изтълкува като чувство за вина. Приятелството ми с Къртис значи толкова много за мен. Дори ако Саския каже, че съм изпуснала кърпата неволно или пък е било глупав номер, знам, че никога няма да ми прости, че съм счупила крака на гаджето му.

Саския пъха кърпата обратно в джоба си:

— Ще я запазя за доказателство.