Тръпка

29

В настоящето

Бъхтя се по пистата нагоре към бараката на влека, забила поглед в якето на Дейл. Надявам се, че греша за него. Така или иначе сме трима срещу един. Нищо не може да направи.

Отнема ни по-дълго, отколкото съм очаквала. Забравила съм колко трудно се гази през дълбок сняг. Къртис оре напред, вече почти е стигнал до бараката. Поглеждам надолу към сградата на Панорамата. Хедър още е там.

— Къде се пързаля минатата зима — пита Брент.

— Не съм се пързалял — казва Дейл. — С Хедър бяхме много заети да организираме бизнеса.

— И как върви?

Той се поколебава за миг:

— Всъщност трудно. Едва си покриваме разходите.

Окей, очевидно Дейл е закъсал с парите. Къртис спомена за изнудване. Затова ли е този уикенд? Възможно ли е цялото събиране да е отчаяна схема, измислена от Дейл, за да измъкне пари от всички нас?

Ами ако не можем или не искаме да платим? Какво ще направи Дейл тогава?

Къртис стига до бараката и изчезва вътре. Поне вратата е отключена. Трепвам, защото си спомням, че идеята да дойдем тук беше на Дейл. Гледам го нервно, надявайки се, че няма да предприеме нещо.

Когато стигаме до бараката, Къртис се появява отвътре. С разярен вид на убиец. Държи нещо в ръка — лист хартия.

На листа има две думи. Изписани ясно с главни букви, точно като тайните в кутията на Пандора.

ИГРАТА ПРОДЪЛЖАВА.

През тялото ми преминава гърч:

— Какво е това…

— Знам какво е — казва Къртис.

— Какво? — пита Брент.

— Казвахме си го със Саския — отвръщам аз.

— Оо, я стига — казва Дейл. — Сериозно ли го мислите? Не е възможно да е тя.

Къртис пристъпва към него.

— Защо си толкова сигурен?

Дейл вдига ръце:

— Просто не е логично. Знам, че ти е сестра, пич, но спри и се замисли за една секунда. Като например, къде се е крила през цялото това време? — Той поглежда към Брент за помощ. — И защо ще иска да ни размъти мозъците по този начин?

Къртис ни подминава и вдига очилата на челото си, очите му обхождат пистите, сякаш я търси.

— Предполагам, че не откри радио? — извиква Дейл след него.

Къртис не отговаря. Присвива очи, за да вижда по-надалеч и продължава да се изкачва нагоре за по-добра видимост.

Дейл просъсква вбесен и се насочва към бараката.

Обръщам се към Брент:

— Ти какво мислиш? Има ли някакъв шанс…

— Не. Не е тя. — Изстрелва отговора моментално, точно както последния път, когато споменах тази възможност. И това леко ме смущава. Защо е толкова сигурен? Откъде знае? Освен ако…

— Тогава кой е? — Наблюдавам лицето му, поне каквото се вижда под очилата.

— Вече ти казах — отговаря той с равен глас, — трябва да е Жулиен.

— Наистина ли го мислиш?

— Кой друг? Беше се побъркал по нея онази зима. Сигурно мисли, че някой от нас я е убил и иска да ни накаже за това.

— Но защо ще чака десет години?

Брент мълчи.

Движение долу по пистата привлича вниманието ми. Какво…? Прикривам очи от слънцето. Панорамата си е там тиха и неподвижна. Главният изход е скрит от погледа от най-високия скок, така че оттук не можем да видим Хедър. Поглеждам към небето. По-скоро към сянката на облака над нас.

Дейл излиза от бараката с празни ръце:

— По-добре да слизаме.

Той гледа надолу по пистата към Панорамата. Може би най-после се е сетил, че е опасно да оставя Хедър сама.

Брент оглежда скоковете, явно вече обмисля линията си.

Къртис се връща. Хвърля един последен поглед на листа и го напъхва в джоба си:

— Закопчавайте се.

Студеният въздух звънти от щракането на автоматите. Звукът събужда хиляди спомени и усещам възбудата в тялото си. Затягам автоматите и за първи път от десет години се чувствам жива. Само за минута ще прогоня всичката тази гадост от ума си.

Къртис се спуска по най-горния скок и излита във въздуха.

Брент възкликва: „Давай!“.

Аз тръпна от страх — истински страх. Някои хора вземат хапчета, за да изпитат това чувство, и сигурно така е по-безопасно, но аз винаги съм предпочитала да го постигам чрез спорта. Потеглям. Бордът ми съска по леда, набира скорост. Вятърът блъска лицето ми, грейката плющи около бедрата ми. Адреналинът във фитнеса не може да се сравнява с това.

Стигам до края на рампата и политам напред. Докато летя във въздуха, изпитвам познатото и толкова сладко усещане на потъване в стомаха. Грабвам ръба на борда и натискам с предния крак. Инди. После го пускам и се приземявам меко.

— По-кротко, Мила — предупреждава ме Къртис, когато спирам зад него.

— Бях щастлива за миг — казвам аз, — защо трябва да ми го разваляш?

— Тук сме съвсем сами, ако нещо се случи, сме загубени.

Адреналинът блъска в главата ми.

— Ти да не би да караш по-кротко.

— Аз все още карам редовно. А ти ми каза, че не.

— Това е като карането на колело, не се забравя…

— Боже, толкова приличаш на сестра ми… в някои моменти.

Сигурно е забелязал лицето ми.

— Така де, не си въобразявай, че ако си счупиш нещо, ще дойде хеликоптер.

— Давам си сметка.

Къртис поглежда нагоре към Дейл и Брент, които са клекнали над борда на Дейл, занимават се с автоматите, и понижава глас:

— Защо не им каза за картата?

— Не знам.

Къртис ме гледа замислено:

— Наистина ли… — Внезапно отваря уста от почуда.

Обръщам се и виждам Брент да се върти във въздуха, хванал ръба на борда с главата надолу. Приземява се с трясък, спира рязко, изпръсква ни със сняг. На лицето му грее огромна усмивка. Ръкопляскаме. Това най-после е онзи Брент, когото познавах.

— Не се пресилвай — извиква му Къртис.

— Не ме учи как да се спускам, брато.

— Само аз ли си давам сметка какво става — вика Къртис, очевидно изгубил търпение. — Ако нещо се случи с един от нас, ще засегне всички ни.

Точно в този момент Дейл прелита във въздуха и извърта луд корк.

Къртис отчаяно вдига ръце:

— Оо, по дяволите!

Разбирам го — тук е опасно — но в сградата на Панорамата не беше по-малко опасно, особено като се нахвърлиха един върху друг. По-добре да изпуснем парата за няколко минути, преди да потеглим по дългия път към курорта.

Продължавайки да мърмори, Къртис се спуска до следващия скок. И прави небрежен бекфлип.

Окей. Това е моят шанс да бъда лудата глава, която бях преди. И може да е последният ми шанс да направя бекфлип, защото не знам дали някога отново ще стъпя на снега. Брент наглася очилата си зад мен. Не му казвам какво се готвя да опитам, защото няма да му хареса.

Дейл вика отдолу:

— Къде е Хедър?

Прикривам очи от слънцето, напрягам се да видя. Няма я там.

— Може да ѝ е станало студено и да е влязла вътре.

— ХЕДЪР! — Викът на Дейл отеква в планината.

Той се засилва надолу, подминавайки всички скокове.

— По-добре всички да слезем — казва Брент.

Двамата с Къртис се спускат след Дейл.

Поглеждам скока. Дейл вече е при сградата, сваля сноуборда. Знам, че трябва да се откажа, но ще ми отнеме само няколко секунди. Скоро ще се върна у дома, където ме чака все едно и също, а сега имам тази малка възможност.

Засилвам се надолу, разчитайки, че мускулната памет ще ми подскаже движението. Когато стигам до точката за отскок, се навеждам назад и силно се сгъвам, за да съм сигурна, че ще успея да превъртя тялото си. Когато политам към земята, осъзнавам, че съм се превъртяла твърде много. Ще кацна върху опашката на борда. В отчаяно усилие да го коригирам, се навеждам напред. Носът на борда се забива в снега и рязко спира. Горната част на тялото ми продължава да се върти, но краката ми не помръдват, застопорени в автоматите.

Жестока болка разкъсва сгъвката на коляното. За един миг не усещам нищо друго. Сграбчвам го. Когато светът наоколо отново идва на фокус, виждам, че Брент и Къртис са се навели над мен, задъхани.

— Какви са пораженията? — пита Къртис.

Едва говоря:

— Мисля, че е коленната връзка — точно така паднах, когато я скъсах последния път.

Къртис поглежда към сградата. Дейл не е там. Сигурно вече е влязъл вътре.

— Тръгвайте — казвам аз, — ще ви настигна.

— Искаш ли помощ? — пита Къртис.

Въртя глава и се мъча да се изправя. Предпазливо прехвърлям тежестта върху болния крак. Прерязва ме болка. Прехапвам устна, за да не извикам. И двамата се протягат към мен.

— Ще се оправя — казвам аз, — просто тръгвайте.

Къртис избухва:

— Защо никога не позволяваш да ти се помогне?

Двамата с Брент се спускат към Панорамата.

Само това ми липсва — да се нахвърля върху мен:

— Ти да не би да позволяваш? — извиквам след него.

Използвайки борда вместо патерица, куцукам след тях. Горещата болка в коляното се превръща в свирепо ужилване, щом пренеса тежестта върху него. Потисни болката. Успявала си и преди.

Когато стигам при тях, Къртис и Брент вече са успели да съблекат якетата и да се преобуят. Подпирам борда до останалите на стената.

Дейл изскача от сградата:

— Не мога да я открия.

— Провери ли във вашата стая? — казва Къртис.

— Не е там — Дейл е като обезумял. — Някой от вас видя ли я да влиза вътре? Сигурно е пропаднала в някоя пукнатина.

Споглеждаме се. Златното правило на ледника? Никога не сваляй борда. Когато си на борда, тежестта се разпределя върху по-голяма повърхност. Без борд рискът да пропаднеш в някоя пукнатина се увеличава многократно. Когато се катерехме нагоре, се придържахме към линията на влека, знаейки, че допреди няколко месеца лифтаджиите са запълвали пукнатините. Но Хедър няма никаква представа за това и за разлика от нас, няма въжета или предавател.

— Ще огледам наоколо. — Дейл се насочва към гаражите на снегорините.

— Ние ще огледаме вътре — извиква Къртис след него.

— Справяш ли се, Мила — пита ме Брент.

— Да.

Къртис гледа как се мъча да си сваля обувките, без да каже и дума. Виждам, че едва се сдържа.

— Няма нужда да ме чакаш — казвам му аз.

— Добре — отвръща Къртис. — Брент, ти провери горния етаж, аз ще проверя този. Сигурен съм, че е някъде тук.

— Ще бъда в стаята си — извиквам след тях.

Сграбчвам шепа сняг и го притискам към коляното. Край вратата е струпана всякаква екипировка. Ровя из ръкавиците, очилата и въжетата, за да си намеря обувките. Ето ги. Чорапите ми са подгизнали, но стискам зъби и куцукам вътре. Трябва да вдигна крака нависоко.

Завивам по коридора към стаите. Къртис сигурно току-що е минал оттук, защото лампите още светят. Надушвам въздуха и стомахът ми се свива. Мисля, че пак усетих парфюма на Саския.

Сетивата ми са изострени. Зад мен има някой.

Обръщам се толкова бързо, колкото ми позволява коляното, но там няма никого. Уплашена, куцукам напред. Малко ми остава. Нямам търпение да се скрия зад заключената врата. Шумолене отзад ме кара отново да се обърна. По дяволите, много боли. Хващам се за коляното. Но коридорът е празен.

— Ехоо — викам аз.

Трополене на крака от горния етаж. Сигурно това съм чула. Брент е горе. Тази сграда си прави номера с мозъка ми. Продължавам покрай стаята на Брент и килера за бельо.

Светлината угасва. Пълен мрак. Мразя този тъп изключвател. Къде е шибаният ключ? Още притискам леда с една ръка, с другата опипвам стената. Ледът се топи и капе навсякъде, подът става хлъзгав, но точно в този момент не бива да падам. Пълзя напред в тъмното пипнешком. Тук някъде трябва да има ключ.

Зад гърба си усещам течение. Май че се отвори врата? Обръщам се и се напрягам да видя в тъмнината:

— Ехоо?

Има ли някого с мен в коридора? Пръстите ми пляскат по стената. Ето го!

В мига в който лампите светват, нещо изчезва зад ъгъла. Сподавям дъх.

Не съм го видяла. Не може да съм го видяла.

Изглеждаше като проблясък на светлоруса коса.