Тръпка

6

Десет години по-рано

Саския е прехвърлила ръка през рамото ми, сякаш вече сме първи приятелки. Ухае на парфюм, замайващ и екзотичен; не е гримирана, с изключение на виолетовата очна линия, която прави очите ѝ още по-сини.

Шест момичета сме в едно сепаре в бар „Глоу“. Нямах представа какво да облека тази вечер. Саския ми прилича на момиче, което обича да се гласи за случая, но не ми пука, навън е минус десет. Затова намъквам едни тесни джинси и два пуловера и съм готова да изглеждам като глупачка, но момичетата на масата, повечето от които са французойки, също са с джинси и пуловери и всички сме все още със сноубордистките си якета. Мои хора са.

Мястото е претъпкано. Не си падам много по обстановката. Дойдох тук да тренирам, а не да се забавлявам. Винаги ми е било странно как някои посетители на ски курортите прекарват повече време в баровете, отколкото по пистите. Макар че бар „Глоу“ е единственият бар в селището.

Групата на сцената изпълнява калпав пънк рок.

Саския се надвиква с шума:

— Мила, за сезона ли си тук, или само за Британското?

— За сезона — казвам аз. — А ти?

— И аз.

Усещам нервни тръпки в стомаха. Цяла зима ще тренирам рамо до рамо с моята съперница. Мога да следя напредъка ѝ, но обратното също е вярно. Оглеждам тесните ѝ рамене и хълбоци. С пет-шест сантиметра е по-ниска от мен, но на халфпайпа височината не е предимство — по-ниският център на тежестта помага за равновесието. Що се отнася до силата обаче, аз съм с предимство. Ще ми се да видя какво прави във фитнеса. За да се спуска като днес, трябва да има невероятно силна долна част на тялото.

— Имаш ли спонсори? — пита тя.

— Имам.

Тя мълчи в очакване.

— Сноуборд „Маджик“. Дрехи „Бонфайър“. Очила „Електрик“. — Също и марка мюсли закуски, но няма да я споменавам, за да не се разсмее. Моят малък „Фиат Уно“ е натъпкан догоре с тези закуски и вече ми се повдига от тях, но поне няма да гладувам. Спонсорират ме само с продукти — изпращат ми разни неща. Тренировките сама си ги финансирам, доколкото мога, но това също няма да ѝ го казвам. — Преди две години имах друг спонсор за екипировката, но ме зарязаха, когато си разбих коляното.

— И на мен ми се случи — казва едно от момичетата.

Досега всички говореха на френски, но когато седнах при тях, преминаха на английски.

— Трябва да си застраховаме краката — казва друго момиче, — също като футболистите.

— Знаете ли, че Марая Кери е застраховала краката си за един милиард? — казва Саския.

— Пък Дженифър Лопес си е застраховала задника — добавя някой.

— Кога ли ще им се случи да паднат? — питам аз. — Ще ми се и аз да можех да си застраховам задника.

Всичките започваме да обсъждаме коя част на телата си бихме застраховали.

Сервитьорката донася още една табла с шотове. Подава една чашка на Саския, а тя я подава на мен. Нямах намерение да пия тази вечер, но е трудно да откажа. Всичките тези момичета ще се състезават утре в Лю Роше Оупън, но пият. Саския черпи. Чакам ги да обърнат чашките, обръщам и моята. Викаме в един глас „Наздраве“, привличайки учудените погледи на момичетата от съседното сепаре, които са германки или може би швейцарки, и вероятно също ще се състезават утре, защото никоя от тях не пие.

Две момчета се залепят на нашата маса, единият тъмнокож, другият с руси раста плитчици. Познавам ги отнякъде.

— Кой е това? — пита тъмнокожият, гледайки към мен.

Лондонски акцент.

— Разкарай се — казва Саския.

Двамата се отдалечават към бара. Чакай, това са Брент Бакши и Дейл Хан. А Саския просто ги разкара!

След тях се появява Къртис. Хвърля ми ослепителна усмивка, кимва на сестра си, намръщва се при вида на чашките и се отправя към масата на момчетата — разпознавам още лица от DVD-то за сноубордисти — и им стиска ръцете. В света на сноуборда Къртис и Саския са кралски особи. Родителите им, Пам Бърнийдж и Ант Спаркс, са пионери в този спорт, и както изглежда, те познават всички тук.

До мен седи Одет Голин, бронзова медалистка в Х-игрите. Тя е момичето със зеленото яке. Късата ѝ кестенява коса се извива изпод шапката „Росиньол“. Опитвам се да прикрия смущението си, но всъщност тя се държи много мило. Разбирам, че и тя е тук за целия сезон, другите момичета са само за състезанието.

Навеждам се към нея.

— Момчетата плашат ли се от теб? Искам да кажа, толкова си добра, сигурно се плашат?

Одет махва с ръка:

— Пфу.

Ще ми се групата да спре да вдига такъв шум. Ще прегракна от викане:

— Миналата година ходех с един швейцарски сноубордист, който ме заряза, защото го бих на канадска борба.

Момичетата се разсмиват.

— Пред всичките му приятели — добавям аз.

Одет ми дава пет. Май водката си казва думата. Обикновено никога не се отпускам така, още по-малко пред хора, с които току-що съм се запознала, но е приятно да го споделя. Чак сега си давам сметка колко съм била наранена. Стефан беше професионален състезател по сноуборд крос и никога не ме изчакваше на пистата, но аз обичах да карам с него, защото трябваше да се напъна докрай, за да не го изпусна от погледа си.

— Трябваше да го пратиш във фитнеса — казва момичето отсреща.

— Или да му наемеш личен треньор! — добавя друго.

— Или да го натъпчеш със стероиди!

Идеите стават все по-нелепи. Това е съвсем ново усещане за мен, да съм част от група с такива готини момичета. У дома срещите ми с приятелки са истинско мъчение. Обичат да говорят единствено за мода или за знаменитости. Много по-добре се чувствам сред приятелите ръгбисти на брат ми и техните грубовати шеги.

Донасят още водка. Колко станаха? Вече не ги броя. Рядко пия — нямам време от работа и тренировки — и никога преди състезание, но другите момичета продължават да пият, някои дори комбинират с бира, така че обръщам чашката и я тропвам на масата.

Германките в съседното сепаре ни обсъждат и мисля, че Саския цели точно това. Нещо като демонстрация: вижте ни, че сме достатъчно яки, да пием тази вечер и да ви бием утре. Което може и да е вярно, ако си Одет Голин, но далеч не е вярно за мен. Но не бива да излагам групата.

Къртис се приближава и казва нещо в ухото на Саския. Не мога да чуя от музиката, но мисля, че ѝ казва да спре да пие. Тя махва с ръка, не иска да слуша, и Къртис се връща навъсен на масата си.

— Боже, колко е досаден — казва тя.

— И моят брат е супердосаден — казвам аз. — Колко по-голям е от тебе?

— Две години.

— Точно колкото брат ми.

— Аз пък имам двама по-големи братя — казва Одет.

— Клетата — казва Саския и всички се смеем.

— Карат ли сноуборд? — питам аз.

— Не, ски състезатели са — казва Одет. — И аз бях скиорка. Смених ските със сноуборда, когато бях на четиринайсет.

— Тук ли са, в Лю Роше? — питам аз.

— Не, ще изкарат зимата в Тинс. Била ли си там?

Започва дълъг разговор за това, кой къде се е пързалял.

Когато Саския отново се отправя към бара, виждам, че с Къртис имат сериозна разправия. Джейк не би се осмелил да ми казва какво да правя. Това го изяснихме още преди години.

Саския се връща с още чаши. Докато ги обръщаме, групата започва да свири парчето на „Килърс“ „Някой ми каза“.

Саския скача:

— Обожавам тази песен.

Останалите я следваме на дансинга и изведнъж целият бар е на крака, всички танцуват и телата се блъскат в тясното пространство. Леко се клатушкам. От години не съм се напивала така. Преди да си легна, трябва да изпия тонове вода.

Леко замаяна, се запътвам към тоалетната. Докато се препъвам образно към масата, една ръка ме подхваща под мишницата. Къртис.

Псувам наум. Краката ми вече притреперваха, сега и гласът ми притреперва:

— Благодаря.

Очите му блесват:

— Както ти казах по-рано, можеш да паднеш върху мен, когато поискаш.

Напъвам се да не се изчервя и кимам към бутилката „Евиан“ в ръката му.

— Сигурно тук си единственият, който не пие.

— Не пия, когато тренирам. Обърква ми времето за възстановяване.

Поглеждам към нашата маса. Пристигнала е още една табла с водка. Ужас.

Къртис проследява погледа ми.

— Мисля, че вече ти стига.

— Моля? — казвам аз. — Ако имах нужда от съвет, щях да го поискам.

За какъв се мисли? Да казва на малката си сестричка колко да пие, си е негова работа, но мен дори не ме познава. Заклащам се към бара. Не мога да оставя Саския цяла вечер да ми плаща пиенето. Очевидно може да си го позволи, но не желая да се възползвам. Трябва да платя поне за едно завъртане.

Само че не знам точно каква водка сме пили досега, а Саския ми прилича на човек, който знае какво харесва.

— Пак от същото ли? — пита барманката още преди да си отворя устата.

— Да — казвам с облекчение.

Дейл и Брент седят малко по-нататък на бара. Докато приготвя моята поръчка, барманката си приказва с тях. Облечена е с къса черна рокличка и ботушки с остри токчета и двамата оглеждат краката ѝ. Тя е дребничка и много хубава — дълга, тъмна коса, силен грим. Чувам силния ѝ нюкасълски акцент, по-силен е от моя, и веднага я харесвам. Севернячка като мен.

Дейл казва нещо, което я кара да завърти очи. Тя му отвръща и той навежда глава, все едно се е засрамил. Брент се смее и го потупва по гърба.

Барманката ми носи поръчката. Мъчно ми е за нея, да я свалят всякакви типове, вечер след вечер, особено с такава фрапантна външност като Дейл, с неговите руси плитчици и многобройни обеци. Сигурно ѝ е дошло до гуша.

Обаче докато подрежда шотовете върху таблата, виждам, че тайно се усмихва, и разбирам, че съм сгрешила. Тя се закача с тях. И знае точно как да го прави.

— Готово — казва ми тя, — десет евро.

Колебая се. Питиетата по ски курортите струват цяло състояние и очаквах да е поне петдесет. Сигурно е сбъркала, Брент и Дейл са я разсеяли, но ако си замълча, ще ѝ удържат от заплатата.

— Не може да е толкова.

Раздразнение преминава през лицето ѝ.

— Не може, ама е.

Окей. Поне опитах. Подавам ѝ банкнота от десет евро.

Докато я прибира в касата, хвърля поглед към момчетата и отмята косата си по начин, който казва Не проявявам интерес.

Гледам, силно впечатлена, как Дейл се навежда през бара, навил ръкавите си, за да покаже обилно татуираните си ръце, и я извиква. Тя пак се усмихва на себе си и се прави, че не чува.

Никога не съм си играла така с мъжете. Даже не знам как се прави.

С червения си лакиран нокът тя посочва една от чашките и казва нещо, което не чувам.

— Моля?

— Това е водката.

Какво? В размътената ми глава се промъква ужасно подозрение. Саския не би направила това.

Нали?