Тръпка

22

Десет години по-рано

Адреналинът пулсира във вените ми. Днес е денят да опитам бекфлипа. През нощта валя и още не са изчистили пайпа, затова се качихме да тренираме скока на ледника.

Навлизате във високопланински район. Опасност: дълбоки пукнатини в леда, лавини! Поемате риск на своя отговорност! Предупреждението е повторено на шест езика, но ние се провираме под бариерата и навлизаме в дълбокия сняг.

Пресният сняг искри под слънцето. Това е идеалният момент да опитам нови трикове с по-меко приземяване.

Тук сме седмина. Дейл и Къртис копаят със сгъваеми лопати, които са донесли, вързани за раниците. Останалите използваме ръце и бордове, за да оформим рампата за отскок. Коленичила съм на снега и съм хванала борда за автоматите, плъзгам го напред и назад, за да заравня повърхността, а студът се просмуква през грейката ми.

Къртис се изправя, лицето му е зачервено от усилията:

— Изглежда ми окей. Харесва ли ви?

Двамата вървим заедно и на всяка крачка потъваме до колене. Тук въздухът е много разреден и аз пуфтя като родилка. И той пуфти, което ме кара да се чувствам малко по-добре.

— Трябва по-често да ходиш във фитнеса — казвам аз.

— Млъкни. Снощи не те видях там.

— Бях на физиотерапия. След като скочих от онази скала, за да спася бебешката ръкавичка, коляното ми започна да се обажда.

Поглеждам през рамо, за да се уверя, че Саския не може да ни чуе. Тя е доста по-надолу с Одет и Жулиен.

— Саския може да прави мактуист, нали? Направи един на финала на Британското.

— Може — казва Къртис.

— Още не съм я виждала да го прави тук.

— Падна лошо по време на летния лагер в Хинтертукс. Направо се разби. Оттогава започна да носи каска.

— Опитвала ли го е след това?

— Не, доколкото знам.

— Интересно.

Ако днес успея да направя бекфлип, няма да ѝ стане много приятно.

Снегът потъва под краката ми. Къртис ме издърпва нагоре. Точно под мен има синкава, прозрачна като стъкло, пукнатина.

Оглеждаме я внимателно. Много е дълбока — наричат ги бездънни — и продължава надолу, докъдето ти стига погледът.

— Момчета, огромна пукнатина точно тук — крещи Къртис на групата отдолу.

Оглеждам се наоколо за други пукнатини. Проблемът е, че повечето са скрити под тънък снежен слой. Наричат ги снежни мостове и не можеш да ги видиш, докато не стъпиш върху тях.

— Давай — казвам на Къртис. — Ти водиш.

Той се засмива и започва да проверява снега с ръба на борда. Продължаваме бавно напред. На върха закопчаваме бордовете, останали сме без дъх.

Къртис си слага каската. В нашата малка група само той и Саския носят каски. Сигурно и аз трябва да нося, но въобще не са евтини и още не мога да си го позволя.

Чувам, че Саския разпитва Жулиен на френски. Вече ни настигат. Одет върви зад тях, изглежда изнервена.

— Кой ще бъде опитното зайче? — пита Къртис.

— Аз — отговарям моментално. — Най-слаба съм в групата и искам да им докажа, че мога да се меря с тях.

Пускай по права линия, си казвам, защото всички ме гледат.

Засилвам се надолу, после нагоре и политам във въздуха. Отскокът ме изхвърля по-нависоко, отколкото съм очаквала, но запазвам спокойствие, сграбчвам ръба до петата на обувката и натискам върху опашката на борда, така че докато летя във въздуха, бордът ми е перпендикулярен на посоката на движение. Класически граб. Знаеш, че е както трябва, защото го чувстваш. И в момента го чувствам.

Гравитацията ме притегля надолу. Пускам граба. Височината е голяма и ще усетя удара при приземяване. Тежестта на цялото ми тяло се стоварва върху прасците. Продължавам да се пързалям напред, благодарна за всичките преси за крака, които тренирах във фитнеса.

От върха се носят окуражителни крясъци. Докато се откопчавам, Къртис се спуска, после Одет, правят същия трик, което ми показва как мога да подобря моя. Гледам къде се приземяват: виж ти, само на метър по-далеч от мен!

След това скача Саския, после Жулиен и Брент и аз се усмихвам, тъй като и те изпълняват моя трик. И Дейл го прави, но задържа граба, завъртайки се два пъти и пуска ръката, за да направи инди граб, преди да се приземи. Не съм изненадана, че „Оукли“ са избрали точно него. Той има собствен стил.

— Пфу! Двоен граб — казва Джулиан. — Хич не ги харесвам.

На връщане вървя след Одет. Снощи ѝ бях на гости и стояхме до късно да гледаме френски DVD-та за сноуборд. Когато Саския не е наблизо, Одет е различна, по-спокойна е, предполагам и аз. Не ми каза къде е Саския, а и аз не попитах, но усетих, че са имали някакво спречкване. Говорихме си за целите, които си поставяме този сезон: състезанията, в които искаме да участваме, триковете, които се надяваме да усвоим. Ако беше британка, в никакъв случай нямаше да споделям с нея тези неща, но тя е толкова по-напред от мен, че няма значение.

Саския и Жулиен са точно зад нас. Нейният френски сигурно е по-добър от неговия английски, защото отново разговарят на френски. От начина, по който сочи към рампата, се вижда, че ѝ дава съвети.

— И на френски ли е същият досадник? — питам дискретно Одет.

Очаквам да се разсмее, но тя дори не се усмихва.

— Да.

Май наистина никак не го харесва, но има логика. И двамата са невероятни сноубордисти, но докато Жулиен използва всяка възможност да се самоизтъква, Одет си мълчи и просто се пързаля. Ако Къртис не го беше споменал, никога нямаше да разбера, че тази седмица във Варс е била втора на Световната купа на FIS.

— Какво тренираш днес? — пита Одет.

Колебая се:

— Бекфлип, надявам се. — Сега вече не мога да се измъкна.

— За първи път ли ти е?

— Да. Много съм нервна.

Пръстите ѝ, скрити в ръкавицата, стискат ръката ми.

— Не се притеснявай. Ще го направиш!

Брент се приготвя за скок.

— Време е за бекфлип — казвам му тихо. — Последен съвет?

— Не се приземявай върху главата си — хили се Брент. — Не бой се, беше страхотна на батута. Все пак отдай се изцяло. Не искаш да почнеш и да се откажеш по средата.

От начина, по който върви, приведен и отпуснат, със смъкнатите си джинси, човек никога не би предположил, че Брент е елитен спортист. По-скоро ще си помислиш, че се е напушил с трева или просто е флегматик. Но после го виждаш върху сноуборда.

Той се изстрелва във въздуха и прави гигантско 720°. Изглежда, не изпитва страх. Завиждам му. Ръцете ми се изпотяват в ръкавиците. Докато се закопчават, Саския отново разпитва Жулиен. Нямам търпение да видя изражението ѝ, ако успея да направя бекфлипа.

Къртис се изправя.

— Ще се спускаш ли?

— Не. След теб — казвам аз, защото не съм съвсем готова.

Къртис се засилва и прави плавен бекфлип. Всички викат одобрително.

Сега вече наистина трябва да го направя. Засилвам се надолу. Скоростта е важна — имам нужда от достатъчно време във въздуха, за да обърна борда. В момента в който носът на борда стига до върха на пайпа, се накланям назад.

Прилича на въртенето на увеселително влакче. С тази разлика, че вместо да си седиш добре обезопасена, нямаш никаква представа, какво ще се случи. Зрителното ми поле става синьо, после бяло. Ако се ударя в земята точно сега, сигурно ще си счупя врата. После пак виждам синьо небе и докосвам земята, а бордът е под мен.

Виковете са по-силни, отколкото бяха за Къртис.

Когато се присъединявам към Къртис, той ми кима в знак на уважение: „Добре“.

Махам с ръка, сякаш не се е случило кой знае какво. Но вътрешно ликувам. Не знам защо, но похвалата на Къртис ми е по-важна от похвалата на всеки друг. Сякаш в него баща ми и брат ми се съчетават в едно. Впечатлявайки го, сякаш съм постигнала невъзможното и съм впечатлила и тях. Знам, че е глупаво, тъй като чувствата ми към него съвсем не са братски, но ще запазя този момент.

Саския полита във въздуха и не мога да скрия усмивката си, когато пак прави спин. Качих летвата и ще трябва да се напъне, за да я стигне.

Къртис вижда изражението ми.

— Внимавай със сестра ми.

— Какво искаш да кажеш? — питам, стресната.

— Просто… внимавай.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да ѝ отстъпя?

— Не. Просто не обича да губи.

Смея се.

— Че кой обича?

Къртис отваря уста, сякаш иска да каже още нещо. Но после я затваря.

Започвам да се чудя дали не ми е извъртяла още някой номер. Нали вече имаме примирие. Без удари под кръста.

— Не се тревожи — казвам аз. — И аз мога да играя твърдо.

Точно в този момент Жулиен излита от рампата и прави някаква странна тапа18 като тирбушон. Точно това обичам в сноуборда фристайл. Не е като бягането или колоезденето, където състезанието се печели със стотни от секундата и само фотофинишът може да определи победителя. Спортът ни е толкова млад, че състезателите постоянно измислят нови трикове — трикове, които никой не е смятал за възможни или дори не си е представял. Докъде ли ще стигне след десет години?

Когато го настигам, Брент ме тупва по гърба.

— Това беше много добре, Мила.

След още пет бекфлипа съм доста доволна. Всеки път, когато се приземя успешно, си казвам, че трябва да спра, докато съм още начело. После виждам погледа на Саския и решавам да опитам още веднъж.

Точно така ще я бия. Не с мръсни номера, а с неуморен труд, овладявайки новите трикове един по един. Разполагам с цяла група експерти, които да ми дават съвети, и още три месеца до Британското. Ще се справя.

Брент и Дейл са седнали горе и ядат мюсли барове — моите мюсли барове. Добре че поне някой ги харесва. Имам още двайсет кутии. Оставям борда, сядам на снега до Брент и разпечатвам и аз един.

Женско възклицание ме кара да се обърна.

Саския е застанала наблизо, прикрила уста с ръце.

— Толкова много съжалявам, Мила.

Изтръпвам от ужас. Сноубордът ми не е там, където го оставих.

Изправям се с усилие. Трябваше да е зад мен. И дори да се е плъзнал надолу по пистата, все някога щеше да стигне до мек сняг и да спре.

Но го няма.

— Стана случайно — казва Саския, — закачих го с обувката. — Тя сочи към дупката в снега.

Тичам да видя. Едва забележим, на около трийсет метра надолу в тясната пукнатина в леда проблясва моят безценен сноуборд.

Поглеждам я и улавям следа от усмивка, която тя бързо изтрива от лицето си.

А уж вече се разбирахме. Може още да не го осъзнава, но за мен това означава война.