Тръпка

63

В настоящето

Преструвам се, че се спъвам, и се хвърлям на снега. Стонът ми не е престорен. Клетото ми коляно. Мисля, че го травмирах още повече.

— Ставай — казва рязко Одет.

Виждам през рамо, че насочва пушката към мен.

Брент ми дава шанс, аз му връщам услугата. Давам му няколко ценни секунди да се измъкне.

Има нужда от тях.

— Веднага — крещи тя.

Ходът ми проработва. Не е забелязала, че Брент е потеглил. Представям си как тича през виелицата с големи крачки.

— Не мисля, че мога да стана — казвам аз.

— Ще прострелям коляното ти.

Хващам крака си с две ръце, мъча се да се изправя.

— Не мога да вървя повече. Боли. — Още няколко секунди, нищо повече не мога да му дам.

— Хей! — осъзнала е, че Брент го няма.

Спирам да дишам, докато тя взима решение. Дали първо да ни застреля и после да хукне след него.

— Не мърдай! — Тя пъха ръката си през каиша на пушката и я мята на гърба си. Брент ще излезе прав. Той ѝ трябва най-много, не иска да го изпусне. Или може да е по-просто. Знае, че няма да стигна далеч с това коляно и първо иска да се разправи с него. После ще се върне за мен и за Къртис.

Сграбчва дългите щеки и започва да се избутва нагоре по склона, ръцете и краката ѝ работят в синхрон. Бързото ѝ ускоряване ме ужасява. Вече изчезва в мъглата. Гади ми се. Брент няма никакъв шанс.

Мъча се да си запуша ушите, за да не чуя изстрела, който сигурно ще последва. Къртис гледа с празен поглед снежната вихрушка.

Чувам последните думи на Брент. Не го изпускай.

Стискам ръката на Къртис.

— Къртис, бягай.

Никакъв отговор. Разтърсвам го.

— Къртис. Имам нужда от теб.

Той бавно обръща глава. Виждам с какво усилие се изтръгва от състоянието си.

— Трябват ни бордовете — казвам аз.

— Можеш ли да се пързаляш? — пита Къртис.

— Ще трябва.

Той ме хваща за ръка и се забързваме надолу по склона. Стискам зъби, опитвам се да блокирам болката. Всеки момент ще чуем изстрела. Забързвам ход.

Тъмната сграда на Панорамата се очертава в мъглата.

— Чакай тук — казва Къртис, — аз ще ги взема.

Той се връща след няколко секунди с бордовете и якетата. Навличаме якетата, но няма смисъл да слагаме бордовете. Трябва да прекосим равното до началото на пистата. Къртис провира ръка през кръста ми, за да ме поддържа, и тичаме колкото можем през пухкавия половинметров сняг покрай зъберите.

Дробовете ми се напрягат за кислород.

— Пукнатината — изстенвам.

— Ще я заобиколим.

И ще се надяваме, че няма и други.

Още съм в очакване на пушечния изстрел.

— Не мисля, че иска да ни застреля.

— Защо не? — пита Къртис.

Снежинките влизат в устата ми всеки път щом я отворя.

— По-скоро иска да ни набута… в някоя пукнатина — с труд си поемам дъх, — за да изглежда като злополука.

— По-бързо — казва Къртис.

Вихрушката става сивкава. Почти ще припадна, но Къртис е поел половината от тежестта ми и продължава да тича, така че тичам и аз.

Не знам дали някога съм се напрягала толкова. Мисля, че почти сме прекосили равното.

Изстрелът отеква във въздуха. После още един. И още един. Стомахът ми се свива. Краката ми се подкосяват.

Ръката на Къртис обгръща по-здраво кръста ми.

— Не спирай.

От очите ми се търкалят сълзи и правят вадички в очилата. Не мога да променя чувствата си, Мила.

Наистина не е могъл. Досега. Току-що го доказа.

И мислех, че и ти не си безразлична към мен.

Защо ми трябваше толкова време да осъзная, че никак не ми е безразличен? Вече никога няма да го разбере, защото никога не му го показах. Съжалявам, Брент. Толкова съжалявам.

Трябва да прогоня тези мисли и да се боря да оцелея, но хълцам и се задушавам от силните ридания. През цялото време го наранявах. Ненавиждам се за това. Той не го заслужаваше. А аз не заслужавам него. Това, което е сторил на Саския, е било заради мен, и е прекарал следващите десет години, последните си десет години, измъчвайки се за стореното.

Одет може да не го е улучила. Или само да го е ранила.

Къртис сочи напред.

— Виж.

Виждам черната линия, която маркира пистата. Оттук е само надолу.

Връщам се в реалността. Одет може да се появи всеки момент. Ако е застреляла Брент, ние ще сме следващите. Нямаме шанс. Една биатлонистка не е нищо друго освен елитен ловец.

Само бавя Къртис. Ако беше сам, щеше да има шанс.

— Тръгвай — казвам аз, — слагай борда и тръгвай.

— Няма да те изоставя — казва той.

— Коляното много ме боли. Искам да се спуснеш и да повикаш помощ.

— Не.

Нямаме време да се разправяме.

— Нали помниш какво обеща — казвам отчаяно, — като кажа „скачай“, скачаш.

— Ти помниш ли какво ти казах? Че съм готов да те приема в живота си.

— Къртис! — Не бива повече да плача.

— А ти? Какво ще правиш?

— Ще се скрия. — Това вятърът ли е, или съскането на ски? Стискам тревожно пръстите на Къртис — Върви. Моля те!

Той ме поглежда и стиска пръстите ми.

— Ще доведа помощ.

Докато изчезва от погледа ми, се препъвам в нещо в снега. Брадвата за лед. Грабвам я и се оглеждам за място, където да се скрия. Има само един начин, а се надявах, че вече никога няма да ми се случи. Стискам брадвата, скачам в най-големия снежен насип и затрупвам краката и тялото си със сняг. Сега раменете и главата. Обхваща ме паника. Тежестта на снега ме притиска. Няма да мога да дишам.

Хайде. Можеш. Трябва да го направиш.

Боже господи, вече чувам ските. Тя е по-силна от мен, физически и психически, дори след като си счупи врата. Поемам въздух за последно, нагребвам сняг върху лицето си, после забивам ръцете под повърхността. Студен и мокър, снегът лежи върху бузите ми. Ужасяваща мисъл минава през ума ми. Снегът около мен може да се втвърди.

И да ме прикове тук завинаги.

Всеки инстинкт в тялото ми крещи да стана, но през пролука в снега виждам приближаването на Одет. Сърцето ми блъска. Не смея да дишам през носа, за да не поема сняг и да се задуша, затова всмуквам малки глътки въздух през устата.

Тя се оглежда. Нямах време хубаво да се зария. Всеки момент ще ме открие.

Някъде отдолу, от пистата долита остро изсвирване. Одет извиква и сваля пушката от гърба си. Защо му трябваше на Къртис? Гледам с ужас как се прицелва.

После сваля пушката и псува. Вихрушката. Не може да го види. Представям си как Къртис се спуска надолу по дългия, стръмен склон, докато стигне до равното. Вече е стигнал.

Одет изважда нещо от раницата си — тъмен предмет като тухла. Какво е това? Тя го човърка нещо и го хвърля надолу по склона.

Покрива ушите си и след няколко секунди се чува експлозия. Тишина. И после тътен. И грохот, който става все по-силен и по-силен, сякаш цялата планина се срутва около нас. Макар и в шок, разбирам какво е това. Не успя да го види, затова предизвика лавина.

И ако съдя по звука, целият склон току-що се свлече надолу.