Тръпка

58

Десет години по-рано

Всеки спортист познава рисковете в своя спорт. Взимаме всички възможни мерки, после закопаваме рисковете колкото се може по-дълбоко в съзнанието си и се стараем да не мислим за тях. Иначе ще повлияе на резултатите ни.

Но когато виждам Одет в тясното болнично легло, заобиколена с машини и тръбички, които се извиват изпод чаршафите, трябва да погледна истината в очите за това, което сноубордът на халфпайпа може да ни причини.

За един миг разруши едно силно и здраво тяло до състояние, в което вече не може да изпълнява основните си телесни функции. Тези ръце и крака, независимо от силните мускули, вече не могат да се движат.

Придружих я на въжената железница. Не ме пуснаха да се кача в линейката, затова скочих в моята кола и слязох в долината. Радвам се, че напуснах състезанието. Иначе с нея нямаше да има никого. Братята ѝ са на ски състезания в Австрия, болницата още не може да се свърже с тях. Родителите ѝ идват от другия край на Франция, но прогнозите за тежки снеговалежи в Алпите ще ги забавят.

Гледам неподвижното ѝ тяло. Клетият ѝ нос се е надул като балон и две огромни синини се разливат бързо под очите ѝ, но другите контузии, тези, които не се виждат, ме тревожат най-много.

Докторът смята, че си е счупила врата.

Не мога да се освободя от една-единствена мисъл: аз съм причината за това.

Когато си тръгвам от болницата, навън вече е тъмно и вали тежък сняг. Не е никаква пролет. Карам бавно по острите завои обратно към Лю Роше. Към средата на пътя гумите ми така се пързалят, че слизам да сложа вериги.

Когато най-после се прибирам в апартамента, измръзнала и мокра, вдигам телефона си от масата и виждам десет пропуснати обаждания от Къртис. Нямам повече минути в телефона, затова вдигам ципа на якето и излизам пак навън. На главната улица колите пълзят след снегорина, моторите реват, чистачките танцуват.

В далечината самотна фигура се движи в другата посока. Познавам го по походката.

— Брент! — извиквам аз.

Той не се обръща. Защото не ме е чул? Или защото не иска да говори с мен? Не съм сигурна. Продължавам по улицата, надявайки се, че Къртис още е буден.

Той рязко отваря вратата, задъхан. Лицето му помръква, като ме вижда.

— Виждала ли си сестра ми?

— Не.

— Къде беше?

— В болницата с Одет. — Краката ми са прогизнали. Изтръсквам снега от ботушите и го следвам вътре.

— Как е тя? — пита той.

Думите засядат в гърлото ми.

— Зле.

Той притваря очи за миг.

— Предполагам, че Саския не се е появила в болницата?

— Не.

Къртис псува.

— Мисля, че ѝ се е случило нещо.

— Звъня ли ѝ на мобилния?

Малко е вероятно, защото Саския рядко взима телефона си в планината, като и аз.

— Не отговаря — казва Къртис.

— Значи не се появи на състезанието, след като си тръгнах?

— Не.

Обхваща ме чувство за вина. Тази сутрин исках да я нараня. Надявам се да си счупиш врата. А сега е възможно да съм я наранила наистина. Не трябваше да го правя.

Къртис ме гледа озадачен.

— Какво? Знаеш ли къде е?

— Не.

— Кога я видя за последно?

Бузите ми пламват още повече.

— Рано тази сутрин. Остана при мен през нощта.

— Така ли?

Виждам, че е изненадан.

— Последни напуснахме бара. — Внимателно подбирам думите си, защото не искам да лъжа. — Разбъбрихме се приятелски, като никога, и се разходихме по улиците. Жулиен беше пред нейната врата. Беше написал нещо гадно върху пощенската ѝ кутия.

Лицето на Къртис потъмнява.

— Той ли е бил?

— Да. Така или иначе, поканих я у нас и остана да пренощува. Тръгна си към осем сутринта.

— Само ако ѝ е направил нещо… — Къртис псува и грабва якето си. — Отивам да го посетя.

Хващам го за ръката.

— Не е добра идея. — Виждам колко е вбесен. Очите му се присвиват. — Наистина — казвам аз, — ще те приберат за побой. По-добре се обади в полицията.

— Добре. — Той освобождава ръката си и изважда телефона.

Чакам на дивана. Говори на френски, така че не знам какво казва, но звучи сякаш спори.

Той псува и затваря.

— Казаха ми да изчакам два дни.

— Някой от останалите не я ли е виждал? — питам аз.

— Звънях няколко пъти на Дейл, щом вдигне, започва да крещи, че е съсипала и неговия, и живота на Хедър, и ми затваря. А Брент е неадекватен.

— Казва ли защо не се яви на състезанието?

— Каза, че си е изкълчил коляното.

Къртис явно се съмнява. Аз също. Само този сезон Брент беше получил комоцио, разтежение на пищяла и цял куп други контузии, но нищо не можа да го спре. Освен това като го видях преди няколко минути, си ходеше съвсем нормално.

Тогава какво му е попречило да участва в състезанието?

През всичките месеци на подготовката ни никога не съм си представяла, че може да се случи такова нещо — че Одет ще бъде единствената от групата, която поне частично ще участва във финала — и виж какво стана с нея.

Къртис крачи из стаята.

— Обади ли се на Планинската спасителна служба? — питам аз.

— Да, но вече се стъмваше — казва той. — Свързаха се с офиса на курорта и оттам казаха, че има разминаване с картата ѝ за лифта. Според компютъра въобще не се е качвала в планината.

— Но нали си я видял? — казвам аз.

— Брент и Хедър са я видели. Аз видях само сака ѝ за сноуборд.

От начина, по който поглежда настрани, усещам, че има нещо, което не ми казва.

Продължава да крачи из стаята:

— Какво да направя? Не мога да карам хората да рискуват живота си, след като не е ясно дали е била горе. — Той въздиша и клати глава. — Може просто да се е нацупила и да се е разкарала нанякъде. Със сестра ми човек никога не знае.