Тръпка

2

Не знам какво очаквам на върха. Музика? Свещи? Сервитьори с чаши шампанско?

Няма нищо такова. Платформата е слабо осветена и изоставена, будката на оператора е празна. Измъкваме раниците от кабинката. Изсвирва сирена, лифтът престъргва и спира. Сигурно го управляват отдолу, за да пестят от персонала, и го спират, след като са видели на камерите, че сме пристигнали. Но след объркването за това кой точно ни е поканил, усещането на всички е особено. Ако съдя по събраните вежди на Хедър, и тя явно мисли така.

Брент поглежда към мен:

— Да оставим ли багажа тук засега?

— Не питай мен — казвам аз.

Той слага раниците си на земята. Колебая се, после тръсвам и моята. Няма кой да ги открадне.

Стълбата е от метални решетки, подходящи за сноуборд обувките. Докато се изкача до горе, започвам да се задъхвам. Въздухът тук е разреден. Бутам двойната врата, за да вляза в Панорамата. И вдишвам застоялия мирис на дим. Трябва за миг да затворя очи. Защото това, повече от всичко друго, е миризмата на моите зими.

Къртис натиска електрическия ключ и коридорът, покрит с дървена ламперия, светва. Обикновено тук се точи постоянна върволица от скиори и сноубордисти, покрай ски гардеробите, към главния изход и навън към ледника, но тази вечер цари тайнствена тишина.

Къртис прави фуния с ръце пред устата си: „Има ли някой тук?“.

Брент отново се взира в мен. Дейл също. Мислите ми се връщат към поканите. Възможно ли е някой от тях да е организирал всичко това? Не, не ми се вярва. Както каза Брент, извън сезона сме. По това време на годината един уикенд тук сигурно струва хиляди. Благодарение на шпионирането онлайн знам, че бизнесът на Къртис върви много добре. Сигурно е той. Но защо е цялата тази мистерия? Дали другите също участват, или някак си им е внушил, че аз съм ги поканила?

— Все трябва да има някого — казва Къртис. — Дайте да огледаме терена.

Всички се втурваме в различни посоки, като деца, пуснати в увеселителен парк. Това място е същински лабиринт. Единствената сграда на километри оттук, тази многофункционална, разкрачена структура подслонява планинската спасителна служба, контролния център и всичко останало, от което се нуждаят посетителите и служителите тук горе. Знам къде е ресторантът и тоалетните, но това е всичко. О, да, един път прекарах нощта в една от миниатюрните спални на младежко общежитие, известно с това, че е разположено на най-високата надморска височина във Франция.

Спускам се по коридорите, като натискам електрическите ключове по пътя си. Има много затворени врати. Някои са заключени, други — не. Тази е отключена. Боже мой, може би точно това е стаята, в която преспах. Дъхът на влага и мухъл събуждат спомените ми. Брент е под мен на матрака, огромните му ръце са сграбчили бедрата ми. Втренчвам се в тясното походно легло. После излизам и затварям плътно вратата зад себе си.

Следващата врата по коридора е шкаф за спалното бельо — груби, бели хавлиени кърпи и износени чаршафи са подредени върху чамовите рафтове, дъхат на евтин сапун. Малко по-нататък ми замирисва на храна и разбира се, това е кухнята. Върху гигантската печка има две тенджери. Повдигам капаците. В едната има задушено месо, в другата — картофено пюре. Още са топли. Това сигурно е вечерята ни, но къде е обслужващият персонал?

Забелязвам тоалетна и бутам вратата предпазливо, но вътре е тъмно и празно. Малко по-нататък е също толкова тъмният ресторант, където вонята на дим е толкова силна, че ме кара да се закашлям, макар че огънят не е запален. Тук съм прекарала часове, топлейки пръстите си върху чаша с кафе, докато чакам да отмине снежната буря, но масите сега са празни, затова тръгвам по следващия коридор. Останалите вероятно са на горния етаж, защото вече не ги чувам.

Още складови помещения, още заключени врати. Електрическите ключове са на къс таймер и от време на време лампата угасва, преди да съм стигнала до следващия ключ. Потъвам в пълна тъмнина и трябва да опипвам стената, за да продължа. Тишината е зловеща. Ако иззад някоя от тези врати изскочи нещо, сърцето ми направо ще се пръсне.

Най-после нещо познато: главният изход към ледника. Забързвам се към него. По това време там няма как да има някого и вратата сигурно е заключена, но ако не е, ще ме лъхне въздух, изпълнен с ледени кристалчета. Беше толкова отдавна.

Не е заключена. Вятърът се втурва пред процепа с пронизителен, неумолим писък. Звучи странно, като човешки. Захлопвам обратно вратата, стоя там и дишам тежко. Знаех си, че точно това ще е проблемът, ако пак се върна тук. Твърде много врати, които щеше да е по-добре да не отварям.

Стегни се, Мила.

Окей. Ще се справя. Като обърна няколко чашки, ще се почувствам по-добре.

На горния етаж има зала за празненства, където правят сватби и други подобни. Полезна машина за пари за малък курорт като този, особено извън сезона. Виждала съм я само на снимка, но сигурно всички са там, защото тук вече проверих навсякъде.

Ето ги стълбите. Накрая има тежка дървена врата и въздухът от другата ѝ страна сигурно е още по-студен. Лек полъх. Познат ми е. Какво е това? Може би парфюмът на Хедър.

Гласовете идват иззад вратата вдясно.

Спри!, прочитам надписа. Играта започва. Оставете телефоните си в коша.

Издишам шумно. Игра. Някаква викторина може би, за сноуборда или какво си спомняме един за друг. Нещо, което да ни накара да се разприказваме за миналото. Съвсем в стила на Къртис — заповядва ни какво да правим, за да не се отклоняваме от неговия план. Пускам телефона си в коша. Само че…

Надписът отново привлича вниманието ми. Играта започва. Някога не казах ли точно тези думи на… Не. Това е често срещан израз. Не значи нищо особено. Пускам телефона до другите четири, които вече са в коша, и влизам.

Залата е издадена към планината, белият мокет с дълъг косъм имитира снега отвън, мебелите са в бяло и сребърно и несъмнено са безумно скъпи. Столовете са със сатенена тапицерия, масите са от стъкло и хром. Този разкош е в рязък контраст с грубото обзавеждане на долния етаж. Дори мирише различно. Няма я задушливата миризма на дим. Заместена е от мириса на прясна боя.

Външната стена цялата е остъклена, белите плюшени завеси са привързани с панделки. Гледката през деня сигурно е невероятна, но сега навън е пълна тъма. Без нито една светлинка. Малко зловещо в нашата ситуация, но иначе прекрасно място за сватба.

Ако човек може да забрави колко животи е отнел този ледник.

И колко тела още крие.

Не мисли за това.

Тук е толкова студено, че виждам дъха си. Освен това е влажно. Залата сигурно не е използвана от месеци. Другите вече пият. Самотна чаша бира е оставена върху близкия сребърен поднос — Кроненбург 1664. Чашата е ледена в ръката ми. Едно време обичах тези малки бутилки френска бира, сладка и газирана. Не съм я пила от последния път, когато бях тук.

Все още сме само петимата. Персоналът сигурно е някъде по коридора. Къртис постоянно поглежда към вратата. Какво ли е намислил?

Извитите нокти с френски маникюр на Хедър обхващат ръката ми:

— Видя ли играта?

— Каква игра?

Тя ме повежда през килима към висока дървена кутия, поставена върху ниска маса. До нея има химикалки, бледожълти пликове и листчета от скъпа хартия. И напечатан ламиниран надпис: ПАНДОРА. Буквите са натруфени, като в списък с псалми за погребение.

Или за сватба, напомням си бързо.

Напишете някаква тайна, нещо за себе си, което никой от останалите не знае. Пуснете го в кутията. Извадете пликовете един по един и познайте кой го е написал.

Пак поглеждам Къртис, изненадана, че е положил толкова усилия, след като щеше да е достатъчно просто да се напием до несвяст. Той минава покрай мен и се приближава до прозореца, бърше запотената си чаша и се взира навън. Плавността на движенията му винаги ми е напомняла за движенията на гимнастик и това не се е променило. Той все още притежава тази поразителна грациозност.

Имам нужда от повече алкохол, преди да се обърна към него, затова отивам при Брент. Изненадана съм от бирената бутилка в ръката му. Преди той въобще не пиеше.

— Караш ли сноуборд напоследък? — питам го аз.

— Един път в годината — казва той. — Толкова мога да си позволя. Но все още често карам скейтборд.

— Личи си от състоянието на обувките ти.

Едната от обувките му марка DC е толкова износена на палеца, че мога да му видя чорапа. Някога DC го спонсорираха, но очевидно този чифт си го е купил сам. Трогва ме, че е останал верен на марката, но това си е в стила на Брент.

През онази зима беше само на двайсет и една, с източената фигура и безкрайната енергия на един тийнейджър. Сега сякаш малко е понапълнял. Трудно е да се каже под торбестите дрехи, но все още изглежда в доста добра форма. И още носи джинсите си смъкнати на задника.

Тъмната му красота, която се дължи на баща му индиец, му донесе краткотраен успех като модел, преди да се развие кариерата му на сноубордист. От време на време го проверявам онлайн, но от инстаграма му не може да се научи много. Искам да го попитам дали си има някого — дори дали има деца — но може да ме разбере погрешно. Иска ми се да знам, че е щастлив.

— Значи наистина не си ме поканила тук? — пита Брент.

— Не — отвръщам аз. — Нали ти казах.

Къртис среща погледа ми през стаята, изглежда… притеснен? Сигурно се тревожи къде е персоналът.

— Ти още ли караш? — пита Брент, очевидно опитвайки се да отклони разговора в по-безопасна посока.

— Не и след като си тръгнах оттук — му казвам аз.

— Сериозно? Нито веднъж?

— Имам много работа.

Виждам изненадата му. Едно време сноубордът беше единственото нещо, за което можех да мисля, и винаги съм си представяла, че ще се пързалям, докато остарея.

Но истината е, че ме ужасява. Ужасявам се от това, в което ме превърна, и от това, колко още животи щях да съм разрушила, ако бях продължила. В момента в който затегнех обувките, всичко друго губеше смисъл.

Брент не знае какво направих, не и цялата истина. Никой от тях не знае.

И искам това да си остане така.