Тръпка

64

В настоящето

Лавината прилича на бавно движеща се вълна от бетон. Мощта ѝ изтласква всичкия въздух от снега и щом спре, снегът напълно се втвърдява.

Червата ми се преобръщат, като си представям как безжизненото тяло на Къртис се подмята надолу по склона.

Не се паникьосвай. Ако трябва, ще плува в снега, само и само да остане близо до повърхността. Когато движението започне да се забавя, ще изкопае дупка за дишане около главата си.

Ако не е изгубил съзнание при свличането.

Той знае как да запази спокойствие и да съхрани въздуха. Сега вече нищо не може да направи, освен да чака помощ. Има предавател и аз имам предавател. Жертвите на лавина имат деветдесет процента шанс да оцелеят, ако ги открият до петнайсет минути.

След половин час шансовете намаляват до трийсет и пет процента.

Трябва да стигна до него. Но първо трябва да преодолея Одет.

Тя явно мисли, че и двамата сме някъде долу, защото продължава да гледа на другата страна и да се взира във вихрушката с вдигнати очила. Стискам брадвата и се измъквам от насипа. Всяка минута е важна.

Очилата ми се запотяват. Премествам ги на челото. Одет премята пушката на гръб и закопчава крака си в левия автомат. Ще се спусне надолу, за да се увери, че не сме избегнали свличането. Накуцвам към нея, надявайки се, че няма да ме чуе.

Каква ирония. Години наред се измъчвах без причина, че ужасно съм я наранила. А сега трябва да го направя наистина. Къде да се прицеля? Тялото ѝ е обвито с няколко слоя екипировка, краката са по-добрият вариант. Десният крак, който не влачи.

Прокрадвам се напред, пръстите ми стискат по-здраво дървената дръжка. Още не ме е усетила. Посягам с брадвата, но стомахът ми се свива. Не мисля, че мога да го направя. Тя щраква другия автомат.

Пред очите ми изплуват образи. Къртис, потрошен и затрупан под снега. Брент, някъде горе с куршуми в тялото. Дейл и Хедър, заедно в ледения процеп. С всичка сила забивам брадвата в десния ѝ крак, точно над коляното. С ужасен писък тя пада настрана. Сега сме квит.

— Къртис! — крещя аз.

Одет се гърчи в снега, стиснала крака си. Отново вдигам брадвата. Ските вече ѝ пречат. Посяга към автоматите, за да ги освободи. Замахвам към бедрото ѝ. За да стигна до Къртис, трябва да я обездвижа.

Тя се претъркулва, избягвайки удара, вече се е освободила от едната ска. Пак замахвам и я уцелвам точно над бедрото. Ако съдя по отвратителното хряскане, ударила съм кокала. Тя изкрещява.

И другата ѝ ска се е откачила. Тя посяга към раницата си. Пушката! Пускам брадвата и се хвърлям върху нея.

Докато се боричкаме, се изнизват ценни минути. Трябва да стигна до Къртис. Измъквам пушката от пръстите ѝ и се мъча да се изправя. Боже, тази пушка тежи.

Викам колкото мога: „КЪРТИС!“.

Викът отеква в долината. Ако е там, ще ме чуе. Наострям уши за отговор, но нищо не чувам. Погребан е.

Одет се изправя, бялата ѝ камуфлажна грейка е подгизнала от кръв, и се хвърля в близкия сняг. Брадвата!

Нямам време да насоча пушката, а и не знам как да стрелям — има ли предпазител? — затова я мятам настрана и скачам за брадвата. Прерязва ме болка в коляното. Ръцете на Одет се протягат към дървената дръжка, но аз я изритвам с всичка сила със здравия си крак. Брадвата полита във въздуха през мъглата.

Застиваме на място, пушката на една страна, брадвата на друга. Тя хуква за брадвата. В близка схватка брадвата е по-доброто оръжие, но няма да стигна до нея, затова се мятам и сграбчвам пушката. Тя още рови за брадвата, снегът около нея порозовява.

Насочвам пушката към нея.

— Стой!

Тя обръща глава. В боричкането е загубила очилата и шапката си и косата ѝ е покрита със сняг. Преди да мога да реагирам, тя се заклаща с празни ръце през виелицата, покрай зъберите, обратно съм сградата. Ако се измъкне, не мога да намеря Къртис. Сигурно вътре е складирала и други оръжия — най-малкото липсващите ножове, а може би и още пушки — така че хуквам след нея.

Не е трудно да я следвам по кървавата линия в снега. Толкова много кръв, чудя се как може да тича, но многообещаващите олимпийки не се предават лесно. Болката в коляното ми достига до ново равнище. Все пак някога и аз бях олимпийска надежда, така че я потискам и куцам по-бързо.

Изникват очертанията на сградата. Одет вече е почти до вратата. Ще се докопа до оръжията и след секунди пак ще ме подгони.

— Стой или ще стрелям! — извиквам аз.

При пълната ми липса на опит шансът да я уцеля от това разстояние е минимален. Тя явно мисли същото, защото продължава да тича.

Как да я спра?

Отчаяна, изкрещявам:

— Никога не те е обичала! — Това е опасна тактика, може да я разяри още повече.

Одет замръзва на място.

— Тя ти изневери.

Обръща лице към мен.

— Ти си го започнала — отвръща тя студено.

— Бях омаяна от нея, точно като теб.

Одет не отговаря, но бавно се приближава към мен.

— Знаеш ли какво ми каза, след като прекарахме нощта? Че е било само тактически ход, да те разстрои преди Британското.

— Не ти вярвам.

— Че това бил единственият ѝ шанс да те победи.

— Лъжеш.

Смъквам ръкавицата си.

— На сутринта ми даде това — измъквам сребърната верижка с тюркоазени мъниста от джоба си.

По блясъка в очите ѝ виждам, че я разпознава. Одет пристъпва по-наблизо.

Аз отстъпвам леко, спомням си за пропастта някъде вляво.

— Горе ръцете!

Тя бавно повдига ръце. Държа пушката насочена към нея. Вече е на пет метра от мен, вторачва се в гривната.

— Не би го направила. Тя ме обичаше — но гласът ѝ трепери, сякаш усеща истина в думите ми.

— Ти я обичаше и още я обичаш. Знам. Но тя просто те използваше, така както използваше всички нас.

— Не е вярно — но гласът ѝ не звучи убедително.

— Направи всичко това заради нея, но тя не го заслужава.

— Млъкни — тя пристъпва още по-близо.

Отстъпвам и се напрягам да видя червеното въже, което маркира урвата.

— За другите е късно. Поне ми дай шанс да спася Къртис.

Тя се оглежда наоколо, сякаш премисля възможностите си. Притискам пръст към спусъка. Не разбирам, какво става в главата ѝ. Няма накъде да бяга. Но дали няма да се опита да ме отнесе със себе си?

Мога да я застрелям в крака. Ще я обездвижи достатъчно, за да потърся Къртис. Но не съм сигурна в мерника си, нито пък искам да я убивам. Бих могла…

Тя отново поглежда встрани. Твърде късно осъзнавам какво е намислила.

Прави крачка към ръба. После още една. Ще скочи!

— Не! — изкрещявам. Много е високо.

Но тя стъпва на ръба. И скача.

Мъглата я обгръща и тя изчезва.

Предпазливо се доближавам до ръба на урвата и надничам надолу. Не виждам дъното, но със сигурност няма как да оцелее след падането.

Изтръпнала от шока, куцам обратно към въжето на пистата. Сега не мога да мисля за това. Къртис вече десет минути е под леда, а още не съм започнала да го търся. Ами ако е късно?

Докато стигна до маркера, коляното ми е на път да сдаде, така че оставям пушката и се пускам надолу по грейка. Цялата писта е покрита с ледени късове. Свалям ръкавиците и бъркам под суитшърта. Ръцете ми треперят толкова силно, че едва успявам да измъкна предавателя. Дано да се справя. Щраквам ключа. Настройка: Издирване.

Държа предавателя пред себе си. Хайде. Открий го.

Няма сигнал. Може би лавината го е пропуснала. Може да се е измъкнал и да се е спасил. Но съм гледала документални филми за лавини. Мощта и ускорението са огромни. Много по-вероятно е Къртис да е закопан някъде тук, извън обхват.

Заклащам се надолу по пистата. Къде е? Загубих Брент. Не мога да загубя и Къртис. Минутите тиктакат в главата ми. Сигурно е минал половин час. Прогонвам от главата си образа му, замръзнал и вкочанен.

На екрана се появява святкаща стрелка, заедно с номер — 45 — и сърцето ми засиява. Къртис е някъде там, на четиридесет и пет метра разстояние.

Мъглата тук е по-гъста. Куцукам през снега и се препъвам през ледените късове, бързайки да стигна до него. Цифрите започват да намаляват. 39. 25. Отнема прекалено много време. Най-после целият екран светва. Открих го.

Падам на колене и започвам да греба снега с голи ръце, но той не помръдва. Едва се изправям и започвам да ритам със здравия крак. Безполезно. Снегът се е втвърдил.

Къртис е точно под краката ми.

Но не мога да стигна до него.