Тръпка

25

В настоящето

Саския ми се усмихва от картата за лифта.

Нещо — полъх или шум, които само подсъзнание ми е в състояние да долови — ме кара да вдигна глава. На вратата е застанал Къртис.

Обзема ме страх, докато се приближава към мен. Какво ще ми направи? Ненавиждам се, че съм толкова изплашена, но след като Дейл ме сграбчи за ръката, осъзнах две неща:

1. Много малко познавам тези мъже.

2. В тази ситуация нормалните правила не важат.

Къртис спира на крачка от мен. Сигурно изпитва смесени чувства — обида, че тършувам из багажа му; вина, че съм видяла картата за лифта, и паника, че съм го разкрила — но лицето му както винаги е непроницаемо. Без да каже дума, той взима картата от ръката ми. Вторачва се в нея. Обръща я от обратната страна. Поглежда ме.

Шок, това е, което виждам. И подозрение.

— Откъде взе това? — казва той.

— От чантата ти.

Той примигва:

— Ти ли го сложи там?

— Какво? — всичко друго съм очаквала, но не и това. Директна атака, право в очите, и толкова светкавично, че едва ли е имал време да го планира. — Разбира се, че не.

Къртис поглежда отново към картата, огъва я, насочва я под ъгъл към лампата. Даже я мирише. Снимката е отпечатана направо върху пластмасата. Търка я с пръст.

— Изглежда използвана, сякаш е истинската ѝ карта от онази зима.

Актьорските му способности са невероятни, ако наистина играе. Абсолютно убедителен е.

Взимам картата от него. Държа в ръката си едно мъничко парче от пъзела на изчезването на Саския, но нямам никаква представа какво точно означава. Според компютъра в курорта Саския не е използвала картата си в деня на своето изчезване, тогава как Брент и Хедър са могли да я видят на ледника? Засечка в системата, заключи полицията тогава, но сега наличието на картата опровергава това.

— Ако се е качила на ледника в онзи ден, тази карта трябва да е у нея — казвам аз.

Челюстта на Къртис се отпуска:

— Точно това си помислих в момента. В такъв случай къде е била през цялото време?

— Искаш да кажеш, че не е била у теб?

— Точно това казвам. Къде я намери?

— Отгоре върху дрехите ти.

Той кръстосва ръце пред гърдите си.

— Тази сутрин не беше там. Някой я е подхвърлил. Между излизането и връщането ми в стаята.

Забелязвам, как подрежда думите си. Не е готов да приеме, че съм напълно невинна.

— Може да се направи за не повече от пет секунди — казва той.

— Но защо?

— Казах ти снощи, за изнудване.

Иска ми се да му вярвам, но не съм сигурна.

Студеният му поглед става замислен.

— Или може би е насочваща следа. Някой иска да се разровя и да намеря отговорите.

Вътрешностите ми се свиват. Има нещо, което искам да си остане заровено.

— Може ли да ми я върнеш? — пита Къртис.

Колебая се. И я пъхам в джоба на якето си.

— Съжалявам, но картата води до тежки последици. Трябва да кажа на другите.

Той кима, лицето му потъмнява.

Засегнат е, че не му вярвам.

— Претърсих и стаята на Хедър и Дейл — казвам аз, за да подчертая, че не е лично.

Къртис повдига вежди.

— Така ли? Аз също. Кога го направи?

— Преди пет минути. — Ще му кажа за кредитната карта на Саския по-късно. Искам Брент да присъства, защото Къртис ще избухне. — А ти?

— Докато закусвахте.

— Доста рисковано. Намери ли нещо?

— Само огромно количество лак за коса.

— Мислиш ли, че и Дейл вече го използва — казвам аз.

Къртис се засмива и напрежението се разсейва.

След това казва:

— Претърсих и твоята стая.

Заболя ме. Сега знам, какво чувства.

— Правилно.

Той вади сребърносиня гривна от джоба си и ме поглежда. Изчервявам се.

— Какво?

— На Саския е.

— Знам, тя ми я даде.

Той свива очи.

— Кога?

Насилвам се да издържа погледа му.

— Когато още бяхме приятелки.

Той повдига рамене и ми я връща. Не я искам — от самото начало не я исках — но я набутвам в джоба си при картата за лифта. Ще я хвърля в първата пукнатина. Взех я със себе си само защото мислех, че ще му хареса като спомен от сестра му, но моментът вече отмина.

Тръгваме надолу по коридора.

— Докъде стигнахте с операторската будка? — питам аз.

— Влязохме вътре, но не можахме да подкараме кабинката. Нито един от бутоните не работи. Или електричеството е спряно, или някой ги е повредил.

— Нямаше ли радиостанция?

— Не, но се вижда къде е била. Някой я е взел.

Откриваме останалите в ресторанта.

— Дайте да огледаме отвън — казва Дейл, преди да успея да спомена картата за лифта.

Къртис сочи ботушите на Хедър.

— Някой трябва да остане тук с жена ти.

Дали иска да защити Хедър от опасност, или да защити нас от това, което тя може да направи, ако остане сама? Подозирам, че е второто. Къртис, изглежда, не харесва Хедър, забелязах го още преди десет години. Когато Хедър и сестра му живееха заедно, имаха постоянни разправии и Къртис няколко пъти трябваше да се намесва.

— Нямам нищо против да остана с нея — казва Брент.

Дейл прави крачка напред.

— Не и ти, по дяволите.

Забелязвам, че Къртис прикрива усмивката си.

— Ти и шибаните ти ботуши — просъсква Дейл.

Хедър трепва.

Не ми харесва как Къртис и Дейл се съюзяват срещу нея. Дейл очевидно иска да огледа наоколо, но няма да остави жена си с Брент.

— И аз мога да остана — казвам аз, — Къртис и Дейл да вървят.

Ако телефоните са някъде навън, вярвам, че Къртис ще ги намери. Така или иначе, искам пак да си поговоря с Хедър.

Дейл кима недоволно.

— Окей — казва Къртис, — първо да се екипираме. Взел ли си предавател за лавини и въжета?

— Предавател имам, но не и въжета — казва Дейл.

— Можем да вземем от склада.

— Трябват ли ни наистина?

Къртис повишава глас:

— Шегуваш ли се? Не са отъпквали снега от месеци, пластовете са нестабилни. Лавината просто чака да се случи. А що се отнася до пукнатините…

Ледниците са особено опасни по това време на годината — множество пукнатини, но малко сняг да ги запълни. По време на ски сезона техниците натрупват сняг в по-плитките, а по-дълбоките ограждат с въжета.

— Не е толкова страшно — казва Дейл.

Къртис се обръща към нас.

— Докато ни няма, имам една малка работа за вас. — Той бърка в джоба на якето си, измъква няколко връзки с ключове и като фокусник ги поставя последователно на масата.

Дейл грабва една от тях.

— Това е ключът от вкъщи. Това си е направо невъзпитано, пич.

— Извинявай — казва Къртис, макар че явно не го мисли. — Трябваше да го направя, за да видя дали стават в някоя от тези врати.

— Кога ги сви? — пита Дейл.

— Докато закусвахте. Не можех да рискувам някой да ги скрие.

Дейл тряска ключовете на масата и излиза.

На масата виждам ключа от моя апартамент, ключа от колата ми и дори на отделна халка малкото ключе за катинара на колелото ми. Къртис е трябвало да бърка във вътрешния джоб на раницата, за да ги намери между резервните тампони и презервативи, които за всеки случай бях взела, мислейки си за него.

Сякаш пак ме удариха в стомаха.

След като половин час пробвам различни ключове в ключалките, най-после се предавам:

— Кой ще пие кафе?

Когато донасям чашите, Брент и Хедър са седнали в ресторанта един до друг. Млъкват, щом ме виждат, което ми подсказва за какво си говорят. Издърпвам един стол. Брент прокарва пръсти през косата си. Хедър барабани с перфектните си нокти по масата. Толкова ми е странно да си ги представям заедно. Тя е пълна моя противоположност. Надявам се да прояви разум и да не казва на Дейл, защото Брент ще закъса.

Пием кафе. Косата на Брент стърчи във всички посоки от постоянното разрошване. Ще ми се да прекарам пръсти по нея, да му я пригладя, но вече не е моя и не мога да го направя. Той вече не е моят Брент, не е момчето, което помня. Блясъкът от погледа му е изчезнал.

Мисля за дългите, мрачни месеци, след като изоставих сноуборда. В живота ми зейна огромна дупка. Чувствах, че съм изгубила цел и посока. Знаех само, че трябва да запълня празнината, преди желанието ми за живот да се изпари напълно. Първо се обърнах към алкохола, но това само ме караше да се чувствам още по-зле на сутринта.

Една вечер брат ми ме завлече във фитнеса и постепенно започнах да се измъквам от мрака. Понякога, когато изтезавам тялото си до изнемога, почти до припадък, имам чувството, че съм окей. Сякаш ако се напъна още малко, ако тичам по-бързо или вдигна още пет кила, може отново да се почувствам щастлива.

Искам да кажа, разбирам защо Брент се е хванал за бутилката и не го осъждам. Но как само ми липсва, по дяволите. Предишният Брент.

Връщам мислите си отново към нашата ситуация.

— Хедър, мога ли да те попитам нещо?

Тя ме поглежда над ръба на чашата си.

— В деня в който Саския изчезна, защо се качи горе на ледника? — Винаги ми е изглеждало странно, че Саския е била горе в онзи ден.

— Исках да гледам състезанието — казва тя, сякаш е съвсем очевидно.

— Въпреки че Дейл не участваше?

— Да. Защо не? Бяха ме изгонили от работа, нямах какво друго да правя.

Брент пие кафето си. Не казва нищо.

— Но състезанието беше на халфпайпа — настоявам аз, — защо тогава си се качила чак догоре?

— Видях Брент в първата вагонетка — тя му хвърля един поглед. — Заприказвахме се.

— За какво?

— Мислиш ли, че си спомням? И Саския беше там, но не ми се говореше с нея. Когато стигнахме до междинната станция, Брент каза, че ще продължи с кабинката до ледника, за да направи едно спускане за загрявка, и аз се качих с него.

В историята има нещо, което не ми се връзва. Понякога следобед, когато не беше на смяна, Хедър идваше до междинната, разхождаше се с неподходящите си обувки и се печеше на слънчевата тераса, но никога не я бях виждала на ледника. Най-малкото, не беше подходящо облечена. Кожено яке няма да те предпази на минус двайсет.

Брент допива кафето си и се отдалечава към бара.

Хедър продължава.

— Саския беше в кабинката преди нас и на върха се изпокарахме.

— За какво?

— За скандала в бара. Тя се врътна и изчезна. После Къртис се появи, търсеше я и се оплака, че си е разбил рамото заради нея. — Очите ѝ се стрелкат към вратата, сякаш се страхува, че Къртис ще чуе как говори за него. — Беше направо побеснял. Направо страшен. Никога не го бях виждала толкова ядосан.

— Окей. — Това е различна версия за събитията от това, което бях чула от Къртис тогава. И не го обрисува в добра светлина.

— И знаеш ли какво каза? — Хедър пак проверява вратата и снижава гласа си до шепот. Каза: Като я намеря, ще я убия.