Тръпка

1

„Ехо-о-о…“ Гласът ми отеква в бетонното хале.

Познатата червено-бяла вагонетка на въжената железница е на платформата, но в будката на оператора няма никого. Слънцето вече се е скрило зад Алпите, небето розовее, но в сградата не е запалена нито една крушка. Къде са изчезнали всички?

Леден вятър брули бузите ми. Сгушвам се дълбоко в якето. Още не са открили сезона, ще отворят курорта чак след месец, затова не съм очаквала, че ски лифтовете ще работят, но мислех, че поне железницата ще е в движение. Как иначе ще се качим до ледника? Да не съм объркала деня?

Стоварвам сноубордистката раница върху платформата, измъквам телефона и отново проверявам имейла. Знам, че мина доста време, но какво ще кажеш пак да се съберем всичките за един уикенд? Сграда Панорама, ледник Дю Диабл, Лю Роше. Среща на въжената железница, 17:00 ч, петък, 7 ноември. К.х.

К-то е за Къртис. Ако и другите са ми изпратили подобна покана, съм ги изтрила, без да отговоря.

— Хей, Мила!

Това е Брент, изкачва се по стълбите. По-малък е от мен с две години, значи трябва да е на трийсет и една, и е запазил момчешкия си чар — небрежно разветите тъмни коси, трапчинките — макар че сега изглежда доста измъчен.

Грабва ме в мечешка прегръдка и ме повдига от земята. И аз го прегръщам. Колко студени нощи съм се топлила в леглото му. Чувствам се неловко, че не съм му се обаждала толкова време. Но след всичко, което се случи… Така де, и той не ме е търсил.

Острите върхове се издигат над рамото му като сянка върху тъмнеещото небе. Наистина ли искам да участвам в това събиране? Още не е късно. Мога да измисля някакво извинение, да скоча в колата и да подкарам обратно към Шефийлд.

Зад нас някой се прокашля. Отдръпваме се един от друг и виждаме високата руса фигура на Къртис.

Подсъзнателно очаквам, че Къртис ще изглежда така, както го видях за последен път. Съсипан от мъка. Сломен. Но той, разбира се, не изглежда така. Имал е десет години да се съвземе. Или да го скъта дълбоко в себе си.

Прегръдката на Къртис е кратка.

— Радвам се да те видя, Мила.

— Аз също.

Винаги ми е било трудно да го гледам в очите, защото беше изключително красив — и все още е — а сега ми е още по-трудно.

Къртис и Брент си стискат ръцете, кожата на Къртис изглежда толкова бледа върху ръката на Брент. Донесли са и сноубордовете, което не ме изненадва. Никога не се качвахме в планината без тях. И двамата са с джинси, също като мен, но с учудване забелязвам яките на ризи под сноубордистките якета.

— Надявам се, че не очаквате да съм облечена официално — казвам аз.

Къртис ме оглежда от главата до петите:

— Ставаш.

Преглъщам. Очите му са толкова сини, колкото и преди, но ми напомнят за някого, за когото не искам да мисля. Няма и следа от топлината, която усещах тогава. Заради него се довлякох на това място, въпреки че се бях заклела никога повече да не се връщам тук. Вече съжалявам.

— Кой друг ще дойде? — пита Брент.

— Защо се обръща към мен? — казва Къртис.

— Нямам представа — отвръщам аз.

Къртис се смее:

— Наистина ли не знаеш?

Чуват се стъпки. Ето я и Хедър. Кой е зад нея? Дейл? Не може да бъде — още ли са заедно?

Вечно рошавата коса на Дейл сега е стилно подстригана, обеците са изчезнали. Марковите му обувки даже не приличат на обувки за сноуборд. Предполагам, че трансформацията се дължи на Хедър. Поне му е разрешила да си вземе сноуборда.

Хедър е с рокля, при това черна и лъскава, с чорапогащник и високи ботуши до коляното. Вероятно зъзне, дори загърната в пухкавото си яке. Докато ме прегръща, от дългите ѝ тъмни кичури ме лъхва миризмата на лак за коса.

— Колко се радвам да те видя, Мила.

Сигурно преди да дойде, е обърнала няколко питиета, защото звучи почти искрено. Ботушите ѝ са с осемсантиметрови токчета, което я прави малко по-висока от мен. Сигурно затова ги е обула.

Размахва ръката си, украсена с пръстен.

— Оженили сте се! — възкликвам аз. — Моите поздравления.

— Вече три години.

Провинциалният ѝ акцент е по-силен от всякога. Брент и Къртис тупат Дейл по гърба.

— Най-после си се престрашил, а, пич?! — казва Брент.

Неговият лондонски акцент също е по-силен отпреди.

— Всъщност аз му предложих — отсича Хедър.

Вратата на вагонетката се отваря със скърцане. Операторът се промушва зад нас, нахлупил черна шапка с емблемата на курорта. Той проверява имената ни в списъка и ни сочи да се качим.

Качваме се един по един.

— Това ли сме всички? — питам аз, опитвайки се да печеля време. Операторът смята, че сме това. Във фигурата му има нещо познато.

Другите са вече във вагонетката. С неохота се качвам и аз.

— Че кой друг може да е тук? — пита Къртис.

— Наистина — казвам аз.

Имаше още няколко души, които идваха и си отиваха, но от първоначалната компания сме останали само ние петимата.

Или по-точно, само ние сме на крака.

Обзема ме чувство за вина. Тя никога няма да може да ходи.

Операторът затваря вратата. Напрягам се да видя лицето му, но преди да успея да го разгледам, той се отдалечава по платформата и изчезва в будката си.

Вагонетката се люшва и потегля. Също като мен, останалите са се втренчили като омагьосани през стъклото, докато прелитаме над върховете на дърветата, гонейки избледняващата светлина над планината. Гледката на пръстта и тревата под нас е необичайна. Преди там винаги имаше само сняг. Взирам се между дърветата за мармоти, но те сигурно вече са потънали в зимен сън. Преминаваме над скалисто било и малкото градче Лю Роше изчезва от погледа.

Така, увиснали високо във въздуха и с гледката, пълзяща край прозореца, ме обзема странно чувство. Сякаш вместо да се изкачваме нагоре в планината, пътуваме обратно във времето. И не съм сигурна дали съм готова да се срещна с миналото.

Късно е за колебания. Вагонетката вече влиза в междинната станция. Стъпваме върху платформата и измъкваме раниците си. Тук е по-студено, а там, където отиваме, ще бъде още по-студено. Френското знаме плющи на вятъра. Платото е пусто. По средата на склона кафявото и зеленото се превръщат в бяло: започва снегът.

— Мислех, че по това време снегът ще стига чак до долината — казва Брент.

Къртис клати глава:

— Ето ти ги климатичните промени.

Вече сме в сърцето на скиорската зона, седалкови лифтове и влекове тръгват във всички посоки, но днес работи само кабинковият лифт.

Халфпайпът1 беше точно тук, до тази малка барака. Сега дългият ров с формата на полукръг е просто кална вада, но мислено мога да видя безупречно гладките бели стени. По онова време беше най-добрият халфпайп в Европа и точно затова всички дойдохме тук през онази зима.

Боже мой, тези спомени. Кожата ми настръхва. Виждам ни, каквито бяхме тогава, боричкаме се и се смеем. Петимата.

И другите двама, които сега ги няма.

Леден порив на вятъра омотава косата ми около лицето. Вдигам догоре ципа на якето и се забързвам след другите.

Кабинковият лифт ще ни изкачи почти на 3500 метра. Ледникът Дю Диабл е една от най-високите ски зони във Франция. Лъскавите оранжеви кабинки висят на въжето като новогодишни топки. Къртис влиза в най-близката.

Хедър дръпва Дейл за ръката:

— Нека вземем една само за нас.

— Не, моля те — казва Дейл. — Ще се съберем.

Къртис сочи с ръка:

— Място колкото искаш.

Хедър се колебае и я разбирам. Тези малки кабинки побират шестима, но с раниците и багажа едва ще се натъпчем вътре. Огромният куфар, с който се е понесла, само усложнява нещата.

Брент привежда високото си тяло, за да влезе:

— Може да седнеш върху коленете ми, Мила. Подай ми раницата си.

— Дейл да седне в теб — казвам аз, — аз ще се настаня тук.

Накрая Хедър сяда в скута на Дейл, Къртис е до тях, а ние с Брент сме отсреща, раниците са набутани в краката ни. Дейл изглежда много странно без обичайните си расти. Заради скандинавските му тонове тогава ми приличаше на викинг. Сега прилича повече на телевизионен водещ.

Кабинката се засилва над платото. Отдолу е пълна пустош. Забравила съм колко обширна е тази зона. През лятото тук сигурно идват туристи и се скитат по криволичещите пътеки. Вероятно е много красиво — поляните, покрити с алпийски цветя — но днес се вижда само проскубана кафява трева и каменисти сипеи. Няма и следа от живот, дори и птичка. Земята изглежда безплодна.

Мъртва.

Не. Потънала в сън. В очакване.

На нещо, там горе. Преглъщам и прогонвам мисълта от главата си.

Докато минаваме през поредния стълб, от раздрусването коляното на Къртис се докосва до моето. Той е необичайно мълчалив, но разбирам защо. Щом на мене ми е трудно, на него трябва да му е сто пъти по-трудно.

В поканата не се споменаваше нищо конкретно, но е ясно защо сме тук. В деня, преди да пристигне неговият имейл, прочетох в новините:

Също като мен, останалите едва ли са имали голямо желание да дойдат тук, но можем ли да откажем? Естествено е Къртис да иска да я поменем.

Под нас вече има сняг, който свети с лилави отблясъци в здрача. Високо горе се извисяват скалите, които са дали името на Лю Роше. Сградата, наречена Панорама, е кацнала на върха — тъмна, тумбеста постройка, свела глава пред природните стихии.

— Мила, как успя да уредиш това? — казва Брент.

— Да уредя какво? — питам аз.

— ВИП достъпа до ледника. Частен курс с кабинката и всичко останало. Доста класно.

Гледам го втренчено:

— Какво искаш да кажеш?

— Извън сезона сме. Едва ли е без пари.

— Защо мислиш, че аз съм го организирала. Сигурно е Къртис.

Къртис ме поглежда изненадан:

— Моля?

Някаква игра ли играят тези двамата? Изваждаме телефоните си. Последния път, когато бях взела телефона си в планината, разбих екрана при първото спускане и върху бедрото ми остана ужасна синина с формата на телефон. Оттогава не го вземах по пистите.

Показвам им имейла, който получих, и Брент ми показва неговия. Поканата му е същата като моята, само че е подписана от М, последвано от P.S. Загубих си телефона. Прати ми имейл.

— Точно така. — Къртис светва своя екран. Имейлът му е съвсем същият като този на Брент.

Никога не можех да прочета мислите на Къртис. Това някаква шега ли е?

Докато минаваме през следващия стълб, кабинката се раздрусва и ушите ми започват да пукат. Оттук нататък става много стръмно. Започва дългото изкачване към ледника.

Обръщам се към Дейл и Хедър:

— Какво пише във вашия имейл?

Дейл се колебае.

— Също като вашите — казва Хедър.

— От М или от К — пита Брент.

— М-м… от М — Хедър поглежда към мен.

Защо имам чувството, че лъже?

— Може ли да го видя?

— Съжалявам — казва Хедър, — изтрих го. Но беше точно като техните.