Тръпка

40

Десет години по-рано

Преобръщам се във въздуха, политам надолу, загубила представа къде се намирам. Надолу… надолу… батутът въобще под мен ли е? Подготвям се за най-лошото.

Дейл успява да ме издърпа, чува се звук от разкъсана тениска. Батутът ни отблъсква и ни хвърля един към друг. Татуираните му ръце ме прихващат, докато се опитвам да запазя равновесие. Целите сме потни от усилията и той също е само по тениска.

— Беше окей, докато не посегна за граба — казва той.

Опитвам се да се приземя след криплър. Още съм много далеч, но това е най-добрият ми шанс да се класирам в тройката. Обикновено на батута ме придържа Брент, но в момента го интервюират за Snowbord UK преди Британското, което започва след два дни. За малко да помоля Къртис, но поддържането на батута може да стане доста интимно и не съм сигурна, че няма да направя нещо, което не бива.

Без съмнение, правилно решение. Наложи се Дейл да ме прихваща отново и отново. Батутът е малко малък за подобни упражнения и дори при приземяването след флипа почти изпадам от рамката.

— Къде греша? — питам го аз.

Дейл избърсва челото си.

— Когато посягаш за граба, се отклоняваш от оста на въртене. Искаш ли пак да ти демонстрирам?

— Не. — Показа ми го вече десет пъти, завъртайки се странично във въздуха с едно плавно и стилно движение. Отстрани изглежда толкова лесно. В момента дори не го правя с борд, просто грабвам въображаем борд. Ще го закопчая по-късно, когато овладея движението. Ако въобще го овладея.

— Опитай няколко без граб — казва той.

— Добре.

— Чакай една секунда — Дейл съблича тениската си.

Опитвам се да не зяпам. Огромна племенна татуировка покрива едно от рамената му, оттам към изразените мускули на гърдите изпълзяват змии. Ако Къртис беше тук, гол до кръста и достатъчно близо, за да усетя топлината на тялото му… Да, добре че не е тук.

Изчаквам Дейл да се отмести встрани и скачам три пъти, за да набера височина. Той скача навреме, в ритъм с мен. На четвъртия скок излитам нагоре. Дори с главата надолу мога да видя, че пак съм накриво. Докато се превъртам, ръката ми перва Дейл и го чувам, че изръмжава.

Докато падам, той ме хваща. Размахвам крака, за да успея да стъпя.

— Извинявай.

Хванал ме е през кръста. Телата ни са залепнали едно за друго, гърдите му, силни и влажни, притискат моите гърди. По-мощни са от на Брент. По-скоро като на Къртис.

— Ударих ли те? — казвам аз.

Бузата му е зачервена. Докосвам я, без да мисля. Усещам леко наболата му брада под пръстите си. Сиво-зелените му очи се втренчват в лицето ми, зениците са леко разширени. Нещо пламва в мен и преди да се усетя, го целувам.

За секунда и той ми отвръща, халката на устната му се забива в долната ми устна. Отскачаме назад. Трудно е да се каже кой се отдръпна пръв, но Дейл изглежда толкова шокиран, колкото и аз.

— Извинявай — казвам аз, — не биваше да го правя.

— Да — казва той — не биваше да го правим.

Сега се чувствам ужасно.

И все пак, ето един много верен мъж. Мога да си представя, че много жени биха се отдръпнали, ако някой неочаквано ги целуне, но съм почти сигурна, че повечето мъже няма да устоят, независимо в какво състояние е връзката им. Може би съм твърде скептична. Имала съм само една сериозна връзка — поне си мислех, че е сериозна, докато не се прибрах неочаквано от Британското със скъсана коленна връзка и не заварих една от така наречените ми приятелки в квартирата на въпросното ми гадже.

Дейл трие халката на устната си, сякаш се опитва да изтрие целувката. Почти съм сигурна, че няма да каже на Хедър. Тя би ме убила, разбира се, но най-вече ще иска да убие него и той го знае.

Поглежда ме.

— Не мога продължа.

— Разбирам — казвам аз.

Той скача от батута.

По дяволите. Сега няма кой да ме придържа.

Превъртам се във въздуха, политам надолу, загубила представа къде се намирам. Този път под мен няма батут. Просвам се в снега на една страна.

Изгаряща болка пронизва гърдите ми. Имам чувството, че дробовете и стомахът ми са изскочили през устата. Опитвам се да си поема дъх, но не успявам.

Обхваща ме паника, макар че днес съм падала няколко пъти. Устата и ноздрите ми се борят за кислород. Болката…

Най-после засмуквам въздух. Мислено проверявам частите на тялото си. Всичко е наред. Всичките мърдат. Сериозно си фраснах главата. Но поне се приземих меко.

Брент се взира в мен.

— Край. Стига толкова.

Двамата сме на ледника, в най-отдалечения му край. Изградихме импровизиран халфпайп, за да мога да тренирам криплъра в мек сняг. Ако бях долу на пайпа, нямаше да мога да се изправя.

Имам сняг в панталоните, в сутиена и на всички други места. Изтръсквам се.

— Не бой се, следващия път ще стане.

— Съжалявам — казва Брент, — повече не мога да гледам.

— Няма що, благодаря. Не мислех, че съм чак толкова зле. — Когато се приземих, очилата ми изхвърчаха. Къде са? Чак там. Изправям се, леко замаяна, и се затътрям да ги взема.

Брент ме следва.

— Мила, сериозно ти казвам. Ще си счупиш нещо. Трябва да спреш.

— Ти предложи да опитам криплър.

— Така е, по-добре да не бях го споменавал.

Избърсвам очилата си.

— Само още веднъж. Или два пъти.

— Дори нямаш каска.

— И кой ми го казва? Човекът, който се спуска с бейзболна шапка, макар че се претрепа два пъти този месец.

Той си сваля шапката и прокарва пръсти през косата си.

— Не мога да те оставя да си го причиняваш.

— Рискът си е мой. Аз решавам. Имам още два часа, докато спрат лифта.

— Имаш нужда от повече време на батута.

— Не разполагам с повече време.

— Защо се напъваш толкова? Спускаш се прекрасно.

— Да, но искам да победя.

Брент върти глава.

— Победата не е всичко. На света има и други неща.

— Като например?

— Семейство, приятели. Живот.

Сега вече побеснявам.

— Семейството ми е болното място. За майка ми не съм достатъчно мека и нежна, но за баща ми и брат ми съм твърде мека и нежна. А приятелите ми дори не разбират защо харесвам сноуборда. Така че си прав, в момента победата ми е по-важна от всичко. Обаче не съм достатъчно добра.

— Знаеш ли какво обича да ми казва баща ми? Дай най-доброто от себе си, това е всичко, което можеш да направиш.

— Знаеш ли какво ми казва моят баща? Постарай се повече, Мила.

— Майната му на баща ти. Трябва да го правиш за себе си и за никой друг. Ако паднеш и се разбиеш, само ти ще страдаш. — Брент посяга към мен, но аз го отблъсквам. — Сега си на върха на силите си, така че се порадвай на момента. След десет години ще погледнеш назад и ще ти се иска все още да можеш да правиш всичко това.

— Ти май не разбираш? Това е последният ми шанс. Ако не забия криплъра тук, няма да мога да го опитам утре на пайпа и да го направя на следващия ден на Британското. А ако не успея, това е краят. Ще трябва да си ходя и да си намеря истинска работа.

— Значи ще се опитваш, докато си счупиш врата?

Ако още малко продължим да спорим, ще си изпусна нервите.

— Някога казвала ли съм ти да караш по-кротко?

Брент въздиша:

— Знам, и съжалявам, но не ми е безразлично какво ще стане с теб.

— Благодаря, но няма нужда. Окей? Това не беше част от нашата сделка.

Той замлъква за миг.

— Виж, не знам какво точно е това, но между нас има нещо. Не съм безразличен. Съвсем просто е.

— Тогава дай да му сложим край. Каквото и да е това нещо. Дори не трябва да ме гледаш. Просто имам нужда да останеш още десет минути, защото ако падна лошо, ще си остана тук и никой няма да разбере.

— Правилно ли те разбрах? — Гласът му е слаб. Огорчен. — Това ли е причината да скъсаш с мен? Защото не съм безразличен?

Гледам към пистата, към скока, изкарана от търпение. Постепенно ме обхваща страх.

— Това не е точно скъсване. Дори не беше точно връзка.

— Не мога да променя чувствата си, Мила. Всъщност мислех, че и ти не си безразлична към мен.

Нямам време за тези приказки.

— Кажи ми къде греша. Трябва ли да набера по-голяма скорост?

Брент клати глава и закопчава борда си.

— Брент! — извиквам аз.

Той изчезва надолу.

Катеря се нагоре по склона. Със или без него трябва да го направя. Закопчавам се и оглеждам околността. Три фигури правят слалом по пистата, половин дузина скиори се качват с влека, но никой не гледа в моята посока и са твърде далече дори да ме чуят. Ще изчакам да дойдат по-близо.

Винаги съм се гордяла, че нямам нужда от никого, но сега си давам сметка, че не е напълно вярно. Понякога, дори в индивидуален спорт като сноуборда, имаш нужда от някого.

Все още никой не поглежда насам. Сърбят ме петите да скоча, макар че е твърде рисковано. Ааа! Просвам се на снега. Точно днес ли трябваше да се случи? Как ще погледна нашите в очите, ако не мога да бия резултата си от миналата година или още по-лошо, ако се класирам по-назад?

Представям си реакцията им.

Казахме ти, Мила.

Вземи се стегни.

Студът се просмуква през якето и грейката. Скоро започвам да треперя, но лежа там и не мърдам.

Обидата на лицето на Брент ми тежи на сърцето и ме изяжда отвътре. Нищо не съм му обещавала, защо тогава се чувствам толкова виновна?

Не съм права. Трябва да говоря с него. Псувам наум, закопчавам борда и се спускам надолу. Но когато стигам до халфпайпа, Брент го няма никъде.

Одет се приближава. Целуваме по двете бузи.

— Днес не тренираш ли?

Сега, когато знам, че са със Саския, се чувствам неловко край нея.

— Бях на ледника, опитвах криплъри.

— Чудесно. Успя ли?

— Близко съм. — Не искам да издавам подробности. Ще ги разкаже на приятелката си. — Скъсахме с Брент.

Тя докосва ръката ми.

— Съжалявам.

— Сигурно е за добро. Както каза, беше като котва на крака ми.

Тя ме поглежда със съчувствие.

— Ако беше някой друг спорт, ски бягане например, можеше да е различно. Но в халфпайпа рисковете са много големи.

— Вие със Саския някак си се справяте — казвам аз, преди да успея да се спра.

— Всъщност умирам от страх за нея. — Одет се обръща да я потърси с очи.

Ето я и нея, качва се с влека.

— Защо пазите отношенията си в тайна? — питам аз.

— Тя не иска никой да знае.

— Разбирам. — Усещам, че това натъжава Одет. — Хей, Брент не мина ли оттук преди малко?

— Да, пусна се веднъж, падна и си удари коляното. Слезе надолу преди няколко минути.

— Какво… — обхваща ме паника, — той добре ли е?

— Тръгна към въжената железница. Не мисля, че е много зле.

Дали обаче ще може да се състезава? „Смаш“ са основите спонсори на Британското тази година и Брент е тяхната звезда. Снимката му, политнал във въздуха, е по всички билбордове в курорта. Той се прави, че не е голяма работа, но знам, че е под напрежение.

Трепвам, като се сещам за заплахата на Саския. Ще си го върна обратно. Това ли е станало? Тя ли е предизвикала падането му? Иска ми се да попитам Одет дали Саския е била наблизо, когато е паднал, но не се осмелявам. Ще сляза долу и сама ще го попитам.

Саския стига до върха на лифта и поглежда в моята посока. Не мога да се закълна, но ми се струва, че злорадства.