Тръпка

27

В настоящето

На бара Брент вдига бутилките една по една и разглежда етикетите им.

Моля те, Брент, не започвай да пиеш. Очаквам нещо да се случи и ми трябваш трезвен. Още е преди обед, а ни чака дълъг ден.

Обръщам се отново към Хедър. Лъгала ме е и преди. Сега пак ли ме лъже? Но историята ѝ звучи ужасно правдоподобно. Когато става дума за сестра му, емоциите на Къртис винаги са изострени. Видях го няколко пъти да си изпуска нервите, щом стане дума за нея.

— Какво стана после? — питам аз.

— Не можахме да намерим Саския, а състезанието щеше да започне, така че оставих Брент и Къртис на ледника и слязох с кабинката.

Наблюдавам езика на тялото ѝ и се опитвам да реша дали да ѝ вярвам. Тя е много нервна, очите ѝ се стрелкат към мен, към вратата, към Брент, но това не е непременно знак, че лъже. Може да е от страх.

Страх, че Къртис ще разбере.

Че може скоро да я сполети участта на Саския.

В другия край на ресторанта Брент налива солидно количество от някаква течност в чашата си. Брент, недей. Изпива я до дъно, пресича стаята и отива до прозореца.

Хедър си играе с чаената лъжичка.

— След това повече не ги видях. Състезанието започваше, така че взех кабинката до междинната, за да го гледам.

— Нямам спомен да съм те видяла там — казвам аз.

— Гледах малко, после ми стана студено и се прибрах в стаята.

Тя рязко подскача, когато Къртис и Дейл се втурват през вратата със зачервени бузи и оставят снежни следи по пода.

— Открихте ли нещо? — питам аз.

Дейл клати глава:

— Изгубихме си времето.

— Не беше нужно да разбиваме бараката — казва Къртис, — видяхме през прозореца къде е била радиостанцията.

Дейл поглежда към Къртис, свивайки юмруци.

— Някой я е прибрал. Също като долу.

Очевидно разходката не е подобрила настроението им.

Брент опира чело в прозореца.

— Мамка му.

Трябва да кажа на Къртис за кредитната карта, но знам, че ще направи Дейл на кайма. Ако го осакати, дори не можем да извикаме линейка. Стоим на ръба и една погрешна дума може да ни бутне в пропастта.

— Значи, ще трябва да се правя на алпинистка, така ли? — пита Хедър с треперещ глас.

Дейл тегли един шут на стола и Хедър се сепва.

— Трябва да има нещо, което да можем да направим — казва Дейл. — Веднъж запалих колата от кабелите. Може да успеем да запалим един от снегорините.

Къртис сумти:

— Моля, опитай. Дори да успеем да го запалим, сериозно ли смяташ, че можем да го пуснем надолу по черната писта?

Виждам, че дори мисълта за това кара Хедър да потрепери.

— По-скоро ще си опитам късмета пеша — казва тя.

Брент крачи напред-назад пред прозореца като моя котарак, когато отчаяно иска да излезе навън.

Къртис гледа към мен и осъзнавам, че чака да кажа на останалите за картата за лифта. По дяволите. Те ще се нахвърлят върху него. Това ще бъде последната сламка.

Опипвам острите ръбове на картата в джоба си. Ако им кажа, Дейл ще го приеме като окончателно доказателство, че Къртис е убил сестра си, а Хедър ще застане на страната на мъжа си. Брент досега се опитваше да бъде неутрален, но усещам, че е на ръба и това може да наклони везните. А аз ще се окажа по средата.

Обмислям версията на Къртис. Ами ако наистина е била подхвърлена в чантата, както казва? За да ни накарат да се нахвърлим един срещу друг? Точно както стана с кутията на Пандора.

— Него ли гледаш? — пита внезапно Дейл.

Хедър започва да заеква:

— К-к-какво? Не.

Дейл сграбчва ръката ѝ под мишницата. Правя крачка към тях. Брент също се приближава.

Дейл вирва брада.

— Дори не си го помисляй — казва той на Брент.

— Не гледах никого — изрича Хедър едва-едва.

— Пусни я — казвам на Дейл. Каква е тази ревност. Никога не съм го виждала така настръхнал.

Нито пък Къртис или Брент. В стаята витае опасна енергия. Сякаш наистина дивото на планината зове и се просмуква в нас.

Изваждам ръката си от джоба. Ще си мълча за лифтовата карта на Саския, засега, защото не мога да рискувам да избухне още една разправия. Трябва да запазим спокойствие и с общи усилия да се опитаме да слезем долу без загуби.

Къртис поглежда часовника си.

— Трябва да тръгваме, за да слезем долу преди мръкване.

— Ами бараката на влека — казва Дейл, — може там да има радио?

— Съмнявам се — казва Къртис, — щом са ги прибрали оттук…

— Може да не са си направили труда да приберат и него. Ще се качим само за няколко минути…

— Нямаме няколко минути — сопва се Къртис, — не знаем колко време ще ни отнеме да свалим жена ти по черната писта.

Дейл хвърля отровен поглед на Хедър.

Тя поглежда надолу към пода. В този момент не може да се каже от кого се страхува повече. От Къртис или от мъжа си.

— Виж, Хедър — казвам аз, — ако ти е по-лесно, ще ти дам моя сноуборд, а аз ще вървя пеша.

Тя няма представа колко ми струва да ѝ го предложа. Отказвам се от първия шанс да карам сноуборд от десет години насам. Но клетото създание изглежда, че аха ще повърне върху ботушите си.

— Благодаря ти, Мила — измърморва Дейл.

Не го правя за теб, говедо такова. Правя го за нея.

Но Хедър обвива ръце около себе си.

— Забравила съм да се пързалям. От десет години не съм се качвала на борд, а и тогава никак не ме биваше.

Останалите се споглеждаме. Идеята да смъкваме нервна начинаеща надолу по покритата със скали черна писта никак не е привлекателна.

Къртис въздиша:

— Кой иска да се качим до бараката на влека?

Вдишвам студения въздух на ледника. Алпите са се проточили под мен като остри бели зъби. На изток — Италия. Сто километра на север — Мон Блан. Имам чувството, че съм се изправила на върха на света.

Боже, колко ми е липсвало всичко това. Блестящата белота. Тежестта на борда, който нося под мишница, така както другите жени носят дамските си чанти.

— Няма да се бавим — казва Дейл на Хедър.

Тя кима и загръща шала си.

Дейл щеше да остане с нея, но тя вероятно забелязва по погледа му, че иска да тръгне или по-скоро предпочита да ѝ се махне от очите.

— Върви — казва му тя, — аз ще седна тук и ще ви чакам.

Впечатлена съм, че го предложи, но не се оплаквам, защото със сноуборд и очила Дейл отново прилича на викинга Дейл отпреди.

И Брент прилича повече на някогашния Брент. Той кима към полуразголените скокчета и усмивката с трапчинките отново грейва на лицето му:

— Да не би да мислиш същото, което и аз?

— Определено — казва Дейл.

За няколко минути ще се преструвам, че всичко е както преди и ние все още сме приятели.

Къртис очевидно се двоуми дали да оставим Хедър сама, но не възразява открито. Предполагам, че предпочита Дейл да е с него, отколкото тук с Хедър и пак да се изпокарат.

— Внимавайте къде стъпвате — казва Къртис, — следваме линията на влека, в индианска нишка.

— Ясно — казва Дейл.

Тръгваме нагоре по пистата. Бараката е заключена, столовете на площадката са затрупани със сняг. Металните влекачи с пластмасови копчета се полюшват на въжето и поскърцват от вятъра.

— Как не можем да подкараме влека — казва Дейл, — щеше да ни спести ходенето.

На места снегът стига до колене. Газя зад Брент и се задъхвам повече, отколкото искам да си призная. Дейл е най-отпред. Той поглежда назад през рамо. Поглеждам и аз. Хедър е там, кацнала върху снежния насип до главния изход.

Над нас се извисяват острите върхове. Потискам трепването при мисълта за този сняг, който може да се срине върху нас. Всички носим въжета и предаватели за лавини. Бях подарила моя заедно с останалата екипировка, но брат ми все още кара сноуборд и за радост, имаше предавател. Доволна съм, че го взех със себе си.

Разкопчавам ципа на якето, надничам към малката синя кутийка, прикачена към тялото ми, и проверявам екранчето. Последното нещо, което искам да ми се случи, е да съм погребана под снега и да се чудя дали съм включила проклетото нещо.

— Вижте този колко добре изглежда — казва Брент, като се изравняваме с един от най-големите скокове. Той се запътва към него.

— НЕ! — изкрещява Къртис. — Опасно е, следвай линията на влека.

Брент пуфти и се връща обратно.

— Перфектно е за бекфлип — казвам аз, когато Брент ме настига. — Ще го пуснем на връщане. — Очаквам, че ще се засмее, но той не реагира.

— Сигурна ли си, че ще се справиш — казва той, — откога не си карала…

— О-о, не започвай пак. — Тази прекалена загриженост ми напомня защо се разделих с него. Всъщност се пошегувах за бекфлипа, а сега ще трябва да се пробвам.

Дейл се обръща:

— Ти, Мила, винаги обичаше да рискуваш, нали?

Нещо в тона му ме смущава. Взирам се в огледалните му очила, но искам да видя очите му. Това жест на уважение ли е — опит да възстановим приятелските отношения?

Или пък е заплаха?

Като се замисля, струва ми се странно, че се съгласи да оставим Хедър сама. Сякаш е сигурен, че нищо лошо няма да ѝ се случи.

Защото двамата с Хедър стоят зад всичко това.

И ако е така, какво възнамерява да направи с нас?