Тръпка

42

Десет години по-рано

Днес вътрешният ми часовник тиктака по-силно от всякога. Сега е моментът. Последни тренировки преди Британското. Обаче не съм готова.

Всеки път, щом стигна до върха на пайпа, се подготвям да направя криплър и всеки път нещо ме спира. Опитвам се да се залъжа, че е просто от благоразумие. Ако днес се контузя и утре не се представя, спонсорите с пълно основание ще си потърсят по-надежден състезател.

Но дълбоко в себе си знам, че е страхът.

На пайпа е претъпкано. Цяла седмица британските сноубордисти пристигаха с коли или самолети от местата, където са тренирали, и днес всички са тук, пробват границите на възможностите си. Две момичета, които срещнах на Британското миналата година, идват да ми кажат „здрасти“, включително и Клер Донахю, сегашната номер едно. Брент прави страхотни скокове, превързал е болното си коляно. Къртис май успя да забие своя хакон флип. Дейл си удари китката и слезе по-рано да търси физиотерапевт.

Но всичко това го отчитам само мимоходом. На два от опитите вчера почти успях да се приземя и мисля, че знам каква ми е грешката. Да опитам ли пак? Или не? Може би само веднъж…

Какво става? Лифтаджията опъва въжетата, защото е 4 часът. По дяволите. Толкова дълго обмислях моя криплър, че не ми остана време да се съсредоточа върху другите трикове. Леко замаяна, вървя към мястото, където оставих раницата си.

Къртис разговаря с Нейт Фармър, който миналата година се класира трети.

— Чух, че имаш някои нови трикове — казва Нейт.

Къртис се преструва на изненадан.

— Така ли си чул?

Отбелязвам, че нито отрича, нито потвърждава.

Нейт се усмихва.

— Значи до утре няма да разберем какво си подготвил.

Къртис свива рамене.

— Много е заледено да се опитва.

Макар да знам прекрасно, че ледът не би го спрял.

Одет се приближава, късата ѝ коса е скрита под каската „Росиньол“.

— Как беше тренировката днес?

Насилвам се да се усмихна:

— Не беше зле. Още съм цяла-целеничка.

Тя прави огромни усилия да се държи мило с мен, след като Саския ме погреба преди две седмици.

Усещам, че ще ме попита какво ще изпълнявам утре. За да я отклоня от въпроса, соча към Къртис и Брент:

— Кой мислиш, че ще победи утре? — От това, което видях днес, ми е трудно да реша.

— Зависи какво искат да видят съдиите — казва Одет. — Ако предпочитат техника, тогава Къртис. Ако гледат за височина, може би Брент.

Саския се приближава, за да си вземе раницата, със самодоволен вид. И с основание. Утре ще ме бие, освен ако не се провали жестоко. Което няма да се случи. Техниката ѝ е почти толкова солидна, колкото и на брат ѝ. По дяволите, мислех си, че след като толкова много го искам, ще мога да го постигна. Но тя го иска не по-малко от мен и има преднина от десет години.

През последните две седмици тя стои на дистанция. Предполагам, че Къртис ѝ е казал нещо. Но от друга страна, може би просто изчаква подходящия момент.

— Готова ли си за Британското? — пита тя Одет.

— Да, надявам се — казва Одет.

Усещам тревожен сигнал.

— Нали няма да се състезава? — казвам аз.

— Напротив — отговаря Саския.

Сякаш ми изкараха въздуха.

— Не е британка…

— Имам нужда от точките — казва Одет. — Състезанието е малко и наградният фонд е незначителен, но могат да участват състезатели от други страни. Не влизаме в британската ранглиста, но получаваме FIS точки. Пропуснах няколко състезания тази година, защото си навехнах китката, така че точките ми трябват.

Ако допреди малко ми се повдигаше, сега наистина искам да повърна. Нямам никакъв шанс да вляза сред първите три. Това е лошо. Много лошо.

На хартия резултатът няма да се отрази на британската ранглиста, но ще ми повлияе психически, на ранглистата в главата ми. И още по-важното е, как ще изглежда в очите на потенциалните спонсори, които гледат състезанието.

Усмивката на Саския е леко напрегната и осъзнавам, че и тя не е много доволна от този факт. Откога го знае?

Шокирана, взимам борда, за да се включа в състезанието на нашата малка група надолу към курорта, което се е превърнало в нещо като ритуал, с който завършваме деня. За момчетата е безобидна игра, но ние, момичетата, я приемаме лично. Одет винаги печели, което не е изненадващо, но аз и Саския сме горе-долу равностойни. Трябва да благодаря за това на Стефан, миналогодишното ми гадже, а тя — на брат си.

Необозначеният старт е на върха на пистата. Със Саския заставаме на позиция.

Трябва да направя нещо. Или, както се казва, да си вървя у дома.

— Видя ли ми криплъра по-рано? — казвам с ведър глас.

Това изтрива усмивката от лицето ѝ. Тя разменя погледи с Одет и се обръща към мен невярваща.

Брент си затяга автомата наблизо. Откакто вчера скъсах с него, не ми е проговорил, но след моментно забавяне протяга юмрук да ме поздрави:

— Да бе, Мила, направо го заби.

Ръкавиците ни се срещат и го поглеждам с мълчалива благодарност.

Саския е зяпнала. Това е фалшива победа, но друга няма да имам.

Тя потупва Къртис по рамото.

— После ще дойдеш ли да ме държиш на батута — пита тя сладко.

Той поглежда към мен и Одет.

— Не. Обърни се към някоя от приятелките си. Или май нямаш приятелки?

Саския си слага очилата с кисело изражение. Явно иска да опита криплър, но не желае никой от конкуренцията да я види. Сега вече това включва и Одет.

Хмм. Ако продължа да качвам напрежението и я накарам да повярва, че утре ще направя криплър, може да рискува с нещо, което не е по силите ѝ.

— Готови ли са всички? — вика Къртис. — Старт.

Пистата е черна. Насочвам борда по линията на наклона, тежестта върху предния крак. Летим надолу: Брент и Къртис, аз, Саския и Одет. Грейката ми плющи, вятърът бучи в ушите ми. Както винаги, момчетата дръпват напред, Одет е веднага след тях. Аз и Саския сме на една линия, засега. Докато заобикалям един паднал скиор, уморените ми бедрени мускули изпращат протестни сигнали.

Пистата прави десен завой. Къртис завива мощно като истински слаломист. Брент, както винаги, скача над малката скала, около която се извива пистата, и продължава напред. Просто защото е Брент. Мразя отвеса под скалите и обикновено следвам останалите по пистата, но днес се чувствам безразсъдна. Или по-скоро отчаяна. На пистата е пълно със скиори, така че необработеният сняг сигурно е по-бърз. Коригирам скоростта и се насочвам към скалата.

Преди да мога да размисля, вече съм във въздуха, политам надолу и стомахът ми остава зад мен. Ударът при приземяването усуква колената ми и почти ме изхвърля през носа на борда. Мускулите на краката ми горят, накланям се назад и продължавам надолу.

Брент изчезва между боровете. Спускам се след него. Дърветата са покрити с дебела бяла пелена. Под сенките им въздухът е по-студен и с дъх на смола. Снегът има лилав оттенък и е дълбок до коляно. Сноубордистите мечтаят за такива условия, но аз съм твърде съсредоточена върху гонката, за да им се насладя.

Дърветата се изпречват бързо и нагъсто и имам нужда от пълна концентрация, за да ги избегна. Клони брулят бузите ми, сняг се сипе по главата и раменете ми. Всеки момент ще стъпя отново на пистата. Ето я!

Напрягам се да видя белезникавото яке на Саския. По дяволите. Тя почти излиза от завоя. Точно тук пистата се стеснява за няколко метра до една лента, от едната страна има скали, от другата — дълбок отвес. Двете със Саския ще стигнем там по едно и също време. Само че аз ще пристигна отгоре.

Тя поглежда встрани и ме вижда. Няма да се отдръпна. Тя да се отдръпне.

Но виждам, че няма никакво намерение. Бордът ми ще понесе удара и тъй като идвам към нея отгоре, нейният борд ще бъде изтласкан от пистата.

Приближаваме се и се подготвям за удара. Точно преди бордовете ни да се сблъскат, нещо мощно ме дръпва назад за яката на якето.

Какво…? Бордът се изплъзва изпод мен и падам в снега. Другата фигура се стоварва до мен.

И това разбира се, е Къртис. Как се е озовал зад мен?

Той рязко смъква очилата си. Червеният, гневен цвят на бузите му не е от студа.

Усещам как и моето лице пламва, поравно от гняв и от срам. Ръцете ми треперят. Щях да я бутна. Наистина щях.

Той се изправя. Лицето му се изкривява от болка и той се хваща за рамото. О, господи, заради мен ли го заболя?

— Защо, Мила? Защо трябваше да го правиш?

Мога да му кажа как Джейк ме биеше във всеки спорт и стана ръгби звезда, преди да завърши училище. Как баща ми спря да ме забелязва, защото го интересуваше само Джейк. Как имам нужда да им покажа, че съм добра в нещо.

Но нямам извинение.

Къртис клати глава.

— И ти си същата като нея.

Нямам какво да кажа, защото знам, че е прав.

Но това не е най-лошото. Най-лошото е, че Саския е точица в далечината и пресича финала. Би ме, за кой ли път.