Жените, които го познаваха

106.

Ваня изчака, докато Хинде махна кабелните стяжки от китките й. Опита се да го изненада с бърз, неочакван удар, но той умело го избегна, като бързо отстъпи назад. Опита се. Хинде го очакваше. Тя замахна още няколко пъти, но тогава той пристъпи напред и я удари силно в слепоочието няколко пъти с дръжката на ножа. Ваня отново падна в леглото. Лявата страна на главата й пулсираше от болка. Чувстваше я гореща, сякаш кървеше. Тя вдигна ръце към лицето си, за да се предпази от болката.

– Мога да бъда нежен, мога да бъда и груб – каза Хинде. – Ти решаваш.

Не, ти решаваш, помисли си Ваня. Знаеше, че той няма да се поколебае да я убие. Очите му, изпълнени с вълнение и трепетно очакване, говореха, че се забавлява. Той искаше да извърши всяка част от ритуала с нея. Тя осъзна, че желанието му да докосне косата й в „Льовхага“ е част от случващото се сега. Себастиан беше прав за всичко. Имаше причина Хинде да иска да се срещне насаме с нея. Той искаше да бъде близо до нея. Да я докосне. И Ваня му беше позволила да го направи. Тогава тя си помисли, че това е малка цена, която трябва да плати за името на Ралф Свенсон. Вече не мислеше така.

Да се озовеш на бъдещо местопрестъпление като набелязана жертва, беше ужасяващо чувство. Да знаеш значението на детайлите. Нищо не убегна от вниманието й. Найлоновите чорапи до краката й. Нощницата, преметната в края на леглото. Ножът в ръката на Хинде.

Другите жени бяха имали предимството да не знаят всичко, което ще се случи.

Ваня обаче знаеше.

Тя знаеше всяка стъпка на ритуала.

В същото време това й вдъхваше слаба надежда. Времето беше на нейна страна. Колкото по-дълго останеше жива, толкова повече време щяха да имат онези, които я търсеха. Защото я търсеха. Ваня беше сигурна. Щяха да търсят Едвард Хинде под дърво и камък. Той вече не беше неизвестен убиец. Не беше затворник, който може да избяга от „Льовхага“, без да бъде издирван.

Търсеха ги. Търсеха ги.

Поне това си повтаряше тя.

Хинде изведнъж я дръпна да седне и разкъса фланелката и спортния й сутиен. Атаката дойде изневиделица. Той искаше да започне. Сега Ваня беше само по бикини. Наруга се, че инстинктивно закри с ръце гърдите си. Това беше признак на слабост. Тя спусна ръце и му позволи да я гледа. В края на краищата, това беше само тялото й. Ваня се бореше за живота си. Хинде й хвърли нощницата, която падна на коляното й.

– Облечи я.

Тя погледна нощницата. Ето как е ставало. Другите бяха обличали доброволно нощницата.

– Искаш ли да знаеш нещо, което всички други, дори Себастиан, пропуснаха? Винаги съм се чудил как е възможно. Но предполагам, защото това е най-подценяваното от петте сетива.

Ваня се втренчи в него. Лицето й беше безизразно.

– Не съм го казвал и на Ралф. Но ти скоро ще го разбереш, Ваня. Скоро няма да имаме тайни един от друг.

Той тръгна и извади нещо от кутия в средата на пода. Върна се, държейки малко, ъгловато шишенце в ръката си. Усмихна й се и напръска няколко пъти голото й тяло. Тя усети мъглата от парфюма, която стигна до гърлото й.

– Любимият на майка ми.

Мирисът беше силен.

Ваня го позна.

„Шанел № 5“.