Жените, които го познаваха

107.

Радиотрафикът се беше увеличил през последните няколко минути. Първо екипът от север потвърди, че е на позиция. След малко екипът пред Торкел и Себастиан предаде същото съобщение. Двамата стояха до едната по-къса стена на хамбара, откъдето най-добре виждаха къщата. Сградата изглеждаше необитаема като преди. Тишината беше оглушителна. Дори мухите вече не бръмчаха. Нервите на Себастиан бяха опънати до скъсване. Тялото му беше горещо и обляно в пот. Беше свикнал с местопрестъпления, разпити на заподозрени, изнасяне на лекции, но не и с акции и арести.

Чувстваше се напълно безсилен. Заложен беше целият му живот, а той наблюдаваше събитията от публиката.

– Те влизат – каза Торкел и Себастиан видя шест облечени в черно фигури, които изскочиха от високите треви близо до къщата. Оставаха им само онези критични двайсет метра. Те хукнаха бързо. Оборудването им бе завързано за гърба и единственият звук, който се чуваше от екипа, беше тихото свистене на тревата под стъпките на черните им ботуши.

Себастиан не откъсваше очи от къщата, трескаво претърсвайки всеки прозорец за някакво движение. Засега нищо. Дори не знаеше дали това е окуражително или не.

Първите командоси от екипа стигнаха до къщата и долепиха гръб до стената до предната врата. Останалите се присъединиха към тях. Единият застана до големия прозорец на приземния етаж. Други двама извадиха гранатите и се запромъкваха към вратата. Себастиан видя шлем, който ту се подаваше, ту се скриваше в канавката пред тях. Екипът от изток изглеждаше също така неспокоен и нетърпелив.

След като всички командоси около къщата стигнаха до определените си позиции, всичко тръгна като добре смазана машина. Първите двама отвориха вратата и хвърлиха гранати вътре. Онези до прозорците направиха същото. Настъпи кратка тишина, последвана от четири почти едновременни експлозии. Прозорците се осветиха от блясъците и екипът нахлу вътре. В същото време мъжете от канавката изскочиха и побягнаха с всички сили. Себастиан пристъпи напред. Той чу още експлозии от къщата и видя бял пушек, излизащ от няколко от счупените прозорци. Осъзна, че нещо не е наред.

Трябваше да влезе в къщата.

Него чакаше Хинде.

Той изведнъж хукна, колкото му държат краката.

– Себастиан, какво правиш, по дяволите? – извика Торкел.

Себастиан продължи да бяга.

Краката му препускаха по тревата. Спъна се в канавката, но веднага възвърна равновесието си. Затича се още по-бързо, като никога дотогава. Единият командос от втория екип го видя и му направи знак да спре.

Себастиан не му обърна внимание. Трябваше да намери дъщеря си.

Той стигна до предната врата и се втурна в тъмната къща. Вътре се стелеше гъст пушек и във въздуха се носеше силна миризма на магнезий и други метали. Себастиан се задъхваше и едва дишаше. Отправи се към килера под стълбището. Това беше първото място, за което се сети, но спря, когато видя, че оттам излиза един от командосите.

– Има ли нещо там? – попита Себастиан.

Мъжът поклати глава.

– Не, празно е. Ти не трябва да си тук.

– Има ли храна?

– Какво?

Себастиан чу още експлозии от горния етаж и хукна нагоре по стълбите. Спалнята на майката на Хинде беше там и те вероятно бяха вътре.

Беше тъмно и имаше още повече пушек. Трудно му беше да се ориентира и скоро загуби представа къде се намира. Закашля се от пушека, но се опита да тръгне в посоката, където трябваше да е спалнята. На пода бяха разхвърляни боклуци и той се спъна в няколко разковани дъски. Охлузи ръцете си, но бързо се изправи. Губеше време.

Губеше Ваня.

Втурна се в спалнята и се сблъска с някого на прага. Отскочи назад, но човекът беше водачът на групата за специални операции.

– Какво правиш тук, по дяволите?

– Къде е тя?

Водачът поклати глава.

– Къщата е празна. Тук няма никого.

Себастиан се втренчи в него.

– Какво?

– Тук няма никого. Абсолютно никой.