Жените, които го познаваха

63.

Ваня вече беше в лошо настроение, когато пристигна в управлението. Откровено казано, вчера си беше легнала ядосана, а на сутринта се събуди вбесена.

Още нямаше седем и половина, а денят й вече беше отвратителен.

Не само че не бяха стигнали доникъде със случай, който беше невероятно труден и обезсърчаващ, ами и Себастиан Бергман все още участваше активно в разследването. Тя не можеше да проумее защо. Как беше възможно на някого, който е имал връзка и с четирите жертви, да бъде позволено да остане част от вътрешния кръг? Дори Торкел да беше прав, че участието на Себастиан може да предотврати други убийства сега, след като Едвард Хинде е привлякъл вниманието му, пак беше напълно неоснователно. Ако това се разчуеше, с Торкел беше свършено. Нямаше да оцелее и от медийния обстрел. Но не само това бе развалило настроението й. Онова, което наистина я вбеси, беше, че Торкел, изглежда, поставяше Бергман над всички други в екипа. Себастиан не беше чак толкова фантастичен, по дяволите. Освен това й лазеше по нервите. Ваня не можеше да се отпусне, когато той беше наоколо. Гледаше я по странен начин. Тя имаше чувството, че я наблюдава. Оказваше отрицателен ефект върху работата й. Ваня го мразеше.

А вчера беше ходила чак в Сьодертеле, пътуване, което се оказа пълна загуби на време.

И после, когато помоли Били за малко помощ, какво каза той? Направи го сама. Какво го прихващаше? Откога някой в екипа отговаряше Направи го сам на молба за помощ от колега?

Ваня се беше върнала в апартамента си от безсмисленото пътуване до Сьодертеле, което на всичкото отгоре й струва сто крони, изкъпа се, направи си чай и сандвичи и седна да гледа разсеяно телевизия. Нямаше да се настани до масата в кухнята със записките си по разследването, както правеше обикновено. Щеше да си почине и да се отпусне.

Но не можа.

Определено не можа да го направи, след като Ана й се обади много късно вечерта, за да й обясни, че баба й е болна и че ще отиде при нея за няколко дни. Разбира се, Ваня поиска да знае какво й е на баба й и Ана отговори, че не е нищо сериозно. Защо обаче си взимаше отпуск и отиваше при нея, щом не е сериозно? Ана криеше истината. Също както беше направила, когато Валдемар се разболя. Мълча за резултатите от изследванията и омаловажи всичко. Ваня трябваше да отиде при баща си, за да разбере как всъщност стоят нещата. Той й разказа всичко. А майка й я излъга. Ваня изобщо не беше доволна. Вярно, Ана вероятно се опитваше да я предпази, но независимо от мотивите й лъжите й не ги сближиха. А между тях имаше разстояние. Ваня наричаше майка си Ана, но на Валдемар викаше татко. Това говореше нещо.

Трябваше да обсъди с Ана факта, че лъжите във взаимоотношенията им не й харесват. По телефона снощи искаше да й каже, че ще отиде с нея при баба си, но не можеше да отсъства от работа. Не и в момента. Не можеше да зареже разследването, при положение че не бяха стигнали доникъде повече от месец. Не, това не беше съвсем вярно. Бяха отбелязали известен напредък. Бяха открили връзката с Хинде. Но нямаше да й позволят да проследи тази улика. Щеше да го направи Себастиан. Торкел вече беше взел решение.

Проклетият Торкел.

Проклетият Себастиан.

Проклетото всичко.

Ваня изключи телевизора и излезе. Отначало само на разходка. Да подиша чист въздух, да проясни съзнанието си и да се поизмори физически. След това обаче влезе в местната кръчма. Изпи една бира и после още няколко. Запозна се с някакви мъже и отидоха на друго място. Срещна познати. Изпи още няколко бири. И после някой започна да поръчва шотчета. Може и да беше тя. За момент се замисли дали да не покани вкъщи единия от мъжете, но накрая устоя на изкушението. Когато си легна, минаваше два. Напи се. При това доста. Това изобщо не беше характерно за нея.

Будилникът иззвъня в обичайното време. И сега, само след четири часа пиянски сън, Ваня беше на работа, повече в лошо настроение, отколкото махмурлия, но комбинацията определено не беше добра.

Тя седна пред бюрото си, включи компютъра и потърси информация за Родригес. Намери го, но не пишеше къде или кога той е претърпял злополуката, заради която сега седеше в инвалидна количка. Ваня трябваше да продължи да търси, но първо се нуждаеше от кафе. Кофеинът и болкоуспокояващото хапче щяха да свършат чудеса. Тя влезе в трапезарията за персонала, извади голяма чаша от шкафа над умивалника, направи си капучино и се върна на бюрото си. Издърпа най-горното чекмедже и извади кутийка „Ипрен“. Глътна една таблетка с кафето. Тъкмо се готвеше отново да се залови за работа и да разшири търсенето, когато влезе Били. Беше преметнал чантата си на гърдите и носеше колоездачна каска. Били имаше велосипед с двайсет и четири скорости. Направен от някакъв материал за космически кораби. Високотехнологичен. Велосипедът на Ваня имаше три скорости. Тя никога не го използваше.

– Здравей. Как вървят нещата? – попита Били и сложи чантата си на бюрото.

– Чудесно – отговори Ваня, без да вдига глава. За да избегне разговора, направи всичко възможно да изглежда така, сякаш се е съсредоточила усилено, но безуспешно.

– Какво правиш? – поиска да разбере Били и се приближи до бюрото й да погледне. Ваня забеляза, че по лицето и врата му се стича пот. Той наклони глава на една страна и се избърса с ръкава на тениската си.

– Опитвам се да разбера кога Родригес се е озовал в инвалидна количка.

Били изпита угризения. Истината бе, че ако Ваня вече не беше тук, той щеше да започне деня е откриването на информацията, която тя искаше. Мая беше на мнение, че се е справил много добре вчера, но макар да беше хубаво да тропваш с крак от време на време, за да не те взимат за даденост, той се чувства виновен цяла вечер.

– Къде търсиш?

– Защо питаш? – Ваня откъсна очи от екрана и го погледна. – Искаш да ми помогнеш ли?

Били се поколеба. Тази ситуация беше нова. Ваня не искаше помощ, а питаше дали той иска да й помогне. Били предпочете безопасния вариант и отвърна с въпрос на въпроса.

– Нуждаеш ли се от помощ?

– Не.

Ваня отново се втренчи в компютъра и започна да трака по клавиатурата. Били постоя там още малко, без да знае какво да направи. Нямаше съмнение, че Ваня е в лошо настроение. Вероятно заради него. И донякъде основателно. Дали да подмине нещата и да се надява, че ще й мине? Той реши днес да бъде малко по-мил с нея от обикновено. Не обичаше да се карат.

– Искаш ли кафе? – Малко пуфкане на лулата на мира нямаше да навреди.

– Имам, благодаря. – Тя посочи капучиното.

Били кимна. Трябваше да го забележи. Остана само едно предложение за мир. Протегната ръка, която знаеше, че Ваня ще приеме.

– Името й е Мая.

– На кого?

– На момичето. С театъра... Приятелката ми.

Ваня го погледна, сякаш очакваше още. Той нямаше какво повече да добави. Беше се подготвил за канонада от въпроси и бе решил да отговори на всичките, с изключение на това какво работи Мая. След вчерашния телефонен разговор Ваня веднага щеше да събере две и две и да я намрази. По дяволите, кога всичко стана толкова трудно? Ваня все още го гледаше насърчително. Той започваше да се чувства малко глупаво, сякаш го беше казал, за да се похвали.

– Аз само... помислих, че искаш да знаеш...

– Хубаво. – Ваня отново се втренчи в компютъра. Не се интересуваше от приятелките му. Наистина беше в гадно настроение. Може би Били не беше единствената причина.

– Е, аз ще отида да си взема набързо душ.

– Добре.

Били постоя още няколко секунди и после излезе.

Денят щеше да бъде тежък.