Жените, които го познаваха

49.

„Стуршерсгатан“ 12.

Адрес, който се бе запечатал завинаги в паметта на Себастиан. Тук го беше довело писмото, което бе намерил в дома на родителите си. Тук беше открил дъщеря. Отново. Той отвори вратата и влезе в тъмното стълбище. За втори път влизаше в тази жилищна сграда. Първия път, когато се качи по тези стъпала, беше изпълнен с нервно очакване, докато в същото време си казваше, че може да остане разочарован. Този път... в много отношения беше по-лошо. Той стигна до третия етаж. Застана пред вратата с табелка „Ериксон/Литнер“. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна в дълга въздишка. И после натисна звънеца.

– Какво правиш тук? – беше първото, което каза тя, когато отвори вратата и видя кой звъни. Ана Ериксон. Косата й беше по-къса от предишния път. Същите сини очи. Същите високи скули и тънки устни. Протрити джинси и памучна карирана риза, която й беше твърде голяма и може би принадлежеше на Валдемар.

– Сама ли си? – попита Себастиан, след като бързо реши да пропусне любезностите. Всъщност питаше дали Ана не е поканила някоя приятелка в апартамента, защото беше видял Валдемар да излиза преди пет минути.

– Не трябваше да идваш отново тук.

– Знам. Сама ли си?

Ана, изглежда, разбра подтекста на въпроса му. Тя пристъпи крачка напред и препречи входа. Хвърли бърз поглед на стълбището зад Себастиан, за да провери дали той има компания, и изсъска:

– Не може да идваш тук! Ти обеща да стоиш далеч от нас!

Себастиан не бе обещавал такова нещо, доколкото си спомняше. Беше си тръгнал с неизказано съгласие да не се свързва с Ваня. Валдемар и Ана, но не бе давал обещания. Пък и положението се бе променило.

– Трябва да говоря с теб.

– Не! – Ана подчерта думата с поклащане на главата. – Достатъчно лошо е, че работеше с Ваня. Не искам да имам нищо общо с теб.

Себастиан обърна внимание на глаголното време. Работеше. Ваня очевидно не беше споменала, че той се е върнал в екипа. Поне на майка си.

– Не става въпрос за Ваня, а за теб – с умоляващ глас каза той.

Себастиан видя, че жената пред него се вцепени. Той си представи за момент какви са били за нея последните няколко месеца. Тя беше живяла с лъжата трийсет години. И не само бе живяла, но и това беше основата на цялото й съществуване. Трийсет години. Достатъчно дълго, за да започне да вярва в лъжата. Определено достатъчно, за да мисли, че ще й се размине безнаказано. И после се беше появил Себастиан. Човекът, който можеше да разруши всичко. Всичко, което бе изградила. Абсолютно всичко. Сега той беше дошъл отново, въпреки че не трябваше да идва. Нещата можеха да станат само по-лоши.

– Какво за мен? – Сега тонът й беше отбранителен.

– Може да си в опасност.

– Какво? Защо? – В гласа й прозвуча объркване, не страх. Въпросът беше дали е възприела думите на Себастиан.

– Ще ме пуснеш ли да вляза? – попита той колкото можеше по-внимателно. – Ще ти кажа онова, за което съм дошъл, и после обещавам, че ще си тръгна.

Ана се втренчи в него, сякаш се опитваше да разбере дали не я лъже. Дали в посещението му има някаква друга, тайна умисъл. Дали не я очакват още неприятни изненади.

Той срещна погледа й колкото можеше по-искрено и открито.

– Моля те – настоя. – Важно е. Иначе нямаше да дойда.

Ана въздъхна, отмести поглед и отстъпи встрани. Себастиан мина покрай не я и влезе в апартамента. Ана хвърли още един последен поглед към стълбището, последва го и затвори вратата.