Жените, които го познаваха

64.

Едвард Хинде седеше в библиотеката.

За сравнително малка институция, „Льовхага“ разполагаше с голяма библиотека. Вероятно имаше няколко причини за това. Високото ниво на надзор на затворниците. Желанието да се насърчи интелектуалното им развитие и израстването им като хора. Увереността, че знанията ще ги направят по-добри по някакъв магически начин. И разбира се, онова, което лежеше в основата на повечето човешки начинания – корист. Колкото по-внушителна беше библиотеката и колкото повече затворници редовно прекарваха време там, за да се образоват, толкова по-висока оценка получаваше институцията във ведомствените доклади. Логиката беше потискащо елементарна – внушителната библиотека е равна на експертно и активно ръководство.

Хинде беше станал свидетел на резултатите от тази логика след големия бунт за почистването. Няколко месеца по-късно библиотеката бе разширена значително и придоби горен етаж, където се наблягаше на хуманитарните науки. Сякаш бъдещите бунтове на затворници от бивша Югославия, които страдаха от посттравматичен стресов синдром и бяха осъдени за многократни престъпления на насилие, можеше да бъдат предотвратени от придобиването на дванайсетте тома на „История на Ренесанса“ или писания по философия или история на идеите.

Имаше и научна литература, и романи, но трябваше да търсиш усилено, за да откриеш истинското съкровище. На Едвард му отне известно време, но сега седеше горе както обикновено и четеше една от любимите си книги – подробен разказ за похода на Наполеон през италианските Алпи през 1797 година. По това време Наполеон току-що бе станал генерал и бе изпратен спешно да брани съюзниците на Франция срещу династията на Хабсбургите. Именно по време на тези славни битки той беше демонстрирал стратегическите умения, които щяха да го отведат в сърцето на историята. Хинде беше чел книгата много пъти, но не заради описанията на войските, битките, трудностите с провизиите и политиката зад всичко това. Не, в средата на книгата имаше една глава, която предоставяше по-задълбочен поглед към Наполеон като човек и разказваше предимно за взаимоотношенията му с майка му, Летиция Бонапарт.

Силна майка.

Доминираща майка.

Едвард чувстваше, че е открил тайната на Наполеон в тази глава. Той виждаше малкото момче, което иска да постигне толкова много поради една-единствена причина – Летиция. Тя със сигурно е била костелив орех.

Хинде остави Летиция за момент и се огледа наоколо. Знаеше, че е дванайсет и две-три минути и че скоро в библиотеката ще застъпи нова смяна. Надзирателят на горния етаж слезе в малката рецепция до входа на партера. Той щеше да напусне библиотеката с колегата си веднага щом пристигне следващата смяна. Новите служители винаги идваха сами и седяха долу, където помещението беше по-голямо и по-оживено. Когато вторият надзирател дойде след десетина минути, единият от тях щеше да се качи горе.

Едвард внимателно премести стола си по-близо до перилата, за да може да вижда по-добре какво става долу.

Както обикновено, беше сам на горния етаж. Другите затворници вече не се качваха там, поне докато той е наблизо, и послушно оставаха долу. Така стояха нещата от дълго време и понякога Едвард имаше чувството, че управата е похарчила милиони и е построила целия горен етаж за ползване само от един човек.

Прекрасно чувство.

Бяха необходими няколко седмици на напрегнати усилия след показното откриване, преди другите да разберат напълно неписаните правила. По онова време Хинде получаваше значителна помощ от атлетичния си приятел Роланд Юхансон, който сега му липсваше. Роланд притежаваше уникалната способност да убеждава другите. Не се страхуваше от нищо и не го възпираха баналности като съчувствие или състрадание. В същото време той показваше нещо като войнишка преданост към Едвард и винаги го подкрепяше мълчаливо. Роланд не говореше много, но Хинде го обработваше внимателно, докато проникна в детството му и поредицата предателства, които го бяха формирали. Родители алкохолици. Серия приемни домове. Разпад и несигурност. Ранно запознанство с престъпността и наркотиците. Обичайната гнусна бъркотия, типична за деветдесет процента от онези, с които за жалост беше принуден да живее Едвард в момента. Разликата между Роланд и другите обаче беше, че той е интелигентен. Изключително интелигентен. Хинде разбра това веднага и провери коефициента му на интелигентност с помощта на една от книгите в библиотеката. Роланд постигна резултат сто седемдесет и две по скалата на Станфорд-Бине. По-висок резултат имаха само 0,0001 процента от населението. Едвард го провери и със скалата на Векслер и получи приблизително същия резултат. Роланд Юхансон беше уникален и за Хинде – божи дар. Забравено, талантливо момче, закалено до стомана от суров живот и хора, които непрекъснато го предаваха. Човек, чиято същност никой не беше прозрял. Докато не срещна Едвард. Умственото стимулиране измести химическото и Хинде започна да го обучава за бъдещата му роля. След освобождаването си Роланд гледаше да не се набива на очи. Не вършеше престъпления, не употребяваше наркотици. Той чакаше знак. Лечението на Едвард беше по-успешно от двайсет години несръчни усилия на обществото. Той даде на Роланд самоличност и вяра в себе си. Това беше по-добро от всички книги на света, в колкото и томове да бяха. Хинде беше доволен, че има такъв предан поддръжник във външния свят, но Роланд му липсваше тук, в затвора, донякъде защото приятелството им беше станало важно за него и донякъде защото позицията му на власт в „Льовхага“ отслабна без Роланд. Сега беше принуден да разчита на тройния убиец Игор. Игор беше също толкова ефективен по отношение на мускулната сила, но за жалост страдаше от биполярно разстройство, а това означаваше, че е ненадежден.

Хинде видя, че надзирателят от следващата смяна влезе в библиотеката долу малко по-късно от вчера, но в границите на допустимата грешка. Той спря и размени няколко думи с колегите си. Тримата се засмяха на нещо, а после другите двама го потупаха по рамото и отидоха да обядват. На вратата те срещнаха чистач със син гащеризон, който буташе количка, тръгнал към библиотеката. Те му кимнаха. Чистачът също им кимна. Ралф. Точен до секундата. Както винаги. Едвард видя, че Ралф спря да побъбри за малко с надзирателя, който току-що беше седнал зад бюрото, и после леко се промъкна до асансьора. Застана зад лавиците, сякаш търсеше определена книга, и надзирателят долу не му обърна внимание. Четиринайсет години без произшествия бяха приспали бдителността им. Бяха ги разглезили.

– Ще започна от горе – каза Ралф.

– Започни откъдето искаш – спокойно отговори надзирателят.

Хинде чу, че Ралф бързо забута количката към асансьора и натисна бутона. Вратите се отвориха веднага и чистачът се качи с количката.

Щяха да имат приблизително девет минути, преди да пристигне вторият надзирател и единият да се качи горе. Много рядко се срещаха по този начин. Това ставаше само в изключителни случаи, ако трябваше да обсъдят нещо. Когато не можеше да стане по интернет. Едвард беше въвел мерки за сигурност. Беше изключително важно срещите им да не станат прекалено редовни. Никога не трябваше да следват една и съща схема, която надзирателите да забележат, и да предизвикат подозрения. Днес обаче се налагаше да разговарят. Ралф беше изпратил тревожно съобщение по fygorh.se. Някой ги беше погнал. Един човек беше мъртъв. Човек, когото Хинде познаваше, съдейки по шофьорската книжка, която Ралф беше намерил у него.

Троле Хермансон.

Единият от полицаите в онази задушна стая за разпити. Инспектор в онези дни. Най-агресивният от тримата, които Едвард виждаше най-често по време на интензивните разпити.

Хермансон вече не беше полицай.

Тогава какво правеше пред апартамента на Ана Ериксон?

Сигурно имаше нещо общо със Себастиан. Навремето в стаята за разпити бяха Себастиан, Троле и Торкел Хьоглунд. Понякога се редуваха, но винаги беше някой от тримата. И сега единият беше мъртъв. Онзи, който вече не беше полицай. Явно имаше нещо общо със Себастиан Бергман. Той беше единственият, който би въвлякъл стар съюзник. Ако знаеха за съществуването на Ралф, останалите от „Риксморд“ щяха да изпратят специален оперативен отряд, не старо бивше ченге. Съвсем само.

Хинде застана до лавицата с книги най-близо до асансьора. Ралф докара количката и я спря пред вратите на асансьора, за да не се затворят. След това взе четка и отиде от другата страна на лавицата, срещу Едвард. Направи няколко бързи движения с четката, като развълнувано прошепна:

– Сложих трупа в багажника, както ти каза.

– Добре.

– Колата е в Улвсунда, в индустриален парк. „Бригеривеген“. Но не мога да разбера как ме е открил.

Хинде премести две книги, за да може да вижда последователя си, и се втренчи в него.

– Сигурно си проявил небрежност. Някой те е проследил. Ралф кимна, засрамен от себе си, и наведе глава.

– Ами Ана Ериксон? – продължи Едвард. – Какво стана с нея?

– Замина.

Хинде поклати глава.

– Тя трябваше да е следващата, нали?

– Да.

– Какво съм казвал винаги? Планиране. Търпение. Решителност. Нищо, което води до небрежност и поражение. В момента губим. Ясно ли ти е това?

Ралф не смееше да го погледне. Много се срамуваше. Силата, която беше почувствал, когато докосваше изрезките от вестници, отслабна.

– Но защо полицията не беше там? – тихо попита той. – Не разбирам. Защо беше само един възрастен човек?

– Защото полицията не знае.

– Как така?

– Вероятно някой е заподозрял, че ти може да действаш. На онова място. Но не е полицията.

– А кой?

– Ти как мислиш?

– Себастиан Бергман?

Едвард кимна.

– Сигурно е той. Но поради някаква причина не е искал да каже на колегите си, че Ана Ериксон може да е следващата жертва. Защо?

– Не знам.

– Нито пък аз. Още не. Но трябва да открием.

– Не разбирам... – Ралф стрелна очи към Учителя, който срещна погледа му с пълно презрение.

– Естествено, че не разбираш. Но мисли. Ти каза, че той я следял. Отдавна.

– Кого? – озадачено попита Ралф.

– Ваня Литнер. Дъщерята на Ана Ериксон. – Хинде млъкна. Ралф все още не можеше да схване. Очевидно. Кретен. Едвард обаче започваше да разбира все повече и повече. Отговорът на загадката се криеше във Ваня. Младата русокоса жена, чиито гърди той беше поискал да докосне. Хинде не беше отдал голямо значение на посещението й в „Льовхага“ онзи ден, но после беше научил, че Себастиан я е следил. Защо? Защо Себастиан беше следил полицай от „Риксморд“ седмици, месеци преди да го включат в разследването? Трябваше да има връзка. Чувството, че това е важно, се засили, когато Едвард се замисли за случилото се в стаята за посещения. Себастиан беше изпитал потребност да защити Ваня. Това не му беше присъщо. По принцип Себастиан Бергман свеждаше до минимум взаимоотношенията си с другите хора. Не му пукаше за тях. Обаче държеше на Ваня Защо? Хинде трябваше да се разрови. Да проучи нещата.

Ралф стоеше мълчаливо и нервно се озърташе.

– Няма проблем. Има много време. – Едвард му се усмихна окуражително. – Искам да се прибереш вкъщи и да проучиш цялото семейство. Кога се е запознала Ана с Валдемар. Кога е родена Ваня. Искам да знам всичко. Приятелите й. В кой университет е следвала. Всичко.

Ралф кимна. Все още не разбираше, но му олекна, че Учителя вече не го гледа презрително.

– Добре.

– Още днес. Веднага. Кажи им, че не се чувстваш добре, и се прибери вкъщи.

Ралф кимна енергично. Много се беше страхувал, че провалът ще означава край за него. Че онова, което е започнал, ще изчезне. Ще рухне. Това беше възможно най-лошото, което можеше да се случи. Защото той беше опитал вкуса на истинския живот.

– Тогава ще ми кажеш ли коя ще е следващата? – изведнъж се изплъзна от устата му.

Неочакваният въпрос обезпокои Хинде. Загубил ли беше вече контрол върху нищожеството, което стоеше пред него? Той беше дал всичко на този жалък откаченяк. Беше го създал. А сега червеят се опитваше да преговаря. Едвард щеше да му даде да разбере. Но още не. В момента Ралф му трябваше. Докато разбере как стоят нещата. Докато се убеди. Ето защо той му се усмихна сърдечно.

– Ти си много важен за мен, Ралф. Нуждая се от теб. Може да убиеш още една, ако искаш, но първо свърши тази работа.

Ралф мигновено се успокои. Осъзна, че вероятно е прекалил и е поискал твърде много.

– Съжалявам. Аз само...

– Знам какво искаш. Ти изгаряш от желание, но запомни – търпение.

Ралф кимна послушно.

– Ще чакам доклада ти – добави Хинде, обърна се и пак седна до масата, при Летиция Бонапарт и сина й.

Ралф вкара количката в асансьора и слезе долу.

Вторият надзирател влезе след по-малко от минута.

Идеално разчетено време.