Жените, които го познаваха

11.

Себастиан се събуди, когато някой докосна лицето му. Той отвори очи, бързо се ориентира в непознатата спалня и обърна глава наляво, докато си припомняше вечерта, която го бе довела тук. Беше проследил Ваня до дома й. Видя я, че влезе вътре. Той се готвеше да се премести на обичайното си място за наблюдение, когато тя неочаквано излезе отново. Секунди по-късно пред сградата спря патрулна кола и Ваня се качи. Беше се случило нещо.

Нуждаеха се от нея на местопрестъпление.

От Себастиан не се нуждаеха никъде.

Той уморено тръгна към прекалено големия си апартамент, но се чувстваше неспокоен. Имаше само един начин да прогони чувството на тревожност и неудовлетвореност. Себастиан прегледа сутрешния вестник и се спря на лекция в „Къща ABF“: „Вечер с Юси Бьорлинг“. Темата изобщо не го интересуваше, но както обикновено на литературни събития, повечето от публиката бяха жени и след кратка преценка на възможностите за избор той седна на третия ред до една на четиресет и няколко години. Тя не носеше венчален пръстен. Себастиан поведе разговор през почивката. След това пи безалкохолна напитка с нея. Двамата решиха да отидат да похапнат нещо. Извървяха краткото разстояние до апартамента й във Васастан. Правиха секс. И сега тя го беше събудила. Елинор Бергквист. Продавачка в универсалния магазин „Оленс“. Домашни потреби. Между другото, колко ли беше часът? Навън беше светло, но това не означаваше нищо. В края на краищата, беше разгарът на лятото. Елинор лежеше на една страна и го гледаше, подпряла лакът на възглавницата и с глава, облегната на ръката му, докато проследяваше очертанията на лицето му с показалеца на другата си ръка. Поза, която може би беше видяла в някоя романтична комедия. Очарователна във филм, но невероятно дразнеща в действителност. Над едното й око беше паднал кичур ягодоворуса коса, а на устните й трептеше усмивка, която Себастиан предположи, че трябва да е „закачлива“. Пръстът й се спря на върха на носа му и леко го натисна.

– Добро утро, поспаланко.

Себастиан въздъхна. Не можеше да реши кое е по-лошо – да ти говорят като на бебе или атмосферата на романтична интимност, която се излъчваше от нея. Вероятно второто. Той вече беше усетил, че нещата ще тръгнат натам, докато вървяха към апартамента й снощи.

Тя го беше хванала за ръката.

Държеше ръката му.

По целия път. Като клиширан образ на двама влюбени, които се разхождат из Стокхолм в лятна нощ. Пет часа след като се бяха запознали. Беше отвратително. Себастиан си помисли да сложи край на всичко още тогава, да се извини и да си тръгне, но беше инвестирал твърде много време и енергия, за да се откаже, преди да е получил онова, за което е дошъл. Онова, от което се нуждаеше.

Сексът беше скучен и вял от негова страна, но поне му даде възможност да поспи няколко часа, а това беше нещо.

Той се прокашля.

– Колко е часът?

– Шест и половина. Какво искаш да правиш днес?

Себастиан отново въздъхна.

– За съжаление трябва да отида на работа.

Лъжа. Той не работеше. Не беше работил от много години, ако не се броеше краткият период с „Риксморд“ във Вестерос преди няколко месеца. В последно време не правеше нищо и възнамеряваше да продължава така. Всъщност нямаше нещо, което искаше да прави, и със сигурност не искаше да прави нищо с Елинор Бергквист.

– Колко време мислиш, че щеше да спиш, ако не те бях събудила?

Що за шибан въпрос? Откъде да знае? Вероятно щеше да го събуди сънят, който рядко не му се явяваше, но беше невъзможно да каже колко дълго щеше да спи. Не че имаше намерение да й го казва. Щеше да си тръгне. Да напусне апартамента й и Васастан колкото е възможно по-бързо.

– Нямам представа... Може би до девет. Защо?

– Два и половина часа. – Показалецът й се плъзна по челото му, надолу по носа и по устните му – жест, който някак беше по-интимен от всичко друго, което бяха правили преди няколко часа. – Ако не искаш да заспиш отново, това означава, че имаме два часа да правим нещо друго, без да пречим на важната ти работа. – Пръстът й продължи надолу по брадичката му, гърлото, гърдите и под олекотената завивка.

Себастиан срещна погледа й. Зелените й очи. Забеляза, че върху ириса на лявото има кафяво петънце. Ръката й продължи да се плъзга надолу.

И той реши, че в края на краищата, има нещо, което може да прави с Елинор.

Закуска.

Как успя Елинор да го убеди да се съгласи?

Необмислено, неволно изтървано обещание след секс?

Прозорецът в кухнята, който гледаше към вътрешния двор, беше отворен, но в апартамента все още бе топло. Отвън се чу ревът на мотоциклет, но иначе беше тихо. Тишината на лятно утро. Себастиан се запита кой ли ден е, докато погледът му обхождаше закуската на масата. Кисело мляко, два вида корнфлейкс, мюсли, прясно изцеден сок, сирене, шунка, немски наденички, кисели краставички, домати, чушки, парчета диня. Сряда ли беше? Или вторник? Кухнята се изпълни с ухание на прясно изпечен хляб, когато Елинор извади тавата от фурната и уви в кърпа минибагетите. Остави ги в плетена кошничка за хляб, сложи я на масата, усмихна се и отново се обърна към плота в средата на просторната кухня. Себастиан не беше гладен. Чайникът изсвири. Елинор наля вряла вода в чашата пред него. Той се вгледа в чашата, наблюдавайки как водата стана тъмнокафява веднага щом влезе в допир с гранулите на дъното. Елинор явно изтълкува погледа му като критичен.

– Съжалявам, имам само разтворимо кафе. Аз пия чай.

– Няма проблем.

Тя наля вода и в своята чаша и занесе чайника на плота, но докато се връщаше, спря.

– Искаш ли мляко?

Елинор се усмихна, седна срещу него, взе пакетче чай – лимон и джинджифил – потопи го в чашата си и го вдигна и спусна няколко пъти. Улови погледа на Себастиан и пак се усмихна. В отговор той съумя да изкриви устни в нещо, което с известно количество добра воля можеше да се изтълкува като усмивка, и после отмести поглед встрани. Не искаше да бъде тук. Обикновено избягваше ситуации като тази. И сега си спомни защо. Не понасяше фалшивото чувство за обвързаност и мисълта, че имат нещо общо въпреки факта, че никога повече няма да се видят. Той се втренчи в кухненските шкафчета и остави мислите си да блуждаят, докато Елинор разбъркваше лъжичка мед в чая си. Тя извади минибагета от кошничката, разряза я на две, намаза я с масло и добави сирене, шунка и две кръгчета жълта чушка. Отхапа залък и докато дъвчеше, погледна Себастиан, който все още се беше втренчил в точка някъде зад нея.

– Не.

– Мога да го стопля, ако желаеш. Като лате.

– Не е необходимо.

– Сигурен ли си?

– Да.

– Добре.

– Себастиан?

Той се стресна и я погледна озадачено.

– За какво мислиш?

Себастиан наистина се беше отнесъл. Отново. На мястото, където винаги се пренасяше. Към онова, което напоследък изпълваше часовете му. Обсебването. Дори през най-успешния етап на кариерата си, когато беше напълно всеотдаен, той не изпитваше никаква трудност да прогонва нежелани мисли. Ако някое разследване заплашваше да обсеби живота му по начин, който не му харесваше, Себастиан преставаше да мисли за него няколко дни. Правеше нещо друго. Възвръщаше си инициативата.

Себастиан Бергман не беше човек, който губи контрол. За нищо и за никого. Поне така стаяха нещата по-рано.

Сега обаче нещата се бяха променили.

Животът го беше разтърсил. Беше му нанесъл поражения.

Не само веднъж, а два пъти.

Той така и не бе успял да намери пътя обратно след бедствието в Тайланд в деня след Коледа през 2004 година, когато отиде във Вестерос преди три месеца. Целта на пътуването му беше да продаде къщата на родителите си и докато я разчистваше, намери няколко писма. Изпратени до майка му през 1979 година. От жена, която пишеше, че е бременна от него. Писма, които Себастиан не беше получил навремето. Преди три месеца той беше направил всичко възможно да открие подателката. Бившите му колеги от „Риксморд“ бяха във Вестерос, за да разследват жестокото убийство на младо момче, и Себастиан успя да се вмъкне в случая, за да използва полицейските ресурси и да намери жената, написала писмата. Да намери адрес. Информация.

Научи всичко. На „Стуршерсгатан“ 12 му отвори жена на име Ана Ериксон. Каза му, че Себастиан има дъщеря, но тя не трябва да знае, че той е баща й. Тя вече имала баща. Валдемар Литнер, който знаел, че Ваня не е негова дъщеря.

Себастиан и дъщеря му никога нямаше да се срещнат. Това би разбило много неща. Би съсипало всичко. За всички. Наложи се той да обещае, че няма да търси дъщеря си.

Проблемът беше, че те вече се познаваха.

Нещо повече, бяха работили заедно.

Във Вестерос. Той и Ваня Литнер, следовател от „Риксморд“ Умна, мотивирана, способна, силна.

Неговата дъщеря.

Себастиан имаше дъщеря.

Отново.

И оттогава той я следеше. Не можеше да обясни защо. Трябваше да я вижда, но това беше всичко. Нямаше да й се обади. Какво би могъл да й каже?

Погледна Елинор, която внимателно го беше попитала за какво мисли, и отговори с думата, която вероятно щеше да провокира най-малко последици.

– За нищо.

Елинор кимна, очевидно доволна от отговора или поне от факта, че отново е привлякла вниманието му. Себастиан протегна ръка и взе парче диня. Сигурно щеше да може да преглътне поне това.

– Върху какво работиш?

– Защо питаш?

Неприятен отговор, определено груб, но беше по-добре веднага да сложи край. Себастиан не искаше и без това неприятната закуска да се развие във възможност да се опознаят. Те вече знаеха достатъчно. Той знаеше за нея повече, отколкото тя за него. Елинор знаеше, че името му е Себастиан и че е психолог. Той беше успял да избегне повечето лични въпроси, като се престори, че се интересува от нея.

– Ти каза, че трябва да отидеш на работа – продължи тя. – Сега е средата на юли и повечето хора са в отпуск, затова се чудех върху какво работиш.

– Работя върху... нещо като доклад.

– За какво?

– Това е... продължение. За Полицейската академия.

– Нали каза, че си психолог?

– Да, но понякога работя с полицията.

Елинор кимна, отпи от чая си и взе багетата.

– Кога трябва да го свършиш?

Какъв шибан въпрос.

– След две седмици.

Онези зелени очи. Тя знаеше, че той лъже. За Себастиан това нямаше значение. Изобщо не му пукаше какво мисли Елинор за него, но се чувстваше неудобно в тази ежедневна ситуация на закуска, която и двамата знаеха, че е преструвка. Химера. Стига толкова. Той отмести назад стола си.

– Трябва да тръгвам.

– Ще ти се обадя.

– Добре...

Вратата се затвори зад него. Елинор се заслуша в стъпките му, докато той слизаше по стълбите, и се усмихна. Когато вече не го чуваше, тя стана и отиде в спалнята. Погледна през прозореца. Ако Себастиан пресече улицата и завие наляво, Елинор ще го види отново. Той не го направи.

Тя се отпусна на неоправеното двойно легло и легна там, където беше спал Себастиан. Дръпна завивката над лицето си, зарови нос във възглавницата му и вдъхна дълбоко. Затаи дъх, сякаш се опитваше да задържи мириса му в себе си.

Да задържи него.