Жените, които го познаваха

48.

Урсула седеше пред бюрото си. Опитваше се да работи, но беше невъзможно да се съсредоточи. Мислите й непрекъснато се връщаха назад. Не към разговора в трапезарията, а още по-назад.

Към миналото.

Към тях двамата.

Бяха се запознали в ранната есен на 1992 година. Себастиан Бергман, специалистът по изготвяне на профили на престъпници, който се бе обучавал в Съединените щати, щеше да изнася лекция за знаковото поведение и какво може да разкрие местопрестъплението за серийния убиец в Университета на Гьотеборг. Урсула работеше в Националната лаборатория по съдебна медицина в Линшьопинг и се бе записала да присъства на лекцията като част от професионалното си развитие. Лекцията беше интересна и съдържателна. Себастиан беше в стихията си – обаятелен, интелигентен, с широки познания, спонтанен – и публиката слушаше внимателно, изгаряща от желание да научи повече. Урсула седеше най-отпред и зададе няколко въпроса.

След това правиха секс в хотелската му стая. Тя не очакваше, че ще се стигне дотам. Професионалният им свят беше малък и беше чувала слухове за Себастиан. После Урсула се върна в Линшьопинг. При Микаел и Бела, която току-що беше тръгнала на училище. Микаел се грижеше за учебната й подготовка и си беше вкъщи рано следобед, за да не остава твърде дълго дъщеря им в занималнята. Урсула работеше. Както обикновено. Животът продължи. Както обикновено.

Микаел не беше докосвал алкохол повече от година. Имаше си фирма и работеше колкото искаше. Къщата им беше в хубав квартал, бяха добре финансово, Бела беше доволна от училището, Урсула имаше стимулираща кариера, Микаел беше трезвен. Типично дребнобуржоазно съществуване. Добър живот. Колкото толкова.

И после един ден, когато Урсула се прибираше вкъщи, някой извика името й на паркинга. Беше Себастиан Бергман. Тя го попита какво прави там.

Той отговори, че искал да се срещне с нея.

Урсула беше доволна, че го вижда. Доволна, че е дошъл при нея. По-доволна, отколкото искаше да признае. Тя позвъни на Микаел и му каза, че трябва да работи до късно. Отидоха в мотел. Бяха в Линшьопинг и някой можеше да ги види и да ги познае. На нея обаче не й пукаше.

Лекционната обиколка на Себастиан беше свършила. Той трябваше да се върне в университета по-късно през семестъра, но в момента беше свободен. Можеше да прекара известно време в Линшьопинг, ако Урсула иска.

Два месеца те се срещаха колкото е възможно по-често. Понякога на обяд, понякога преди тя да започне работа сутрин. Обикновено вечер и нощем. Себастиан винаги беше на разположение. Винаги имаше желание. Урсула решаваше къде, колко често и колко дълго. Това я устройваше идеално.

През декември тя предложи на Микаел да се преместят в Стокхолм. Искаше да кандидатства в „Риксморд“. Мислеше да смени работата си. Омръзнало й беше да не участва активно в лова. Липсваше й адреналинът да бъде там, когато случаят приключва, да присъства на залавянето. В „Риксморд“ наскоро бяха назначили нов шеф, Торкел Хьоглунд, човек, за когото беше чувала добри отзиви. Време беше да направи нещо ново, да предприеме тази стъпка.

Не беше само заради Себастиан. Фактът, че щяха да работят заедно, ако я назначат в „Риксморд“, беше премия. Добре дошла допълнителна награда, но не това беше причината за желанието й да се премести. Не беше малка ученичка, която е влюбена до ушите и позволява чувствата да диктуват действията й. Много добре знаеше, че аферата може да приключи всеки момент. Но близостта и фактът, че щяха да се виждат всеки ден, биха могли да означават и че връзката им може да прерасне в нещо повече и да се задълбочи. За пръв път Урсула почувства, че е способна на различен вид взаимоотношения, в които може да се отпусне и вече да не е необходимо да се държи на разстояние, както правеше винаги досега.

На разстояние от Микаел.

От Бела.

От всички.

Освен това сестра й живееше в стокхолмското предградие Мелархьойден, а родителите й – в Нортеле, на седемдесет километра на североизток от централната част на Стокхолм. Щеше да бъде идеално, ако се наложи някой да гледа Бела през уикендите. Имаше куп причини да отиде в Стокхолм и нито една да остане.

Микаел не се съгласи.

Фирмата му била утвърдена в Линшьопинг и клиентите му били в Западна Швеция. Какво щял да прави в Стокхолм? Да започне наново? Ами Бела? Тя ходеше на училище вече от един срок, запазила беше старите си приятелки и обожаваше учителката. Правилно ли щеше да бъде да я откъснат от такава сигурна среда? Урсула възрази, че децата си намират приятели, където и да отидат, и че Микаел може да ръководи фирмата си от Стокхолм, само че ще пътува малко повече и ще прекарва няколко нощи без семейството си. През цялото време докато се мъчеше да го убеди обаче, в главата й се въртеше една мисъл – няма да навреди, ако Микаел и Бела не заминат с нея. Това щеше да й осигури спокойствие да изследва какво става и дали е време за постоянна промяна.

Извади късмет. Микаел предложи тя да замине сама и да живеят разделени – поне известно време. Не искал да пречи на кариерата й и щом други хора се събирали със семействата си само през уикендите, сигурно и те можели да го правят.

Урсула чинно се противопостави, но не за дълго. Тя говори с Бела и обеща да се връща у дома колкото може по-често. Бела, разбира се, се разстрои. За нея промяната беше голяма, нещо като развод, но Урсула беше сигурна, че дъщеря й щеше да страда много повече, ако заминаваше Микаел. В света на Бела добрият родител оставаше.

Урсула получи работата и замина. Намери си двустаен апартамент в Сьодермалм, но прекарваше повече време в дома на Себастиан. Когато бяха на работа, те се държаха напълно професионално и никой не би заподозрял, че са нещо повече от колеги. Извън работа започваше да се чувства, че стават все по-утвърдена двойка. Вършеха неща, които биха правили колеги – ходеха на театър, на кино и по ресторанти, но и на гости на сестрата на Урсула и съпруга й. Четиримата вечеряха заедно. Урсула се връщаше в Линшьопинг почти всеки уикенд, но все по-често имаше чувството, че оставя нещо, вместо да отива при нещо. Нямаше усещането, че се прибира у дома. Сигурна беше, че връзката със Себастиан означава много повече за нея, отколкото за него. Понякога се плашеше колко много означава. През пролетта тя най-после се осмели да си го помисли.

Беше влюбена.

За пръв път през живота си.

Урсула стана от бюрото. Не вършеше работа, а да седи и да мисли за неща, които се бяха случили преди двайсетина години, беше безполезно. Време беше да си тръгне. Може би вкъщи. Във всеки случай, да излезе оттук. Роланд Юхансон и Хосе Родригес бяха изключени като вероятни извършители. Отпечатъците и спермата, открити на местопрестъпленията, бяха на друг. Това не означаваше непременно, че двамата не са замесени по някакъв начин, защото колата, с която бяха следили Себастиан, беше открадната само на стотина метра от дома на Родригес, но решението да продължат по тази следа можеше да почака до утре. Урсула мина покрай кабинета на Торкел, докато вървеше към асансьора, и надзърна вътре. Нямаше никого. Тя изпита разочарование. Не че знаеше какво би направила, ако той беше там, но щеше да е хубаво да завърши деня седнала при него или може би да отидат да вечерят някъде. Беше гладна, защото бяха прекъснали вечерята й. Човекът, който стоеше в коридора и очевидно я чакаше. Урсула мина покрай него, без да го погледне.

– Ще се видим утре.

– Ще те изпратя до колата ти – рече Себастиан и тръгна до нея.

– Не ставай смешен. Не е необходимо.

– Не започвай пак. Искам да дойда с теб.

Урсула въздъхна, приближи се до асансьора и натисна бутона. Себастиан мълчаливо стоеше до нея. Само трийсетина секунди по-късно вратите се отвориха и тя се качи. Себастиан я последва. Урсула натисна бутона за паркинга и се втренчи в металните врати.

– Мислех си за Барбро – наруши мълчанието той. – Може би трябва да предупредя и нея.

Урсула не каза нищо. Реши да се престори, че не го е чула.

– Не знам къде живее тя сега – продължи Себастиан и на Урсула й се стори, че долавя нотка на извинение в гласа му. – Може да се е омъжила и да е сменила името си.

– Нямам представа.

– Мислех, че вие двете може би...

– Не – троснато го прекъсна тя.

Той млъкна. Асансьорът спря и вратите се отвориха. Урсула влезе в подземния паркинг. Себастиан тръгна след нея. Тя се отправи целеустремено към колата си. Потракването на токчетата й отекваше по бетона. Себастиан се огледа наоколо, докато вървеше няколко крачки зад нея, търсейки някаква промяна или движение. Паркингът беше безлюден. Урсула отключи колата си от разстояние няколко метра и когато стигна до нея, отвори задната врата и хвърли вътре чантата си, а после отвори предната врата. Себастиан застана до предната броня.

– Е, добре. Лека нощ. Пази се. – Той се обърна и се затътри обратно към асансьора.

Урсула се замисли за момент. Не смяташе, че е необходимо, но за всеки случай...

– Себастиан!

Той спря и се обърна. Урсула остави отворена вратата на колата и се приближи до него. Себастиан я погледна със смесица от озадаченост и любопитство.

– Не трябва никога, при никакви обстоятелства, да казваш на някого за теб и мен. – Урсула шепнеше, но звукът се чу по-силно от обикновена реч, тъй като рикошираше в стените. – Никога.

Себастиан повдигна рамене.

– Добре.

Той не беше казал нищо на никого седемнайсет години, затова вероятно щеше да може да си държи устата затворена още по-дълго. Урсула очевидно изтълкува повдигането на раменете и отговора от една дума като знак, че той не смята това за важно.

– Говоря сериозно. Никога не бих ти простила.

Себастиан я погледна.

– А за преди прости ли ми?

Урсула се вгледа в очите му. Копнеж ли съзря? Надежда?

– Лека нощ. Ще се видим утре.

Тя се обърна и тръгна към колата. Себастиан остана на мястото си, докато Урсула потегли и излезе от паркинга.

Вечерта щеше да бъде дълга.