Жените, които го познаваха

70.

Себастиан не можеше да определи кое чувство е най-силно.

Пълният стомах, умората или безсилният гняв.

След като Ваня, Били и Урсула бяха излезли, той обикаля един час из кабинетите. Изпи прекалено много кафе. Опита се да събере сили, за да направи онова, което беше казал, че ще направи.

Телефонните обаждания.

Накрая не можеше да отлага повече. Влезе в Стаята и затвори вратата. Тук щеше да бъде оставен на спокойствие. Използваше я само екипът на „Риксморд“ Екипът, към който Себастиан все още принадлежеше. Време беше да го докаже. Да направи нещо. Каквото може.

Той взе химикалка и лист и се замисли. Откъде да започне? Не можеше да се върне десет или двайсет години назад. Не помнеше жените, с които беше спал тогава. Не помнеше имената им, нито как изглеждат, къде живеят и кои са. Фактът, че убиецът бе избрал Анете Вилен, не означаваше непременно, че е искал „Риксморд“ да направят връзката със Себастиан. Може би Хинде, който със сигурност беше в дъното на всичко това, просто не е успял да открие други жени от миналото му и е бил принуден да убие някоя по-скорошна.

Затова Себастиан се съсредоточи върху тази гледна точка.

Пак бяха много.

И пак беше трудно.

След половин час беше записал шест имена. Шест жени, с които беше спал, откакто се бе върнал от Вестерос в края на април. В Стокхолм и близките околности. Шест, които си спомняше. Знаеше малките им имена и имаше смътна представа в коя част на града живеят. С помощта на компютъра успя да открие телефонните им номера – които не беше поискал, когато се бяха срещнали. Ако му дадяха номер, той го взимаше, но веднага изхвърляше листчето.

Себастиан придърпа листа към себе си и си пое дълбоко дъх. След това измисли причина да отложи още малко трудните разговори. Троле. Все още не се беше свързал с него. Позвъни му, но той пак не отговори. Себастиан остави пето или шесто съобщение и отново взе листа.

Усилието му се оказа показен урок по безполезност. Едната от жените, които отговориха, настоя, че е набрал грешен номер. Каза, че не го познава. Две отказаха да говорят с него, когато им обясни кой е. Тряснаха телефона и не вдигнаха, когато им позвъни отново. Едната го изслуша, но когато той стигна до това да й разкаже какво се е случило, смелостта му изневери. Не можеше да й каже, че животът й е в опасност, не и по телефона. Затова само я предупреди да бъде внимателна и да не пуска непознати в дома си. Сигурно звучеше абсолютно несвързано и малко налудничаво. Накрая жената го попита какво всъщност иска. Себастиан остави телефона и не набра последното име в списъка.

Не можеше да обясни по телефона.

Не можеше.

Не можеше обаче и да отиде и да се срещне лично с тях.

Не можеше да направи нищо.

Ваня беше попитала какъв е приносът му. Отговорът беше елементарен и потискащ. Никакъв. Трябваше пак да говори с Хинде. В това се криеше решението. Там Себастиан щеше да намери нещо, по което да работи, нещо, което може да разбере. Трябваше на всяка цена да говори с Хинде.

Той се облегна назад на стола, протегна крака под масата и затвори очи.

Беше уморен. Снощи не можа да заспи след историята с Ана. Помисли си да се върне и да прави компания на Троле, но се отказа. Легна си и се втренчи разсеяно в телевизора, докато най-после, към два и половина, заспа.

Сънят го събуди малко преди пет. Дясната му ръка беше здраво стисната. Ноктите му бяха пробили кожата на две места, откъдето се процеждаше кръв. Изпъна пръстите си и схващането бавно премина. Полежа малко, като се чудеше дали да покани съня да се върне. Правеше го понякога. Това му позволяваше да възвърне равновесието си. Въпреки всичко той се наслаждаваше на всяка секунда неподправено чувство на обич, което сънят съдържаше и излъчваше.

Понякога се нуждаеше от него.

Изпитваше потребност да почувства Сабине близо до себе си. Да си спомни уханието й. Начинът, по който тя нетърпеливо тичаше към водата с малките си крачета. Да чуе гласа й.

Татко, искам такъв. Последните й думи към него, когато Сабине видя друго момиченце, което си играеше с надуваем делфин.

Себастиан имаше нужда да почувства тежестта й, докато я носи. Меките й ръчички върху затопленото му от слънцето лице с леко набола брада. Да чуе смеха й, когато той се спъна и едва не падна.

Докато се разнесе шумът.

Бученето.

Вълната, която щеше да му я отнеме. Завинаги.

Вратата на Стаята се отвори и вътре влязоха Ваня, Били и Торкел. Себастиан се стресна и едва не се изхлузи от стола.

– Спеше ли? – попита Торкел, без да се усмихва, придърпа стол и седна.

– Опитвах се – отвърна Себастиан, изправи се и погледна часовника. Отлетял беше четвърт час. Все още не се чувстваше много добре.

– Какво толкова си правил, че си се уморил? – Ваня някак успя да включи отговора „нищо, както обикновено“ във въпроса си, но Себастиан не си направи труда да отвърне.

– Къде е Урсула? – попита той. Предположи, че ще имат съвещание.

– Сигурно още е в каменоломната – отговори Торкел. – Не ми се е обаждала.

Той се обърна към Били и Ваня, които мълчаливо седяха в другия край на масата. Те се спогледаха, но явно никой от тях нямаше желание да говори.

– Ти го направи – троснато каза Били и се облегна назад на стола, сякаш искаше да подчертае думите си.

– Защо?

– Вероятно така е най-добре.

Себастиан ги наблюдаваше с нарастващ интерес. Ясно беше, че двамата не само са работили тази сутрин. Случило се беше и нещо друго. Въпреки кратката размяна на реплики беше невъзможно да не забележиш мразовитата атмосфера между тях. Интересно.

Ваня повдигна рамене и разказа какво се е случило, откакто са излезли от управлението. Изгорелият форд в каменоломната, свидетелката, Роланд Юхансон, шофьорът на автобуса, Брюна.

– Проверихме в Брюна – поде Били, без да го питат. – Там не живее никакъв Роланд Юхансон и никой с това име, на когото препращат пощата там.

– Но вчера в Брюна е била открадната кола – отново се обади Ваня. – Сребриста „Тойота Аурис“. Часът съвпада.

– Това е колата! – извика Себастиан, твърде високо и въодушевено. Всички го погледнаха.

– Откъде знаеш? – Ваня изрече на глад мислите на тримата.

Себастиан се прокле. Знаеше, защото Троле му беше казал, че човекът, който го следи, кара сребриста японска кола. Знаеше, защото Троле я беше видял пред жилищния блок на Ана Ериксон.

Но какво знаеше и какво можеше да им каже, бяха две съвършено различни неща. Не можеше да каже нищо за Троле и Ана, нито как е разбрал, че тойотата е свързана с разследването.

Другите все още го гледаха и чакаха отговор.

– Не знам – тихо отвърна Себастиан и се изкашля. Гласът не трябваше да го предава, ако искаше да се измъкне от създалата се ситуация. – Не знам, очевидно – повтори той. – Беше само... чувство.

– Чувство? Откога обръщаш внимание на чувствата? Въпросът на Торкел беше основателен. Той познаваше Себастиан по-добре от всеки друг в Стаята. Себастиан можеше да измисля теории и хипотези, някои от които по-късно се оказваха неправилни, но винаги се основаваха на солидни факти. Възможни, вероятни. През всичките години, в които Торкел беше работил с него, никога не бе предлагал догадка, основаваща се на чувство.

Себастиан повдигна рамене.

– Роланд е слязъл от автобуса в Брюна, колата е открадната там, Роланд по някакъв начин е замесен във всичко. Нещата съвпадат.

Последва мълчание. Ваня поклати глава. Били гледаше право пред себе си, сякаш не слушаше. По изражението на Торкел ясно личеше мнението му, че Себастиан говори глупости, и той, изглежда, се чудеше дали има причина за това. Себастиан се приготви да разшири обяснението си, когато Торкел сякаш изгуби интерес към него и отново се обърна към Ваня и Били.

– Това е съвпадение, което не можем да подминем. Обявете за издирване тойотата.

– Вече го направихме – каза Били и стрелна поглед към Ваня.

– Добре. Говорих с надзорника на Роланд Юхансон в Гьотеборг, Фабиан Фридел.

– И какво каза той? – Себастиан се престори, че е по-заинтересуван, отколкото всъщност беше. Правеше всичко, за да компенсира за реакцията си по повод сребристата тойота.

– Надзорникът не е виждал Юхансон от няколко дни.

– Какво означава това? – попита Ваня. – Два дни? Една седмица?

– Нашият приятел Фабиан беше изключително неясен по въпроса.

– Някой го е заплашил.

Това не беше въпрос.

– И аз имам такова чувство – кимна Торкел.

Отново настъпи мълчание и накрая Били обобщи мислите на всички:

– И така, Роланд Юхансон е замесен по някакъв начин, но веществените доказателства от местопрестъплението го изключват като извършител и той има алиби за второто и третото убийство.

– И алибито му пак е Фридел – обади се Ваня. – Ако Фридел е заплашван, може да лъже.

Били поклати глава.

– Проверих някои от другите, които са пътували до Скане. Роланд Юхансон е бил там.

– Тогава търсим повече от един човек – отбеляза Торкел.

– Но Хинде ръководи всичко – допълни Себастиан, изгарящ от желание да се увери, че те няма да изпуснат главното в светлината на новата информация. Знам го.

– Знаеш го? – попита Ваня с вбесяваща усмивка. – Или е само... чувство?

– Млъкни. И ти го знаеш. Всички в тази стая го знаят. — Себастиан стана и започна да крачи напред-назад. – Не познавам Роланд Юхансон. Няма причина той да иска да ми отмъсти. Но Юхансон е свързан с Хинде. Всичко е свързано с Хинде. – Той спря и се обърна към Торкел. – Какво става с искането ми за посещение?

– Последния път отне два дни.

– Каза ли им, че е спешно? Че е важно?

– А ти как мислиш? – Торкел пак заговори на Били и Ваня. – Какво правим сега?

– Изпратих униформени полицаи да говорят с онези, на които са се обаждали затворниците от „Льовхага“ – отговори Ваня. — Би трябвало скоро да чуем нещо.

– Видях, че е пристигнал списъкът на служителите в отделението с максимална охрана – добави Били. – Веднага ще се заема с това.

Себастиан осъзна, че Торкел гледа към него. За момент не можа да разбере какво става, но после схвана, че от него също се очаква да отговори на въпроса.

– Аз ще продължа онова, което правя – отвърна той.

Никой не попита какво е то. Съвещанието свърши. Себастиан излезе последен от стаята. Значи сега търсеха сребриста тойота. И Роланд Юхансон. Троле вече знаеше за тойотата, но Себастиан трябваше да му каже, че е замесен още един човек. Това можеше да е важно.

Той позвъни на Троле, докато излизаше, но пак не отговори никой.