Жените, които го познаваха

40.

На сутринта те стояха в асансьора заедно. Ваня беше приковала поглед в цифрите, които отброяваха етажите. Спускаха се към подземния паркинг.

Себастиан сдържа прозявката си и уморено потърка очи. Не беше спал много. Трудно му беше да спре вихрушката от мисли в главата си. Хинде, четирите убити жени, връзката. Всичко се въртеше в съзнанието му. Беше заспал към четири сутринта само за да бъде събуден от съня час и нещо по-късно. После вече нямаше вероятност да заспи. Той стана, направи си кафе, изкъпа се и тръгна към Главното управление на полицията да чака Ваня, за да отидат да говорят с Хинде.

– Ако всичко това е вярно, значи четири жени са умрели заради теб – каза тя, без да го поглежда.

Себастиан не отговори. Какво би могъл да каже? Сексът с него беше единственото общо нещо между четирите жертви. Сексът със Себастиан Бергман. Смъртна присъда.

– Трябва да окачиш предупредителна табелка на врата си. По-лош си и от СПИН.

– Може би си мислиш, че го заслужавам – тихо каза Себастиан, – но ще бъдеш ли така добра да млъкнеш за малко?

Ваня се обърна към него. Изражението й беше безкомпромисно.

– Съжалявам. Трудно ли ти е? Е, нека ти кажа нещо. Не ти си жертвата в случая.

Себастиан стисна зъби и се въздържа от отговор. Нямаше смисъл.

Може и да не беше жертва в истинския смисъл на думата, но не беше и виновникът. Не би могъл да предвиди, че някой ще открие част от нощните му приключения отпреди десетилетия и жестоко ще убие жените, за да демонстрира превъзходството си над него по такъв извратен начин. Така, както не можеше да предвиди или да предотврати цунамито. Предпочете да замълчи. Ваня никога нямаше да разбере. Това беше болезнено за него. По-болезнено, отколкото тя можеше да си представи.

Имаше ли чувството, че някой те следи?

Себастиан не можеше да избие от главата си думите на Били. Как да разбереш дали някой те следи? Нямаше представа. В таксито по пътя за Кунгсхолмен сутринта той поглеждаше през задното стъкло от време на време, но беше невъзможно да прецени дали някоя от колите зад тях ги следи. Вероятно това беше инстинкт, който развиват полицаите, а Себастиан не беше полицай. Не, и това не можеше да е вярно. Той следеше Ваня от няколко месеца и тя не бе забелязала нищо. Сигурен беше в това. Ако беше забелязала, той нямаше да седи сега в тъмносиньото волво с нея.

Ваня умело изкара колата от паркинга и стигна до бариерата с охраната. Когато премина, тя даде десен мигач.

– Почакай.

Както винаги, изражението й беше раздразнено, когато го погледна. Себастиан се запита дали Ваня пази този поглед специално за него, но не мисли дълго по този въпрос.

– Завий наляво. Мини покрай главния вход на управлението.

– Защо?

– Догадка. Ако някой ме следи, сигурно чака тук. Винаги влизам оттук и ако вървя пеша, таксито ме оставя на това място.

Ваня сигнализира, че ще завие наляво, и се сля с уличното движение. След още един завой те заобиколиха ъгъла на „Полхемсгатан“.

– Спри.

Ваня изпълни желанието му. Себастиан огледа улицата отпред. Нямаше много пешеходци, но паркът „Кроноберг“ се намираше срещу „Риксморд“. Невъзможно беше да се огледа целият парк, поне от колата. Не и по този начин.

Той се обърна към Ваня.

– Имаш ли бинокъл в колата?

– Не.

Погледът му отново обходи улицата. Себастиан знаеше какво е да следиш някого. Внимаваш да не те види и вървиш на разумно разстояние, за да можеш да последваш човека бързо, ако се придвижи. Всички, които видя сега, отиваха някъде. Никой не се мотаеше безцелно. Оставаше паркът. И може би кафенето на ъгъла. Разбира се. Идеална гледка, без да будиш никакви подозрения. Затова и той бе избрал кафенето.

– Карай до кафенето на следващия ъгъл. – Посочи натам и Ваня потегли. Докато минаваха бавно покрай главния вход на „Риксморд“, Себастиан огледа през страничното стъкло колите, паркирани вдясно. Опита се да си спомни дали имаше други редовни клиенти, някой, който идваше там често като него. Не се сети за никого, но от друга страна, той не се интересуваше от клиентелата. Беше съсредоточен на друго място.

Нямаше къде да паркират и затова Ваня качи двете гуми на тротоара твърде близо до пешеходната пътека. Двамата слязоха и пресякоха улицата. Тя изкачи двете малки стъпала до кафенето наведнъж и отвори вратата. Себастиан чу познатото подрънкване на звънчето от вътрешната страна. Той се накани да последва Ваня, когато изведнъж се вцепени.

Спомен.

Точно преди да минат покрай входа на Главното управление на полицията. Паркиран вдясно. Син „Форд Фокус“. Светлосин. Като пижама на момченце. Мъж със слънчеви очила зад волана.

Мислите на Себастиан се върнаха назад към деня, когато реши да разтреби кабинета си вкъщи. Беше погледнал през прозореца към старото си място за паркиране пред антикварния магазин. Тогава там беше спряла друга кола. Светлосиня.

– Идваш ли? – Ваня все още чакаше и държеше вратата отворена за него. Той не я чу. Мислите се въртяха трескаво в главата му. Посещението при Стефан. Когато Стефан излезе да купи мляко. Мъжете, които не можеха да натоварят пианото. Зад микробуса. Светлосиня кола. Вероятно „Форд Фокус“. — Себастиан?

Без да пророни нито дума, той се обърна, пресече улицата и тръгна в посоката, от която бяха дошли. Към паркираната кола.

– Къде отиваш? – извика Ваня след него, но Себастиан не отговори и закрачи по-бързо. Далеч зад себе си чу подрънкването на звънчето, когато Ваня пусна вратата и го последва. Себастиан побягна. Подозрението му прерасна в убеденост, когато видя, че човекът зад волана на светлосиния форд се раздвижи.

Шофьорът се наведе напред.

Включи двигателя.

Себастиан хукна по-бързо.

– Себастиан!

Синята кола потегли. Себастиан се затича между два спрели автомобила и изскочи на улицата. Хрумна му да препречи пътя, както може. С тялото си. За момент шофьорът на форда, изглежда, се готвеше да направи обратен завой, но Себастиан видя, че това няма да стане, защото улицата беше твърде тясна. Шофьорът очевидно осъзна същото, защото завъртя волана и настъпи газта, отправяйки се към него.

– Себастиан! – отново извика Ваня, този път по-настойчиво. Намираше се твърде далеч, но разбра какво ще се случи.

Фордът беше само на десетина метра от Себастиан и не намаляваше. Тъкмо обратното. Звукът на форсирания двигател се усилваше все повече. Колата набираше скорост. Себастиан разбра, че шофьорът няма намерение да спре, и се хвърли встрани, между два паркирани автомобила. Може би беше плод на въображението му, но му се стори, че шофьорът закачи тока на обувката му, когато профуча покрай него.

Фордът продължи с бясна скорост. Ваня извади пистолета си, но знаеше, че не може да стреля по бързо отдалечаваща се кола в центъра на Стокхолм, и затова отново го прибра в кобура и побягна към мястото, където беше паднал Себастиан. Отдалеч й беше трудно да види дали колата го е блъснала или не. Тя приклекна до него.

– Добре ли си?

Той се обърна към нея. Беше останал без дъх. Трепереше. На слепоочието му имаше малка порезна рана, от която течеше кръв, и дланите му бяха охлузени.

– Номерът. Виж номера на колата.

– Вече го направих. Добре ли си?

Себастиан се замисли по въпроса. Вдигна ръка към главата си и се втренчи в кръвта. Сигурно се беше ударил в една от спрелите коли, докато падаше. Използвал бе ръцете си, за да омекоти удара. Можеше да е много по-лошо. Той въздъхна продължително.

– Да, добре съм. – Изправи се с помощта на Ваня, изтупа прахоляка от дрехите си, доколкото можа, и после двамата тръгнаха към своята неправилно паркирана кола.

– Успя ли да го видиш? – попита Ваня.

Себастиан повдигна рамене. Болеше го малко. Сигурно беше тупнал на земята по-тежко, отколкото си бе помислил в първия момент.

– Носеше слънчеви очила и шапка.

Те извървяха мълчаливо остатъка от разстоянието до колата. Преди да се качи, Себастиан се обърна към Ваня.

– Били беше прав. Някой ме е следил.

Осъзна, че изрича очевидното, но изпита потребност да го каже. Да го изрази с думи. Някой го беше следил. Навсякъде. А той не беше имал никаква представа. Чувството беше нереално. И неприятно. Бяха го наблюдавали.

– Да. – Ваня го погледна над покрива на колата и този път не изглеждаше раздразнена. И най-малко положителното тълкуване на изражението й би разкрило известно съчувствие. Себастиан реши, че каквото и да се случи, ще престане да я следи. Никога повече няма да стои пред апартамента й. Няма да пътува в съседното вагонче в метрото. Щеше да се обади на Троле и да му каже да зареже всичко. Стига толкова.

Час и нещо по-късно те паркираха и слязоха от колата. Щеше да бъде поредният великолепен летен ден и горещината ги блъсна веднага щом отвориха вратите. Не разговаряха по време на пътуването и това напълно устройваше Себастиан, защото искаше да бъде оставен на мира с мислите си.

Мобилният телефон на Ваня иззвъня. Тя отговори на обаждането, докато заключваше колата, и бавно тръгна. Себастиан остана на място и се вгледа в безличната бетонна сграда зад високата ограда. Още един поздрав от миналото. Още едно място, останало горе-долу непроменено. Планът изобщо не беше такъв. Себастиан трябваше да възобнови живота си. Ново начало. Това беше идеята в опита му да се върне в „Риксморд“.

Да си създаде живот, преди да стане част от живот.

След това обаче миналото го беше застигнало. Едвард Хинде. Убитите жени. Всичко в този случай го теглеше назад. Много години бяха минали, откакто беше тук за последен път. Беше приключил с разпитите на Хинде през лятото на 1999-а и напусна „Льовхага“, като си мислеше, че никога няма да се върне. Сега отново беше тук. Зад прозорците с решетки, високата ограда с бодлива тел отгоре и блиндираните врати беше най-опасният психически неуравновесен престъпник в Швеция. Себастиан осъзна, че е малко нервен от предстоящата среща. Едвард Хинде беше изключително интелигентен. Манипулативен. Пресметлив. Притежаваше проницателност. Трябваше да си в отлична форма за среща с Хинде, иначе той бързо надделяваше. След всичко, което се бе случило, Себастиан не беше сигурен дали ще успее да бъде достатъчно съсредоточен и нащрек.

Ваня се приближи до него.

– Вече издирваме форда. Бил е откраднат в Сьодертеле през февруари.

Себастиан я погледна озадачено, сякаш да провери дали е чул правилно. Тя кимна. Това не означаваше непременно, че някой го е следил шест месеца, но беше възможно. Той си пое дълбоко дъх. Едно по едно. Първо трябваше да се съсредоточи върху разговора с Хинде. Двамата тръгнаха към портата и пазача, който мълчаливо ги наблюдаваше, откакто слязоха от колата.

– Що за човек е Хинде? – с любопитство попита Ваня. В таса й не прозвуча осъдителният тон, който обикновено използваше, когато говореше с него. Сякаш усещаше, че отиват в бърлогата на звяра.

Себастиан повдигна рамене. Сигурен беше, че Ваня не е срещала човек като Едвард Хинде. Малцина бяха срещали такъв човек. Хинде не беше обикновен престъпник – ревнив съпруг или необразован млад хулиган от разбито семейство. Беше нещо съвсем различно и това означаваше, че Ваня няма основа за сравнение. Тя не можеше да си представи дълбочината на злото, което се криеше в него. Да го сравни с някой от престъпниците, които беше срещала през годините, щеше да е като да сравни единайсетгодишно хлапе в научна лаборатория с лауреат на Нобелова награда.

– Трябва да прочетеш книгите ми.

– Чела съм ги.

Те стигнаха до пазача и показаха документите си и заповедта за посещение.

– Ваня Литнер и Себастиан Бергман от „Риксморд“.

Пазачът взе документите и влезе в малката будка до портата, явно да провери по телефона.

Ваня опита пак.

– Хайде, кажи. Ти си се срещал с него.

– Скоро и ти ще се срещнеш с него.

– Има ли нещо, което не трябва да забравям?

Портата избръмча и Себастиан я бутна да я отвори. Пусна Ваня да мине пред него и я последва. Пазачът им върна документите.

– Бъди внимателна – предупреди я Себастиан.