Жените, които го познаваха

61.

Ана Ериксон извади куфара си. Беше лежала будна до ранните часове на утрото. Не можеше да заспи. Положението беше толкова абсурдно, че не знаеше какво да мисли. Знаеше обаче, че някои неща са верни. Тя беше в опасност. Не беше схванала всичко, но бе разбрала, че положението е сериозно, съдейки по пребледнялото, умоляващо лице на Себастиан и от кратките коментари за убийствата на дъщеря си след това.

Ана се беше обадила на Ваня час и нещо след като Себастиан си бе тръгнал, защото не беше сигурна дали й е казал истината. В края на краищата, той можеше да има някакъв мотив да я разкара. Не беше сигурна.

Ваня звучеше напрегнато. Не можела да говори дълго. Ана се престори, че е разтревожена от онова, което е прочела във вестника. Опита се да изкопчи колкото е възможно повече от дъщеря си, без да разкрива истинската причина за обаждането си. Не стигна много далеч. Полицейската поверителност и способността да отделя работата от личния си живот бяха важни за Ваня и тя се придържаше строго и към двете.

Онова, което Ана научи, я ужаси.

Да, Себастиан пак работел в „Риксморд“.

– Не мога да разбера защо го взеха – каза Ваня.

– Но той сигурно не е замесен, нали?

– Замесен е, но не мога да ти кажа по какъв начин. Пък и няма да ми повярваш. Никой не би ми повярвал.

Значи беше вярно. Ана се опита да приключи разговора, без да издава внезапната си паника.

Никой не би ми повярвал.

Ана й вярваше.

Тя се обади на майка си веднага след това. Съчини някаква история. Майка й се изненада, но остана доволна, че Ана ще й дойде на гости.

После се обади в работата си и обясни, че се нуждае от почивка. Семейни проблеми. Всичко мина добре. Колегите й я обичаха и бяха загрижени за нея, вместо да правят въпрос за отсъствието й.

Ана ги увери, че не е нищо сериозно, само нещо, което трябва да обсъди с възрастната си майка, но може да отнеме малко време.

След това си приготви дрехи за една седмица. Позвъни на Валдемар и му каза веднага да се прибере вкъщи. Не искаше да бъде сама. Обясни му, че майка й не се чувства много добре и че смята да отиде при нея за малко. Той предложи да я придружи, но Ана го разубеди. Не било нищо сериозно, всъщност горе-долу повод да се измъкне от работа и да отиде да види майка си за малко... Валдемар повярва на лъжата, без изобщо да се усъмни.

Може би защото Ана беше добра лъжкиня. Много добра. Тя се запита кога се бе случило това. По-рано мислеше, че честността е важна.

Но това беше, когато истината не болеше.

Много пъти бе искала да каже истината на Ваня.

Много пъти беше на път да го направи.

Ала лъжата, която започна като удобно защитно средство, бе подхранвана от хиляди други лъжи, съшити с бели конци, докато се превърна в реалност.

Отначало Валдемар искаше да кажат на Ваня, когато тя порасне достатъчно, за да разбере, но Ана все отлагаше – седмици, месеци, години, докато бремето на истината стана толкова тежко, че щеше да смаже всичко. Докато стана твърде късно.

– Ти си единственият баща, от който се нуждае Ваня – каза тя на съпруга си и те оставиха нещата дотам. Ваня и Валдемар се бяха сближили много. Дали защото той се стараеше повече? За да не се усъмни никой в обвързаността и обичта му? Каквото и да беше, имаше успех. Ваня обичаше Валдемар повече от Ана. Повече от всеки друг.

Двамата се допълваха идеално. С течение на времето той се отказа от протестите си и стана съучастник в лъжата. Защото обичаше Ваня като своя дъщеря.

Ала един ден преди няколко месеца на прага й се беше появил той. Себастиан Бергман.

С писма от отдавна отминало време.

Ана каза „не“ и затвори вратата. Надяваше се, че той ще си тръгне и никога повече няма да дойде.

Но не стана така.

Тя научи, че Себастиан е работил с Ваня във Вестерос. И сега той пак работеше с нея.

Ваня го ненавиждаше. Това беше единственото положително нещо, което все още пазеше истината. Всичко останало беше хаос. Само Ана знаеше, че Себастиан е бащата на Ваня. Не го беше казала на Валдемар.

Опитваше се да го предпази.

Или може би му нямаше доверие.

Валдемар не беше като нея. Той имаше по-голям проблем с лъжите. Попита я само веднъж кой е бащата на Ваня и Ана отговори, че това няма значение. Че няма намерение да казва на никого и че ако това е проблем за него, за тях, той трябва веднага да сложи край на връзката им.

Валдемар остана и никога повече не попита.

Той беше добър човек.

По-добър, отколкото Ана заслужаваше.

И сега, когато беше в смъртна опасност, тя пак трябваше да лъже. Може би така й се падаше. Може би така щеше да свърши всичко.

Телефонът иззвъня. Звукът я накара да подскочи. Поредното нежелано обаждане. Този път се опитаха да й предложат пакет за широколентов достъп до интернет. Ана бързо отказа и затвори. Стори й се, че позна гласа. От вчера. Мъжът, който й се беше обадил късно и искаше да говорят за пенсии. Тя се вцепени. Наистина ли беше същият глас? Ана се смрази, грабна слушалката и погледна екранчето да види номера на човека, който се беше обадил.

Отказ.

И сега, и снощи.

Означаваше ли нещо това? Несъмнено я гонеше параноя, но не можеше да се отърси от чувството, че в гласа имаше нещо. Звучеше по същия начин и двата пъти – старчески, уморен, малко дрезгав, не както звучат гласовете на онези, които предлагат услуги по телефона. Те обикновено имаха младежки, енергични гласове, изгарящи от желание да предложат нещо. Не и този. Човекът искаше нещо друго. Отказа се твърде лесно, сякаш фактът, че тя отговори на обаждането, беше достатъчен, и остана доволен, като разбра, че тя е вкъщи.

Ана разтревожено се приближи до прозореца и погледна надолу към улицата. Не видя нищо особено. Но какво търсеше? Отиде до външната врата, заключи секретната ключалка със седем пластини и остави ключа на вратата.

Реши да приключи с приготвянето на багажа и да повика такси.

По-добре беше веднага да тръгне за гарата.