Жените, които го познаваха

92.

Преди да приключи за деня, Урсула реши да провери в Националната лаборатория по криминалистика в Линшьопинг дали са пристигнали двата стерилни пакета, съдържащи проби ДНК от апартамента. Бяха изпратени по специален куриер преди няколко часа и планът беше Торкел да може да използва първоначалния доклад, когато разпитва Свенсон на другия ден. Тя успя да се свърже с главния патолог Валтер Стийн, който я увери, че всичко е наред, че вече са започнали да ги обработват и че той лично ще се погрижи да изпратят необходимата информация на другия ден. Това беше достатъчно за Урсула. Тя познаваше Стийн от известно време и той държеше на думата си. Доволна, Урсула излезе от задушния апартамент на Ралф Свенсон. Новата смяна току-що бе застъпила и тя размени няколко думи с полицаите на стълбището, подчертавайки, че не трябва да пускат никого освен нея, поне не и без нейно разрешение. За всеки случай им каза номера на домашния и мобилния си телефон и слезе по стълбите. Денят беше невероятно напрегнат и тя се чувстваше уморена физически и психически. Спря пред главния вход и се наслади на летния мирис на топла трева. Беше доволна въпреки умората. Апартаментът се бе оказал същински сандък със съкровища и тя трябваше да определи кое е най-важното, вместо да се впусне в щателен оглед. Оставаше й още много работа, но беше убедена, че вече разполагат с достатъчно доказателства, за да бъдат сигурни, че Ралф Свенсон ще бъде осъден и за четирите убийства, независимо дали ще направи самопризнания или не. Това беше целта й – да намери толкова необорими доказателства, че разказът на заподозрения да няма толкова голяма тежест. Тогава знаеше, че е свършила добре работата си – когато истината станеше обективна и измерима.

Урсула тръгна към колата си, колебливо питайки се дали да се обади на Торкел. Той и Ваня се бяха отбили след пресконференцията. Сигурно бяха срещнали Себастиан, защото първото, което Торкел каза, беше, че е отстранен от случая отсега нататък. Ваня явно изпитваше облекчение. Тя кипеше от енергия и избълва няколко кратки, язвителни забележки за невъзможния човек, когото мрази толкова много. Самата Урсула се чувстваше по-скоро натъжена. Не защото Себастиан бе помогнал кой знае колко за разкриването на случая този път, а защото си го спомни от миналите дни, когато той притежаваше изумителна душевна сила. Мъжът, който излезе от апартамента на Ралф Свенсон с прегърбени рамене, не беше същият. Никой не трябваше да пада толкова ниско. Толкова болезнено. Нито дори Себастиан Бергман. Ето защо, тя не споделяше радостта на Ваня.

Преди да си тръгне, Торкел се бе позабавил в коридора. Урсула познаваше блясъка в очите му от други случаи в тяхната работа. Винаги се появяваше, когато направят важен пробив в разследване. Двамата сякаш искаха да задържат момента, като останат заедно и след това.

Този път обаче Урсула нямаше да позволи това да се случи. Някак не й се струваше редно. Неизвестно защо, беше съвсем различно, когато бяха в друг град. Не беше толкова сериозно. Вярно, сега беше по-съблазнително, но и малко нечестно. Пък и Микаел.

Тя се качи в колата и потегли из града, без да знае къде отива. Може би компромисното решение щеше да бъде да отиде в управлението, но не искаше да го прави. Реши да се прибере у дома.

Микаел беше вкъщи и седеше на дивана, когато Урсула влезе.

– Изглеждаш уморен – отбеляза тя.

Той кимна в отговор и стана.

– Кафе?

– Да, моля.

Микаел отиде в кухнята и включи кафемашината, а Урсула седна до отворения прозорец. Навън цареше блажена тишина и й беше приятно да го чува как шета в другата стая. Беше взела правилното решение. Правилата си бяха правила и само защото си ги нарушил веднъж, не означаваше, че ще го направиш отново. Тя трябваше да признае, че в Микаел има нещо, което я успокоява. Той може и да не беше най-страстният човек на света, но винаги имаше време за нея. А това струваше много.

– По радиото чух, че сте арестували някого – извика Микаел от кухнята.

– Да, цял следобед бях в апартамента на заподозрения.

– Намери ли нещо?

– Купища. Той е виновен.

– Хубаво.

Микаел се върна в дневната.

– Ела и седни – каза тя и потупа с ръка мястото до себе си на дивана, но той поклати глава.

– Не сега. Трябва да поговорим.

Урсула се изненада. Изправи рамене и го погледна. Микаел не проявяваше често желание да разговарят, нито очакваше, че тя ще го слуша.

– С Бела ли се е случило нещо?

– Това няма нищо общо с Бела. Става дума за нас.

Урсула се вцепени. Гласът му беше някак различен. Сякаш бе репетирал какво да каже. Сякаш се бе подготвял от дълго време.

– Срещнах някого и искам да бъда честен с теб.

Отначало тя не разбра какво й казва. Наложи се да попита, макар да подозираше, че вече знае отговора.

– Не разбирам. Искаш да кажеш, че си срещнал друга жена?

– Да. Но в момента не се виждаме. Реших, че няма да е честно спрямо нея. И теб.

Урсула го погледна стъписано.

– Бил си с друга и сега всичко е свършило?

– Не съм бил с никоя. Срещнахме се няколко пъти и сега временно задържам нещата. Исках първо да говоря с теб.

Тя не знаеше какво да каже. Нямаше представа какво да направи. Гневът щеше да бъде най-лесната възможност за избор. Неподправен и язвителен. Но Урсула не можеше да го намери. Не намираше нищо.

– Урсула, наистина се опитах напоследък, с пътуването до Париж и всичко. Но вече нямам сили. Съжалявам. Аз съм виновен.

Той бил виновен.

Де да беше толкова елементарно.