Жените, които го познаваха

83.

Себастиан отиде в Главното управление на полицията в един часа следобед и потърси Торкел и другите. Никой не можа да му каже къде са. Накрая един от униформените полицаи, когото Себастиан обикновено поздравяваше, му каза, че те са на операция в южен Стокхолм, която е минала добре. Отчаян, Себастиан позвъни на всеки член на екипа. Започна с Торкел и продължи нататък. Никой не отговори. Хрумна му нещо и той се отправи към ареста, който беше до управлението, за да провери дали ще намери там някого от тях. Може би бяха отишли да арестуват онзи Ралф Свенсон, чието име Хинде беше казал на Ваня по някаква необяснима причина. Нямаше ги там. Никой не можа да му каже дали някой от тях ще дойде. Себастиан отново беше на ничия земя.

Той излезе навън. Отиде до „Фридхемсплан“ и охранявания вход на подземния паркинг. Знаеше, че те вероятно ще го използват, когато се върнат. Седна на тревата на известно разстояние и зачака. Пазачът го загледа подозрително от будката си, но не му направи забележка. Себастиан се намираше на обществено място и не правеше нищо незаконно. Мъж на средна възраст с измачкано сако, който след малко легна на избуялата трева. Пазачът сигурно го помисли за алкохолик, който се е отправил към парка „Кроноберг“, но са му свършили силите и се е проснал на първата тревна площ, която е видял. Липсваше му само бутилката.

Себастиан се чувстваше абсолютно безполезен. С научна степен, години на по-нататъшно обучение в Академията на ФБР в Куонтико, автор на бестселъри, един от най-добрите специалисти по изготвяне на профили на убийци в Швеция от доста години, но пак единствената надежда, която му бе останала сега, беше, че другите случайно ще минат покрай него и че по някакъв вълшебен начин той отново ще участва в разследването. Това беше единственият му план, единственото решение, което бе успял да изрови от огромния си запас от знания и да се придържа към него.

Мобилният му телефон иззвъня. Себастиан го извади нетърпеливо. Можеше да е някой от тях. Но не беше. Той познаваше номера, но никога не се беше обаждал на него.

Домашният му номер.

Отговори.

Беше Елинор. Естествено.

Той си помисли дали да не изкара гнева си на нея и да я накара да почувства болката му. Тя обаче звучеше толкова щастливо, че Себастиан се отказа.

– Извинявай, скъпи, знам колко трудно може да бъде, когато някой ти позвъни в работата, но се тревожа, че може да си ми ядосан.

– Защо?

– Защото излязох от апартамента.

– И защо го направи? – Гневът му се превърна в безпокойство. Може би неоправдано. Щом полицейската операция е успешна и Ралф е човекът, когото издирваха, тогава заплахата беше премахната. Елинор можеше да си отиде вкъщи. Да се разкара. Себастиан можеше да я изрита.

– Ами... аз всъщност не напуснах сградата.

– Какво? Къде си ходила?

– Отидох да видя съседите. Помислих си, че трябва да им се представя.

Себастиан онемя. Всички лоши чувства, които бе изпитал отначало, изведнъж се замениха от странното усещане, че винаги е бил част от някаква паралелна вселена по отношение на Елинор. Двамата бяха принципно, напълно несъвместими. Нямаха нищо общо помежду си. Нямаше как да имат връзка.

– Аз не контактувам със съседите си – троснато каза той.

– И те така казаха. Любопитни бяха за теб. Както и да е, ще трябва да купиш още неща. Трябва да допълним списъка.

– Не разбирам. – Себастиан седна на тревата.

– Не се ядосвай, но поканих на вечеря съседа до нас. Ян-Аке. Семейството му го няма. Той е доктор като теб.

– Не съм доктор, а психолог.

– Трябва да си бъдеш вкъщи към пет – продължи Елинор, сякаш не чу поправката. – И ми се обади, докато си в магазина. Ще бъде чудесно. Или се сърдиш?

Себастиан потърси гнева си. Искаше да намери думи, които да я обидят толкова много, че да се махне от апартамента му, но не можа да ги открие. Нейният свят беше много по-мек. По-добър. В света на Елинор той струваше нещо.

– Правя го, защото те обичам. Знаеш го, нали? Не можеш да живееш като отшелник, когато имаш толкова хубав апартамент. Няма да го допусна. Ще се върнеш ли към пет?

– Да.

– Целувчици.

– Целувчици – чу се да отговаря Себастиан.

И после Елинор затвори.

Той стана. Чувстваше се объркан. Вечеря със съсед, с когото не беше говорил от двайсет години. Това обаче не беше най-лошото. Най-лошото беше, че Себастиан всъщност очакваше с нетърпение вечерята. Е, поне донякъде. Имаше място, където той все още беше центърът на вниманието. Място, където все още беше желан.

Мястото, което не бе имал много отдавна.

Дом.

Вярно, превзет от една много странна жена, но въпреки това дом.